Скот Търоу
Обявен за виновен (43)

А. Сам-самичък

С жена до себе си се надявах, че ще спя добре, но не се намирах в собственото си легло, а близо до сърцето на мрака и не успявах да прекрача прага към тревожните си сънища. Пронизваше ме високоволтово безпокойство, сякаш някакъв проводник щеше да се взриви в изтерзана мълния. Седях унил в мрака, на края на леглото, и молех себе си да не върша това, което си бях наумил — да се запътя към бара, където оркестърът все още пускаше по някой такт, и да си купя една от петдоларовите бутилки с уиски. Не е само илюзия, че алкохолът прави човека смел. Това е самата истина — тогава е много трудно да пострадаш. Направил съм си цял каталог с по-сериозните травми, които съм преживял — втора степен изгаряния, случайни, от цигари и врящи течности, навехнати глезени и колене, както и няколко юмрука, мощни като артилерийски залп, които изядох от една разгневена съпруга. Успявах да оцелея с малко лекарства или кратко посещение до спешния кабинет. Та имах право да си мисля, че точно нещо такова ми беше необходимо.

Станах и за свое успокоение, като дете, което си избира одеяло или мече, прекосих верандата, влязох в моята колиба и извадих диктофона. Цял час разказвах собствената си история с приглушен глас, който сякаш се носеше из гальовния вечерен хлад, като се молех Бръши да не ме чуе.

Мислех за баща си, всъщност мислех и за двамата си родители. Опитвах се да си представя как понасяше майка ми това, че татко е крадец. Много от дребните скъпоценности, които криеше и измъкваше от джобовете си, той предлагаше първо на нея. Сигурно лаская паметта й, като казвам, че тя винаги се чувстваше неловко. „Тим, нямаме нужда от това!“ Тя се опитваше да го направи по-добър. По едно време носеше една брошка, която той много харесваше, с огромен рубиненочервен камък по средата и сложен филигран, но впоследствие тя започна да отказва да носи каквото и да е от донесените вещи — повод за многобройни скандали всеки път, когато баща ми се запиеше.

Един-единствен път обсъдих с майка този въпрос. Тогава бях шестнайсетгодишен и имах мнение за всичко.

— Той не е по-лош от другите — каза тя.

— Но те са крадци.

— Всеки е крадец малко или повече, Мак. Всеки си има нещо, което иска да открадне. От нас, останалите, се иска да си отваряме очите и да не им позволяваме да крадат.

Майка ми не правеше особени усилия да го защитава, по-скоро държеше да се прояви като родител за пример. Както и да стояха нещата обаче, и в двата случая не бях удовлетворен. Все още бях във възрастта, когато исках да стана по-добър човек от баща си. Тази мисъл ме мъчеше като жажда. Неутолима. Един от многобройните копнежи, които се опитвах да задоволя по-сетне с неутолима стръв към алкохола. Изтръпвах от ужас при мисълта, че можех да предизвикам у някоя жена отвратителното разочарование, което той будеше у майка ми. Но животът е дълъг, а аз обичах баща си, тъжните му ирландски песни и несподелената му привързаност към мен. Той никога не поиска да стана по-добър човек от него. Знаеше какво нещо е животът.

Заспах седнал на дивана, с куфарчето в скута. Събуди ме шум, Бръши ме търсеше. Макар и гроги, аз разбрах от уплашения й поглед, че това е жена, която се е събудила и е осъзнала, че е разочарована и самотна. Побързах да я успокоя, че и аз съм имал някои самотни утрини. Изкарахме приятни часове в леглото и на верандата, където най-после закусихме, потейки се и премигвайки на безпощадното слънце. Към единайсет аз се изправих.

— Отивам да се срещна с оня адвокат.

Все още по хавлия, Бръши ме помоли да я изчакам.

— Ти оставаш. Вземи шнорхел и плавници от момчето на плажа. Разгледай онези риби. Ще отида сам.

— Чакай, моля те. Ще ти помогна.

— Хей! Ти май забрави, че теб това не те засяга.

— Излъгах.

— Слушай какво… — Седнах до нея. — Цялата тази история се очертава много мръснишка. Стой настрана.

— В какъв смисъл мръснишка? — попита тя. Мисълта й на адвокат щракаше. Искаше да пита още, но аз я възпрях. Бързо я целунах и поех към центъра на града с куфарчето в ръка.