Скот Търоу
Обявен за виновен (45)

А. Тутс се включва в играта на наша страна

В два часа във вторник, когато трябваше да бъде подновено делото на Тутс, само аз и Бръши представлявахме защитата. Членовете на анкетната комисия гледаха безпристрастно, но аз подозирах от отегчения им и дисциплиниран вид, че вече бяха чули повече от необходимото. Ако вземеха решение да препоръчат лишаване от адвокатски права, ние имахме право да обжалваме пред Комисията на адвокатската колегия. Въпреки всичко след по-малко от година разрешителното за адвокатската практика на Тутс щеше да се превърне в спомен, още една реликва за стената.

Старото училище, в което се помещаваше КРСПН, е постройка, чиято аскетичност бихте забелязали едва когато изчезнат детската пъстрота и глъч. Намирахме се в една мрачна стара класна стая с дървен под и с лъскави стени, облицовани с плочки, които не се поддават на ученическите драскулки и на петната от мастило. Цялото помещение ехтеше при местенето на столовете и при всяко покашляне.

След десет часа разбрах, че съществува сериозен проблем. Том Удхъл ни запита от другия край на дългата заседателна маса, около която се бяхме наредили, за отсъстващия ни клиент. Изтъкнат правителствен служител, който държи за спазването на законите, мъж с чудесна бяла кожа, без тъмни петънца или белези, Том никога не ме е обичал особено заради моето пиянство, заради странните ми настроения и твърдения, че да се правят някои номера с парите на клиентите не е престъпление от ранга на държавна измяна. Отдавна подозирах, че той упорито се е лепнал за това дело заради удоволствието да ми държи задника под непрекъснат прицел.

Бръши разрови чантата си и ми подаде една монета.

— Я се вдигни и вземи, че го намери.

Господи, започваше се!

Бях се запътил към вратата, когато моят клиент надзърна в стаята. Тутс пъхтеше, за да си поеме дъх и ми направи знак да изляза в коридора.

— Водя ти го — повтори той няколко пъти. — Водя ти го.

До прашното стълбище, подпрян на металния стълб, стоеше дребен закръглен човечец в подобно на Тутсовото състояние — зачервен като Дядо Коледа от напрежение, лъхтящ и облян в пот. Бръши също довтаса.

— Няма да повярваш — рече Тутс. — Кажи им! — Тутс размаха бастуна си и отново подкани човека да говори.

Дребосъкът седна на простата дървена скамейка и си съблече палтото. В този миг зърнах католическата му якичка. Дребен човечец с бяло венче около плешивата глава и щръкнал кичур, избуял на върха му.

Той протегна ръка.

— Отец Майкъл Ший.

Отец Майкъл бе по-младият брат на съдията Дан Ший, напуснал енорията си в Кливланд и постъпил в един близък манастир. Пристигнал в града миналата седмица, за да се види с роднините — всъщност със сина на Дан Ший, с племенника си Брайън. Така научил, че господин Нучо все още имал неприятности с оная стара история.

— Веднага позвъних на Нучо. Много пъти съм говорил с Даниъл за това и той винаги е твърдял, че не е чувал нито дума за щедрост от страна на Нучо. Нищо не си спомнял за членски внос в клуба. Бях настроен скептично, аз бях първият, който го каза. Даниъл не е ангел и ми призна ужасни неща — призна ми ги като на брат и духовник. Но се закле в паметта на Бриджит, че никога не е имало нещо недостойно между него и полковника. Никога. — Отец Ший докосна разсеяно разпятието, което носеше.

Любовта на моя живот и мой съдружник, госпожица Бръша, попиваше всичко. Чудесният тропически романс бе минало. В обувките ни още имаше песъчинки, между нас съществуваха нежни чувства, които цяла нощ подхранвахме в нейния апартамент. Но вече се намирахме в студения Среден запад, в страната, където приглушената зимна светлина, сивкава като олово, подлудяваше някои хора и неприятностите се трупаха на камари. Бръши имаше милиони грижи. Нас двамата. Всичко онова, което не исках да й кажа. За фирмата наближаваше денят на Сретение Господне. В този миг обаче Бръши бе адвокат, готов за настоящото дело. В нейния собствен театър всички места бяха продадени на Тутс, дори и правостоящите. Способността й да се концентрира бе феноменална. Всички велики артисти, атлети, певци и изпълнители притежават подобна целенасоченост. Наблюдавах и не забелязах нищо прикрито. По-скоро тя ликуваше и бе озарена от тържествуващ плам. Бръши местеше поглед от Тутс към отец Ший, после към мен, на път да спечели делото, което всички я уверяваха, че е загубила, беше готова да докаже на целия свят това, което всеки адвокат тайно в себе си жадува да докаже — че не е само юрист и нечий говорител, а че е истински вълшебник.

Тутс най-после успя да си вземе дъх и ако това въобще бе възможно, изглеждаше по-щастлив и от нея. По старото му набраздено лице играеха дяволити пламъчета.

Изпъвайки рамене, аз ги поведох по стария училищен коридор. Там все още се мъдреха тесните метални шкафчета, върху които младежта бе издълбала своите инициали, сърца, мръсни думички, полуразядени от ръждата.

— Да вярвам ли? — попита Бръши. — Това е изключително.

— Разбира се, че е изключително — отвърнах аз. — И още как! Точно в последната минута. Дори след последната минута. Толкова късно, че никой не може да каже „копче“ на тоя тук.

Бръши ме изгледа учудено.

— Кажи й, Тутс.

Старият ме погледна мълчаливо и обърса уста с опакото на ръката си.

— Тутс, сигурно ти е било адски трудно да решиш да наемеш човек, който по-скоро прилича на Бари Фитцджералд или на Бинг Кросби.

— Мак! — намеси се Бръши.

Тутс дори не се престори на засегнат.

— Мен ме остави. Същото се отнася и за теб — обърнах се аз към него. — Но виж, нея могат за такъв номер да я лишат от права. А й предстои кариера.

Лицето му се сбръчка и намръщи както винаги, когато го притиснех. Тутс се друсна на съседната пейка и се взря с празен поглед към далечния край на коридора, почуквайки с бастуна и отклонявайки поглед. Близкият радиатор тихо изръмжа. Откакто бях слязъл от самолета, все не успявах да превъзмогна зимния студ.

Всичко стана ясно и Бръши пребледня като платно.

— Той не е ли свещеник?

— Свещеник! Обзалагам се на каквото поискаш, че името на тоя тип е Марковиц. Току-що са го префасонирали.

— А аз повярвах — рече Бръши. Тя докосна глава с късите си пръсти с ярко лакирани нокти, седна до Тутс и му хвърли бегъл, съкрушителен поглед. — А аз повярвах.

— Как няма да повярваш. Вероятно и оня глупак Удхъл ще повярва. Все някога обаче на някой ще му дойде наум. Или на тия тук, или в Комисията на адвокатската колегия. Ако някой се заинтересува за отпечатъците от пръстите му, ще трябва да си резервирам място в първия автобус.

Старият мошеник продължаваше да мълчи като пън. Беше наясно с всичко. Спипат ли те, затваряй си устата. Никой не е видял добро от признания. Спомних си за лъчезарното му изражение, когато Бръши се зарадва на хубавата вест. За него бе истински празник — да погоди някому номер. Тайната му радост се състоеше в удоволствието да поставя обществото в шах. Той бе скритият диригент на цяла една симфония, единственият, който познаваше истинската партитура. А ние бяхме принудени да му я връчим. Това бе coup de grâce^[1]. Представете си само, той развращаваше собствените си съдии, които разнищваха професионалната му етика. Ето на това се казва удар! Но какво толкова — той е принуден от тях. Той само е искал отлагане на делото.

Удхъл стоеше пред вратата на стаята.

— Какво стана? — попита той. Гъстата му, права пепеляворуса коса бе паднала над едното око. Хитлерюгенд. — Какво има, Малой? Кой е тоя? — попита той и се приближи. Питаше за отец Марковиц, който продължаваше да седи на пейката.

— Какъв е тоя? — повтори Том. — Да не е свидетел?

Двамата с Бръши се спогледахме, но никой не отговори.

— Имате нов свидетел? Точно сега? — Не беше нужно да се напрягам кой знае колко, за да възпламеня Том. Той размаха жълтия бележник в ръката си, напълно вбесен. — Значи в последната минута на нас ни се сервира нов свидетел, така ли? От когото не сме чули нито дума досега? Когото не сме имали възможността дори да изслушаме?

— Говорете с него — рязко рече Бръши.

Посегнах да я уловя за ръката и точно този жест, с който исках да я спра, сякаш даде криле на Том.

— Така и ще направя — заяви той и ни подмина.

Изтиках Бръши зад ъгъла и я попитах дали не си е изгубила ума.

— Знам, че е неетично да го караме да дава показания — рече тя.

— Неетично съвсем не е подходящата дума, Бръши. Ти направо отиваш в затвора за подобно нещо.

— Добре де — каза тя. — Нали смяташ, че Удхъл ще му повярва.

— И какво? Да не мислиш, че ще отложи делото? Щом като Удхъл си науми нещо, няма разминаване. Тия показания са вятър работа, но дори и да ги вземат под внимание, той ще оспори, че нямат никаква стойност, ще твърди, че съдията се е срамувал да слезе до нивото на брат си. Знаеш как вървят нещата.

— Но той ще повярва, нали? Ти го каза.

— Може би. А в момента сигурно откача.

— Значи ще го е страх, че ще загуби. Внезапно. И то дело, което всички смятат, че е спечелил. — Тя ми представяше собствената си логика, но обърната наопаки, точно това имам предвид, когато казвам, че е находчива и действа подмолно. — Той ще бъде готов да уреди въпроса. На всяка цена, само не и да го лиши от права. Точно това искаме и ние. Права ли съм?

Накрая разбрах накъде бие. И въпреки това съществуваха още много проблеми.

— Бръш, ти току-що представи на заместник-председателя на КРСПН предполагаем свидетел, за който твоят клиент заяви, че е измамник.

— Моят клиент не ми е казвал абсолютно нищо. Не съм вземала никакви отпечатъци от пръсти. Аз съм адвокат. И не представям никого. Нито пък върша запознанства. Том сам дойде при нас. Да не съм длъжна да го предпазвам от самия него? — Тя впи поглед в мен. — Аз повярвах на този човек. Ако някой друг не вярва, негова работа. Свидетелят няма да даде показания и в единия, и в другия случай. Искам да ти кажа, Мак — добави тихо тя, — че няма място за отстъпление.

Тутс куцукаше към нас. Очевидно се забавляваше чудесно, доволен от отчето. Нямаше смисъл да предупреждавам полковника за последствията. През целия си живот той бе прескачал пропасти и бе катерил смъртоносни височини. Чух гласа на Удхъл да ехти иззад ъгъла.

Сделката, която готвехме, беше уникална. Според щатския закон адвокатите можеха да бъдат лишавани от права за пет години. След това имаха право да кандидатстват отново и Комисията на адвокатската колегия, нещо, което често вбесяваше КРСПН, бе склонна да ги приеме отново, обосновавайки се, че за повечето мъже и жени това бе единственото, което могат да вършат така, както обущарят може да прави само обувки. Онова, което предлагахме от името на Тутс, бе много по-добро — той щеше да обещае, че никога повече няма да практикува право. Не беше кой знае каква отстъпка, той и така не практикуваше, но щеше да свали табелата с името си от вратата на фирмата, щеше да опразни кабинета и нямаше да получава нито пени от доходите на фирмата. Ако нарушеше споразумението, тогава трябваше да се примири с лишаване от права. В замяна съдебната процедура срещу него се прекратяваше. Никакви съдебни решения. Никакво порицание. Никакво досие. Името му оставаше в регистъра. Нямаше да бъде публично опозорен.

Тутс, според великата традиция на клиентите от цял свят, отказа да прояви своята благодарност и щом като споразумението бе прочетено пред членовете на комисията, се намуси.

— А с какво ще се издържам? — попита той в коридора, след като бяхме облекли палтата.

И двамата го изгледахме убийствено. Тутс не беше в състояние да похарчи това, което бе скрил в дюшека си, дори да доживееше до сто години.

— Тутс, нали това искаше? — попитах го аз.

— Обичам си кабинета — отвърна той и в това нямаше никакво съмнение. Секретарки, които се обръщаха към него с „полковник“, телефонни обаждания, посещения на политици.

— Ами вземи си кабинет в дъното на коридора. Ти си вече пенсионер. Край. На осемдесет и три си, полковник. Съвсем ти е време.

— Добре. — Беше съкрушен. Изглеждаше грохнал и тъжен. Цветът на лицето му сивееше, а кожата бе набръчкана като сушена слива. Тъжна картина е залезът на една легенда.

— Тутс, те не са постъпвали така с никой друг. Това си е направо изключение. Ще трябва да се закълнем пред Бога и губернатора, че от устата ни няма да се отрони и думичка за тая сделка. Те не могат да си признаят, че са се отказали от правото си да те лишат от права.

— Така ли? — Много му харесваше, че се намира в самостоятелна категория. — И какво толкова ми е специалното?

— Наел си най-подходящите адвокати. — Това най-после го разсмя.