Скот Търоу
Обявен за виновен (54)

А. Затънал до гуша

— Положението е бедствено — каза Карл. Първите му думи от няколко минути. Беше прочел писмото, после прегледа копието на формуляра с подписа на Международната банка. Когато ме попита за Пиндлинг, аз му отговорих с думите на Лагодис:

— Истински змиеукротител. Обади му се, той няма да си спомни дори името ми. Трябваше да му платя в брой. — Щях да покажа разхода по златната си кредитна карта, ако се наложеше да доказвам това.

Намирахме се на летището, в служебната чакалня на „ТН“, и по-точно в тясната заседателна стаичка, където имаше място само за малка маса от чер гранит, заобиколена от четири стола. Между нас имаше телефон и термос с кафе, който никой не докосна.

Снощи бях казал на Карл, че е спешно. Той не изглеждаше особено изненадан, че му се обаждам. Разбиранията му, това, с което се занимаваше, както и самата му личност даваха основание за спешни телефонни обаждания след полунощ. Сигурно често му се случваше — някой млад гений изведнъж забелязва жестока грешка в циркулярно писмо-оферта три часа, преди да бъде разпратено. Настъпи обичайното умишлено мълчание, когато помолих Панучи да хване по-ранен самолет, за да си осигури време преди вечерята на Сретение. Обещах му да го посрещна на входа. Беше почти един след полунощ.

Карл прегледа книжата втори, после трети път. Умът му работеше с феноменална скорост, той се опитваше да погълне всичко, но от това обмисляне аз разбрах, че се затрудняваше да прецени нещата, особено следващия ход. Сравни почерка на Джейк, първо върху формуляра с подписа, после върху старото писмо, което му бях дал като образец, непрекъснато клатейки глава.

— Ти какво предлагаш? — попита той.

— Ще позвъним на някоя от милите дами в канцеларията и те ще направят копия на оригиналите, които държа.

— И? — Той ме гледаше напрегнато.

— Позвъни на Кшишински. Кажи му, че трябва да се срещнете незабавно. Абсолютно спешно. Занеси му документите. Кажи му, че действаш от името на „Г и Г“. Ще изразиш и необходимата тревога. Ужас. Съжаление. Разбира се, единственият изход е всичко да се разкрие.

— И без да се консултирам с Мартин и Уош?

— Точно така.

Панучи побледня и присви напрегнато очи. После загриза малките си мустачки.

— Те съюзници ли са?

— Не разбрах въпроса.

— Уош, Мартин, Айгър. Всички ли са замесени?

Отклоних въпроса.

— Това няма значение. От много години съм в „Г и Г“. Мнозина са били добри с мен.

Това не бяха чувства, които очаквах, че ще сподели. Панучи притежаваше една черта, на която разчитах — беше упорит и непреклонен, от оня тип хора, които и да затънат до гуша в подвижни пясъци, ще имат наглостта да ви наредят да продължавате напред. Познавах такива ченгета, дето смятаха, че доказват кой знае какво, като непрекъснато се опъват да се поддадат на чувствата. Вярваха сляпо в това, в което вярваха. Панучи стоеше пред мен, изпънат, в безупречния си син костюм.

— Добре, нека поставим всички карти на масата — рече той и несъзнателно докосна голото петно на главата си. — Те ми казаха, че не могат да открият писмото.

— То изникна отнякъде. Направо изненадващо.

— А какво ще кажеш за съвещанието миналия ден, когато предаде искането на Айгър да не се вдига никакъв шум по този въпрос?

— Кажи го на Тад. Това е част от доказателството. Джейк настояваше цялата работа да се потули. Но ние продължихме разследването и сега ти си тук от името на Комисията, на фирмата, за да изкараш всичко на бял свят. Слушай, Карл, никой никога не те е обвинявал, че говориш твърде много. Ти можеш да се справиш. Твой дълг е да продължиш напред. — Да се говори на Панучи за неговите задължения бе също толкова безсмислено и напразно, колкото да пожелаеш някому „Приятен ден“. От скокливото движение на погледа му бе ясно, че пресмята и мисли усилено.

— У кого е писмото? В Уош ли?

Не отговорих. Панучи можеше да задава въпроси, но вярваше единствено в това, което виждаше. Карл Панучи — човек упорит и почтен. Винаги готов за истината, дори когато бе пагубна за фирмата му. Той вече бе кроил евентуални планове с Бръши и тази история бе добре дошла. Беше му ясно, че е много вероятно неговата искреност да бъде запомнена и възнаградена в бъдеще от Тад, когато „ТН“ ще бъде необвързана като клиент. Той щеше да вземе част от делата на „ТН“ за себе си, дори „Г и Г“ да потънеха. За човек като Карл това беше един вид коктейл, на който той не беше в състояние да устои, вече опиянен от собствената си значимост.

— Значи не би ме посъветвал да споделям с Мартин и Уош, преди да преминем към действие? — Фактът, че неговата предпазливост превишава алчността му, ме обърка.

— После можеш да им съобщиш какво си направил, какво си казал. Да ги поставиш пред свършен факт. Ако им кажеш предварително, те ще се опитат да те отстранят. Длъжни са да го направят. Знаеш.

Карл продължи мълчаливите си разсъждения. Подозирах, че онова, което най-много го безпокои, е зависимостта от мен.

— Карл, ти нямаш избор. Задължени сме на клиента. Някой от Комисията трябва да отиде при Кшишински — и това е някой, който говори от името на фирмата.

Той ме гледаше мрачно. И двамата бяхме наясно, че го манипулирах безсрамно. Само че му бях предложил това, от което имаше нужда — достоен претекст. На пръв поглед всичко изглеждаше напълно почтено. Абсолютно принципно. Недостижимо за всякакви критики. Много удобно за Панучи. Можеше да направи опит и да открадне клиента. А колкото до онова, до което се бях добрал аз — то бе без значение.

Придърпах телефона и избрах „ТН“. Мина известно време, докато се свържа с Кшишински, но той каза, че може да отдели няколко минути за Карл преди два.