Скот Търоу
Обявен за виновен (51)

А. Първи ход

И така. Беше среднощ. А аз — единственият бял поне на една миля разстояние, мъж с балтон, куфарче и неудържим импулс отново да крои планове. Крачех през съмнителния стар квартал към центъра на града, със затвърждавана петдесетина години смелост, добирах се до спасителната светлина от една улична лампа до следващата. Появи се автобус, отдъхнах си и се качих. Понесох се по булевардите заедно с пияниците и работниците, които се прибираха от нощна смяна. Скочих няколко пресечки преди Кулата. Нощем Киндъл Каунти не е особено оживен. Лампите светят, но улиците са пусти, градът има своя особена атмосфера, прилича на празна сграда, напусната дори от духовете.

Влязох във фоайето на „Травъл Типи“, където се бяхме разбрали да се срещнем с Бръш. Голямото фоайе бе тихо през нощта, дори не се чуваше музика. Седнах на един грозен фотьойл в ужасен крещящ цвят и се замислих за бъдещето. Най-сетне самотният служител на рецепцията ме попита с какво може да ми услужи. Разбрах от тона му, че ме смята само за един по-прилично облечен нехранимайко, когото охраната ще се погрижи да разкара. Приближих се да го успокоя и споменах името на госпожа Бруча, която бе отседнала тук. Взех ключа и отново седнах, пресмятайки ходовете на плана. Помислих си да чакам до сутринта и тогава да се заловя с него, но се чувствах изнервен, депресиран, наречете го както желаете. И без това нямаше да мога да мигна, а и не изпитвах особено желание да бъда с Бръши, защото вече бях решил какво да предприема.

Две преки по-нататък имаше денонощен магазин „Браун Уол“, близо до мястото, където улицата излизаше на междущатското шосе. Магазинът приличаше на автобусна спирка и разни екземпляри от градската измет висяха край вратите, а точно до тротоара бе паркирана полицейска кола. Купих две химикалки, лепило и ножици. Попитах дали имат ксерокс, отговориха ми, че нямат, затова се върнах в хотела, махнах за поздрав на служителя на рецепцията и намерих една ниша с телефон върху осветената повърхност, която можеше да служи за маса.

Останалото, от което имах нужда, бе в куфарчето — формулярът с подписа от Международната финансова банка, писмото на Джейк, което използвах за образец, за да подправя подписа му върху факса, изпратен от „Риджънси“, и екземпляр от годишния отчет на „ТН“, който бях мъкнал чак до Пико. Там имаше снимки на всички служители на фирмата, включително и на Джейк Айгър, и аз бях помъкнал този том с мисълта, че снимката му може да ми потрябва, ако се наложи да направя някои неща, които тогава обмислях, за да се добера до парите — например да фалшифицирам банковата книжка или някакво подобие на документ за самоличност.

Формулярът с подписа бе отпечатан върху много тънка хартия с натруфени ръкописни букви в заглавката — „Международна финансова банка, Пико Луан, Н. А.“ Имаше само четири-пет реда информация, изписана на всички по-популярни западноевропейски езици. С една химикалка написах номера на сметката от гърба на чековете на „Литиплекс“ — 476642. Титулярят на сметката написах като „Литиплекс Лтд, Джейк Айгър — президент“. След това, за да си припомня неговия почерк, извадих едно старо писмо на Джейк от куфарчето и абсолютно спокойно го подписах на формуляра с другата химикалка — получи се същинско копие. След това изрязах ухилената мутра на Джейк от годишника на „ТН“ и го залепих там, където господин Джордж ми бе показал — в горния десен ъгъл на бланката. Накрая, с малки печатни букви изписах „име“, ставаше дума за кода, където извъртях съвършените му инициали.

Върнах се при служителя на рецепцията. Той като че ли вече беше свикнал с мен. Откъртих една тежка въздишка, триейки с ръце пиянските си устни.

— Утре сутринта имам среща и съм пропуснал да направя копие на един документ. Само два екземпляра на една страница. Сигурно имате ксерокс в канцеларията. — Стисках между пръстите си една двайсетачка, но момчето, съвсем младо, може би току-що завършил студент, който прави първите си стъпки в живота, не я взе. Като че ли все още смяташе, че съм някакъв скитник. Донесе ми двете копия, побъбрихме си за времето и колко тих е градът през нощта.

Върнах се в телефонната ниша. Взех оригинала на формуляра, накъсах го на парчета и ги хвърлих във високия железен цилиндър за боклук, пълен с пясък. Двете копия, които момчето направи, прибрах в куфарчето. След това вдигнах слушалката и позвъних. Обади се госпожа Панучи. Обясних й кой съм, но тя не отрони нито дума. Вместо това с глас, натежал от досада, подобен на гласа, който от време на време бях чувал вкъщи, рече: „Един от съдружниците“.