Скот Търоу
Обявен за виновен (49)

Б. Търся любовта все където не трябва, част втора

Барът в хотел „Дулсимър Хаус“ е едно от страхотните места за часовете след работа, където ходят млади момичета, секретарки, банкови касиерки и служителките, които не са сигурни дали търсят развлечения или истинския живот, за да станат обект на влюбени погледи, пийват по питие на половин цена с различни кавалери, ергени и женени с необуздана мъжественост, накацали по бара с надеждата за скорострелно приключение, взривено от алкохола, за което да си спомнят на другия ден в работата. Застанах в знаменитото фоайе с тавана ала сватбена торта, украсена със златист кант, а откъм бара долитаха и ме връхлитаха странни шумове като радиосигнали от далечния космос — кънтящата танцова музика, натрапчива чеснова миризма от топлите ордьоври и гуляйджийски гласове, надрезгавели от осуетени емоции и всезавладяваща похот.

Тоалетните се намираха в къс, застлан с килими коридор, който тръгваше от фоайето. Изправих се пред вратата на дамските тоалетни, където се бе отбила Бръши миналата седмица. Зурлата никога не би работил с полицайка, беше прекалено старомоден и задръстен и не би му хрумнала мисълта да последва някого вътре. Щеше да виси пред вратата и да я чака като Ласи. Постоях пет минути, като внимателно наблюдавах влизащите и излизащите, накрая спрях една млада дама, която се бе запътила към вратата.

— Жена ми е от доста време вътре. Притеснявам се да не би да й е лошо. Бихте ли погледнали?

Тя се върна след миг.

— Вътре няма никой.

— Така ли? — Момичето стоеше до вратата с табелка, изобразяваща заоблен женски силует, а аз хванах вратата с една ръка, бавно я отворих към преддверието, побутвайки срамежливо вътрешната врата, и извиках: „Шърли?“. После извърнах лице, уж от тактичност. Пооткрехнах още малко и двете врати, извиках отново и чух как гласът ми изкънтя сред розовите плочки. Момичето сви рамене.

Изчаках я да се отдалечи, влязох в тоалетната и се заключих в средната кабинка. Поставих куфарчето си върху тоалетната хартия и стъпих върху чинията, за да не зърне някое момиче краищата на палтото ми и да се разкрещи. Клечах там и се молех Бръши да побърза. При тези килограми бутовете ми скоро щяха да изтръпнат.

Открих, че на нивото на погледа ми има две дупки за болтове, където по-рано сигурно е имало закачалка за палто или нещо подобно. Те имаха особеното предимство да служат като шпионка. Един джентълмен, естествено, никога не би помислил да погледне, но някой да е твърдял, че съм изискан джентълмен? След около минута една главозамайваща хубавица в черна рокля на фестони се намъкна в съседната кабинка и стана тя, каквато стана. Оная не докосна нито ципа си, нито вдигна пола. Помота се, докато си свали пръстените, после напъха средните три пръста на дясната ръка колкото бе възможно по-навътре в гърлото си. Изкара ги навън, опря длани в металните стени на кабинката, раздруса няколко пъти лудешки глава и си избълва червата. Закуска, обед, вечеря, всичко. Мощта на изригването я повали на колене, разклати лекичко красивата й главица с черни къдрици и тя прочисти гърлото с пукотевично изригване. След секунда надникнах над стената и я зърнах до мивката, където си освежаваше дъха с пулверизатор. Разреса къдри с дългите си червени нокти, понамести една по една циците си в сутиена, после се засуети покрай огледалото и си хвърли един изпитателен поглед. Сряда вечер, госпожицата беше готова за удоволствия.

Опитвах се да измисля как ще я карам по-нататък, когато чух Бръши да ме вика. Пуснах я да влезе, напъхахме се двамата вътре и тя ми лепна една страстна целувка точно до тоалетната чиния.

— Всичко това е страшно вълнуващо — прошепна тя.

Бръши си е Бръши, тази черта от нейния характер би я повела на околосветско пътешествие по древните дири на пениса, но също така разпалваше и интереса й към мен — неподправено любопитство, желание да види живота от всекидневната му страна и да вкуси от всяко необичайно изживяване. Както неведнъж съм казвал, аз смятам, че смелостта при жените е забележителна и примамлива.

— Е, къде е той? — попитах.

— Чакай малко. Нали не искаш да разбереш как съм въртяла опашка? — Бръши обичаше жаргона, обичаше и да си играе на стражари и апаши. Тя си представяше, че играе в някакъв филм, докато аз кроях планове как да направя нещо умно и да спася всички ни, а не да духна с мангизите. Тя ми описа обиколките си из разни сгради в центъра на града, как се отбила при един клиент и как влязла през задния вход на бара. Би могла да се изплъзне и от Джо Фрайди.

Ровеше из малката черна чантичка, когато чухме да се отваря вратата на тоалетната. Отново скочих върху чинията и носът на Бръши буквално се опря в ципа ми. Тя продължаваше да бъде вярна на себе си и всичко й се струваше страшно забавно. Сложих пръст върху устните си, а за да ми покаже, че също е много загрижена, Бръши сложи ръка на слабините ми и започна да тегли ципа надолу. Пернах я през пръстите.

В мивката потече вода. Някой се разкрасяваше. Бръши теглеше ципа. Мръщех се и ругаех беззвучно, но на нея й харесваше, бях прикован от мълчанието и мястото. Много скоро тя поднови заниманията си, които получиха горещ ответ. Изтръгна стария гамен навън, спипа го, целуна го, после го налапа, а пръстите й танцуваха лудешки по него — щеше да довърши делото, ако не се бе намъкнало някакво момиче в съседната кабинка. Близостта на аудиторията подкоси интереса ми, но нашия шепот, кикот и ровичкане очевидно привлякоха вниманието на съседката, която скочи права. На излизане лепна едно око на процепа между вратата на кабинката и стената и каза: „Извратени такива!“.

— Ти си извратена — рекох аз, когато останахме отново сами.

— Продължава в следващата серия — отвърна Бръши. Бях с дебелото вълнено спортно сако. Тя зърна намусеното ми изражение и напъха пръсти под дрехата. — Хайде, стига, Мак. Бъди неразумен. Забавлявай се.

Поклатих глава и я попитах за Бърт. Тя ми подаде бележката, която бе изпратил по факса. „Зад Салгуро №462, десет вечерта.“ Засмях се.

— Значи в Руската баня.

— Не е ли затворена по това време?

— Предполагам точно затова.

— Ще дойдеш ли после да се видим?

— Те ще клечат около къщата, Бръш. Напълно е възможно.

Тя попита мелодраматично:

— Това сбогуване завинаги ли е?

Мисля, че не й хареса непреклонната физиономия със стиснати устни, която видя в ответ. Искаше й се да бъде любвеобилна и безгрижна в тоалетната кабинка, да се държи вятърничаво и хлапашки, а може би и да изпее един-два куплета от „Пипнах те, бейби“.

— Искам да те видя — каза тя. — Искам да се уверя, че си добре.

— Ще ти звънна.

Тя ме изгледа лукаво. Та нали ме беше последвала в Централна Америка. Съставихме план. Тя нямаше да се прибере вкъщи, защото Джино можеше да я спипа там. Щеше да вземе такси, да обиколи два пъти квартала и да провери дали я следят. Може би във филмите ченгетата успяваха да следят някого, без той да ги забележи в продължение на цели дни, но в живота за това са нужни най-малко четири коли, за всяка посока, а ако оня разбере, че си по следите му, в девет от десет случая го изгубваш или пък ти показва среден пръст в огледалото за обратно виждане. А може и да ти изпрати питие, ако го подириш в някоя кръчма. Решихме Бръши да отиде в един хотел три преки по-надолу и да наеме стая за една нощ. Да остави ключа на рецепцията. И да ми купи четка за зъби.

Казах й да тръгва първа. Почаках в антрето между вратите и тя ми чукна, за да ми даде знак, че навън е чисто. После изчаках няколко минути да вземе преднина и да подбере евентуалната опашка след себе си. Точно тогава с танцова стъпка се появи някаква стара кифла с пепелява оксиженирана коса и надменно изражение: „Ти пък кой си“? Трябваше да извъртя един пирует и да се правя, че цялото това розово помещение е мъжката тоалетна, а после бързо да се измъкна.

Нито Зурлата се мяркаше наоколо, нито някой от неговите момчета. Нахлупих си шапката, вдигнах шала и тръгнах да търся дали някое такси ще се съгласи на нощен курс до Уест Енд. Мислех си за Бръши. Беше ме целунала за довиждане с продължителна и чувствена прегръдка, изпълнена с целия й кураж и плам, а после, преди да изчезне, ми сервира един пророчески съвет: „Да не си докараш пак някой обрив“.