Скот Търоу
Обявен за виновен (52)

Б. Втори ход

Когато влязох в стаята, Бръши спеше. Беше около три сутринта. Тя продължаваше да спи като бебе, сгъната на кълбо, а ръката й бе толкова близо до устата, че нямаше да се изненадам, ако я видех да смуче един или два пръста. Изглеждаше безпомощна, острият й ум почиваше през нощта, беше ми толкова мила, може би ще бъде по-точно да кажа скъпа, че направо ми призля, сърцето ми се пресука като дреха, която изцеждат. Смъкнах си дрехите и се напъхах в леглото. Съзнанието ми се настрои на нощни вълни и започнах да осъзнавам, че това наоколо трудно можеше да се нарече апартамент за младоженци. Таблата на кревата бе нащърбена на много места и отдолу се виждаше талашитеният пълнеж, а точно над леглото старият шарен тапет се бе отлепил по краищата и висеше като изплезен език. Поставих ръка върху широкия хълбок на Бръши, за да се успокоя.

— Как е Бърт? — рече тя, без да помръдне.

— Добре, или поне в безопасност? — Извиних й се, че съм я събудил.

— Чаках те. — Тя светна лампата и покри очи като дете с опакото на ръцете си.

Докоснах я тук-там, както беше заслепена, после смъкнах чаршафа и прилепих студената си буза върху гърдите й, тя ме приласка и бързо се сгряхме. Всеки път, когато се любехме, беше различно. Понякога само се закачахме, както стана в дамската тоалетна на хотела, но Бръши бе дръзка и я биваше, имаше си свой авантюристичен начин да сграбчи най-същественото, което доставя удоволствие, и никога не се правеше на интересна. А сега, изведнъж, в евтината хотелска стая, овехтяла като самия градски център, ние отчаяно бързахме, изпълнени с желание да преодолеем всичко останало. Истински, опустошителен плам, а после, докато я галех, усещах как си мисли, че всичко е направо върховно. Поутихнахме и до нас достигнаха глупавите шумове на хотела и на улицата — сирени в далечината, викове на пияниците и на момчетата на годините на моя син, който тази нощ би трябвало да си бъде вкъщи. Попитах я купила ли е цигари, после седнах до нея в леглото, за да изпушим заедно една цигара.

— У него ли са парите? — попита тя.

— Хайде, Бръши, стига вече.

— Само това ми кажи. У него ли са парите?

— Не сме ли твърде стари, за да си играем на гатанки?

— Адвокат-клиент. У него ли са? Да или не?

— Не.

— Така ли? А били ли са изобщо у него?

— Не. Парите не са у него. Заспивай. — Отидох в банята, намерих четката за зъби, която ми беше купила, и се помотах с надеждата, че Бръши ще заспи.

Когато легнах до нея, веднага потънах в дълбок сън, в някаква кадифена бездна. Към седем се пробудих с тих вик, който бързо сподавих, все едно че си бях поел дълбоко дъх. Облякох се тихо и оставих бележка, че ще се върна.

Трябваше да измина около шест преки и от време на време подтичвах, навлизайки в центъра на града откъм противните покрайнини, заливаше ме утринната глъч, обграждаха ме двойно паркирани камиони, опустошаващата отмъстителност на движението, мълчаливата армия работници, които маршируваха по улиците. Беше много студено и аз се сгуших в палтото си.

Тутс закусваше всяка сутрин с едни и същи хора, стари политици, обществени въжеиграчи и адвокати на ъглова маса в гръцкото заведение „Падиуакс“, точно срещу кантората му. Събитието бе пословично. Тутс поздравяваше половината ресторант, размахвайки бастун. В ъгловото сепаре той и приятелите му клюкарстваха за мръсните игри в съдилището, в градската управа, сред простолюдието. Преди няколко години федералните агенти бяха сложили микрофон в една солница, но Тутс и дружината му разбраха за нея. Говореше се, че един от тях шумно се оплакал от вкуса на закуската, после бухнал солницата в масата и издънил тъпанчетата на подслушващия агент.

Обстановката в „Падиуакс“ бе попретрупана — бронзови декорации, тапицирани пейки, а пода миеха веднъж в седмицата. Започнах да се притеснявам, че съм изпуснал Тутс, но той се появи към осем и четвърт с бастуна и с две придружителки. Познавах Сали Полизо — беше зад решетките допреди шест месеца. Тутс ми отправи поздрав като гостуващ владетел. Подадох ръка на двете му компаньонки, после го придружих до едно сепаре, той седна, а аз останах прав и го попитах:

— Държиш ли си на думата за обещаната услуга?

Седнал на тясната, тапицирана с кадифе пейка, Тутс изглеждаше съвсем мъничък, дребно човече, смалило се още повече с възрастта, но когато му зададох въпроса, той се изпъна назад с такъв свиреп вид, че човек би си помислил, че е убиец. Веднага се поправих.

— Може би искам прекалено много. Ако е така, кажи. Нали помниш, че говорихме за моя съдружник? — добавих веднага, като му разказах истината. Как негови приятели търсеха моя човек и негов приятел и как моят човек се е криел. Някой друг щеше да приключи историята мъртъв, и то за нищо. Букмейкърът бе платил висока цена, а другите бяха много уплашени. Беше раздадено правосъдие, от оня тип, който практикуваше Тутс. Помолих неговите приятели да оставят Бърт и Орлийнз на мира. Услуга за услуга.

Тутс седеше мълчаливо, меките му старчески устни бяха стиснати, а погледът — неподвижен. Прехвърляше нещата в главата си. Ако се обадеше на оня човек и му напомнеше за всичко това, тогава същият този човек можеше да се свърже с някой друг. За него всичко беше геометрия и власт. Той държеше да докаже правотата на моето доверие.

— Може би — рече той. — Зависи. Ще ти се обадя днес следобед и ще ти кажа. Тоя твой човек да е вземал някакви пари?

— Да, известна сума. — После си помислих за Пико и добавих: — Да, взел е пари. Защо?

— Това тук е бизнес. Някой може да направи въпрос. Да му се плати, ето там е въпросът. Нали така?

— Предполагам.

Тутс обеща, че ще ми остави бележка в кантората си. После му помогнах да се изправи, за да се дотътри до ъгловото сепаре и до своите придворни. Там вече го чакаха неговите бойни приятели, за да го поздравят.