Скот Търоу
Обявен за виновен (47)

В. Няколко думи с Големия браток

Към пет позвъних у дома и вдигнах Лайл от дълбок сън. Той ми каза за същите странни обаждания, за каквито ме уведоми Лусинда. „Там ли е Мак, кога ще се върне?“ Не познавал гласа.

— Ти каза ли му?

— Ти чуваш ли се какво говориш бе, баща ми, за какъв ме вземаш? — Неговата гордост и самонадеяност, а и самият тон на отговора му шокираха с нахакания и безпардонен маниер, на който само Лайл бе способен. Ясно бе кой е майсторът на тази педагогика — самостоятелен тийнейджър, чието мамче му е забранило да говори с непознати. Моят син. За миг ми се стори, че мога направо да умра от мъка, като го слушам да говори така. Малко ми поолекна, когато премина на шевролета, който освободил от оградения паркинг с други двама глупаци. Струвало му сто осемдесет и пет долара плюс билетът. Искаше си парите. Няколко пъти ми го тикна под носа.

Вечерта отново прекарах у Бръши. Вечеряхме италиански манджи, чудати вкуснотии — ригатони с козе сирене и някакви странни мезета, които нагъвахме всеки път.

Няма да ви разправям как се натъпках. Докато дремехме, Бръши промълви, отскубнала се за малко от прегръдките ми:

— Ако те попитам, нали ще ми кажеш?

— Какво ще ме питаш?

— Ти знаеш. Какво става. С парите. С Бърт. Цялата история. Нали? Разбираш за какво говоря. Адвокат-клиент, за това.

— Струва ми се, че не искаш да знаеш. Струва ми се, че животът ти е по-хубав без подобни новини.

— Така е. Знам, че си прав. И ти вярвам. Но ако реша, че наистина трябва да разбера, независимо по каква причина, ще ми кажеш. Обещаваш ли?

Очите ми се разшириха в мрака.

— Обещавам.

Ето така стоят нещата. Моите странни, изчанчени мечти, толкова потайни досега, фучаха през живота ми с вулканична мощ. Може би явната опасност правеше любовния ми роман с Бърши толкова бурен и продължителен. Тя спеше, както бе спала и предишните нощи, в сладките обятия на собствените си неописуеми фантазии, почти неподвижна, но аз съм самотен и буден в тъмнината, пропъждам злите духове и призраците към нейната всекидневна и отново шепна в моя диктофон.

А ти се чудиш — какво е намислил тоя човек, Мак Малой? Повярвай ми, и аз си мисля същото. Апартаментът е потънал в странно зимно безмълвие — прозорците са плътно затворени, топлината шепти, студът гони безделните души от улицата. След като наистина бях извъртял този номер и бях обрал пладнешки „ТН“, аз се готвех да го припиша на чужд гръб, а пронизителният обвиняващ глас на мама сякаш ме следваше на всяка стъпка. Тя смяташе себе си за благочестива и набожна, представител на личната гвардия католици на папата, животът й се въртеше като детска въртележка, където църквата бе оста, но въпреки това религиозните й помисли сякаш се въртяха главно около дявола, който бе непрекъснато призоваван, особено когато ме увещаваше за нещо.

Само че не дяволът ме подтикваше да го направя. Общо взето, си мисля, че ми бе дошло до гуша от собствения ми живот. Ужасна мисъл. Но такива бяха моите мисли, моята лудост, моята забавна лудост. Нямаше никакъв друг човек, аз бях сам-самичък. Оказва се, че адът, това е да бъдеш вечно принуден да слушаш собствените си шеги.

Така че за кого е всичко това? И за какво говоря? Елейн умря с тази надежда. „Мак, ти няма да си отидеш от твоя свят без свещеник до себе си.“ Вероятно е права. Аз съм играч с почти равни шансове. Само че това може би бе първият акт на разкаяние, част от процеса, наричан от църквата примирение, при който душата, необременена, се възвисява към Господа. Какво ли знам аз?

Така че, Велико творение и Могъщо и Всевисшо същество, започва се, и ако ти си там горе и слушаш, сигурно си мислиш какво ли не. Но те моля да ми простиш. Тази нощ имам нужда от това. Направих онова, което исках, и сега ужасно съжалявам. И двамата знаем истината — аз съгреших, и то много. А утре всичко ще си бъде постарому. Ще бъда язвителен и готов да прехвърля цялата отговорност на някой друг. Аз ще бъда отстъпникът, агностикът, и през ум няма да ми минава за теб. Но тази нощ ме спомени с добро, приеми ме за миг, преди да те отблъсна така, както отблъсквам всички други. И ако можеш безгранично да прощаваш, то тогава прости и това, и поне за миг прояви състрадание към твоето нескопосано създание, към тъжното момче на Бес Малой.