Скот Търоу
Обявен за виновен (53)

В. Внимавай за следващия ход

— Ходих да се срещна с Тутс — обясних на Бръши, когато се върнах в стаята.

— Тутс ли? — Седнала до прозореца на леката бамбукова масичка, върху която бе сервирана закуската — кафе, кифлички и половин пъпеш, тя ме гледаше внимателно. Тежката завеса бе дръпната, светлината нахлуваше и очертаваше светъл кръг около нея. Беше се гримирала и когато влязох, четеше вестника.

— Мак — рече тя. — Настоявам да ми кажеш.

Не казах нищо. Хвърлих палтото си на леглото. Бях гладен, тя ме гледаше как ям и премисляше липсата на отговор.

— Обадих се във фирмата, за да им кажа, че ще закъснея. Димонте вече бил там.

Нищо изненадващо.

— Лусинда ми каза, че те е търсил Мартин. Оставил две съобщения. — Тя погледна към телефона, сякаш ме насочваше, но аз не помръднах.

— Слушай какво, Мак, мога да се оправя с всичко. Вече съм пълнолетна. С всичко. Какво толкова…

— Смятах, че ще обърнеш внимание на съвета ми.

— Това засяга и мен.

Този миг ми бе противен. Винаги съм знаел обаче, че той наближава. Един от проблемите да се справиш с чувството за опасност, ако приемеш напътствията на господина, дето не е чак толкова свяст. Размишлявах със затворени очи, после сграбчих куфарчето и се взрях в тъмните му хаотични дебри. На дъното имаше смачкани квитанции, късчета хартия и изрезки, въргаляха се и разни бележки. Извадих едно от копията, които бях направил предишната вечер. Поставих го върху масичката. „Литиплекс“, Джейк Айгър, първи ред.

— Не ме питай как го е получил Пиндлинг. Ние не желаем да знаем.

Тя изучаваше документа, подпряла чело с ръка, тъй като тежестта на вещественото доказателство видимо я смазваше. Донесох цигарите и двамата изпушихме една, ароматът на дима изпълни малката стая. Открехнах леко плъзгащия се прозорец и завесите се зареяха като духове.

— Джейк? — попита тя.

— Така пише.

— Знаеше го отдавна, нали? Затова му беше толкова ядосан. — Мисля, че премигнах, когато го каза. Дори да ехтеше алармен звънец, тя винаги се ослушваше да чуе добри новини за мен.

— Знам доста.

— Например?

Имах само предположения, нищо конкретно. Нямах воля да й се противопоставя, а леглото ме изпълваше с детинско желание да се разплача. Намерих в куфарчето писмото, което бях задигнал от чекмеджето на Мартин. Четейки, тя отстрани лентичка тютюн от езика си. Лицето й бе безизразно, напрегнато. Бръши — адвокатката.

— Не разбирам — каза тя. — Това не е от Пиндлинг. Говоря за писмото.

— От Мартин е.

— От Мартин!

Разказах й историята, е, част от нея, как съм открил писмото и как пуфтях към клуб „Белведере“. Развълнува ме нейната загриженост. Както често ми беше казвала, Бръши обичаше тези хора. Мартин. Уош. Съдружниците. Фирмата. Това бяха нейните колеги, които се възхищаваха на способностите й, които от години й поверяваха дела, с огромно значение за самите тях, които аплодираха многобройните й триумфи и приемаха нейната помощ с благодарност, често пъти надвишаваща обикновената признателност. Тя бе уверена, че ще оцелее. Имаше клиенти и стабилна репутация. Това тук не бе неин проблем. Въпросът опираше до ангажираността, верността, общото начинание. Тя бе смазана.

— И те стоварват всичко това върху Бърт? Права ли съм? Да поеме вината вместо Джейк. Нали така?

— Да, така.

— Господи! — Тя прекара ръка през косата си.

Дръпнах за миг плъзгащата се врата, за да угася цигарата на малкия циментов балкон, и студът се прокрадна в стаята. Слънцето грееше, но не топлеше, сякаш бе закачено на ясното небе за украшение. Бръши ме попита как точно е замесен Бърт, разказах й и й обясних защо бях отишъл да се срещна с Тутс. Мислите й обаче не се откъсваха от Комисията.

— О, толкова е глупаво. Глупаво — повтори тя. — И всички ли са замесени?

— Не бих могъл да отговоря. Мартин очевидно е вътре. Панучи май не е. Уош — не знам, казах ти за отношението му.

— Мартин — повтори отново тя. Великият Оз. Беше седнала на леглото, стиснала палтото си. Бях готов да се обзаложа, че отдолу беше гола-голеничка — не че щях да се втурна да проверявам в това настроение. — И какво смяташ да предприемеш, Мак?

Свих рамене. Запалих нова цигара.

— Вероятно ще избера подходящото решение.

Тя ме наблюдаваше, преценяваше, чудеше се какво би могло да означава това. После я обзе моментна вълна на недоверие.

— И все пак — Джейк… Защо? Не виждам връзката. Той печели много. Баща му е богат. Защо тогава?

Тя се наведе над леглото. Аз се взрях в очите й.

— Защото той си е такъв. — Облада ме абсолютна злоба, а тя ме наблюдаваше, сякаш това бе някакъв спектакъл. Не й правеше никакво впечатление, че й говоря неща като „Нали ти казах“. Не се страхуваше. Държеше ме на разстояние и се чудеше.

— Ти смяташ да го шантажираш, така ли?

Това бе най-странният, най-шибаният факт. Имах чувството, че някои ме е ритнал. Устата ми зейна, сърцето ми се сви на камък и се раздра от свирепа физическа болка. Унижението нахлу като разяждаща киселина в очите ми.

— Шегувам се — рече тя.

— Майната ти!

Заобиколих леглото и си взех палтото.

— Мак! — Тя посегна към мен. — За мен няма значение какво вършиш.

— Ти нямаш предвид това. Дори не ме попита, за да го повярваш. Аз знам коя си, ти знаеш кой съм аз. — Преглеждайки куфарчето, забелязах, че съм оставил документите на масата. Вдигнах ги и ги размахах срещу нея. Презирах се, че изобщо бях заговорил.

— Адвокат-клиент — отбелязах аз, за да й напомня, че е била само слушател и че само аз бях този, който имаше право на избор, правото да действа. Поех по мрачния коридор към асансьора. Натиснах бутона, извиках го и се облегнах на стената, потиснат и отчаян, уверен, че никога не ще разбера най-важното за себе си.