Скот Търоу
Обявен за виновен (42)

Б. Стари и познати танцови стъпки

Не бих казал, че разгарът на сезона е любимото ми време в Пико. Преди много години съм ходил там през лятото, когато столицата Сиудад Луан бе почти призрачен град, но през този сезон на летището се тълпяха завръщащите се туристи, възрастни и деца в ярки облекла, подобно на поток от хора, който се излива от ферибот. Загорелите им лица изненадваха не по-малко от гальовния повей на топлия въздух, който ни посрещна на стълбичката на самолета. Дори в такъв ослепителен ден тропическото слънце примамваше неудържимо и беше толкова въодушевяващо, че зимата за миг се превърна в неприятен спомен.

— Господи! — Бръши разпери ръце в леката мараня.

Имаше опашка за коли под наем. Както обикновено, „ТН“ бе хвърлила луди пари за всички удобства на Риджънс Бийч, ивица от плажа, дълга девет мили, искрящо бяла и усамотена, която се диплеше в подножието на Планините на маите. Огромни и зелени, хълмовете се мержелееха над брега. През този сезон, когато всички грандомани и любители на зимните курорти се тълпят тук, тесните шосета са задръстени и аз намерих някакъв страничен път, за да се измъкнем от летището. Бръши отвори прозорците, свали си шапката и остави късата си тъмна коса да се развява на ветреца. Профучахме покрай малките къщурки с ламаринени покриви, подпрени една на друга, и покрай дюкянчетата и сергиите с табели, изписани на ръка, където се предлагаха местни хранителни стоки. Туфи гигантски растения с листа като слонски уши ограждаха пътя. Вечните местни жители крачеха невъзмутимо по средата на тесните пътища, правеха път на колите, а после отново поемаха по осовата линия, най-често боси.

Тукашните хора са много приятни. Те знаят, че са уредили живота си, вземайки надмощие над белия човек с помощта на неговата алчност. Станали са банкери още от времето, когато пиратите от Батария Бей са започнали да крият златото си в пещерите над Сиудад Луан — или С. Луан, както го наричат местните — и днес луанците продължават да посрещат всякаква клиентела. Международни наркобарони, данъчни мошеници от цял свят и каймакът на банкерството се стичат в тази страна със символични ограничения, роят се сред миниатюрното й население от полиглоти, в чиято кръв са смесени гени от американски индианци, африкански роби и всевъзможни европейски бегълци — португалци, англичани, холандци, испанци, французи. Пико бе надживял деспоти, индиански завоеватели, двувековно испанско господство, чийто край настъпил през 1821 година, когато местните жители предпочели съдбата на английски протекторат, вместо да бъдат присъединени и подчинени на властническите попълзновения на съседна Гватемала. През 1961 година, когато страната получила независимост, парламентът въвел законите на абсолютната банкова тайна на Швейцария и някои от островите на Британските Западни Индии.

С разцвета на икономиката на континента и огромните състояния на съвременните пирати в съседните латиноамерикански страни, които предпочитат търговията с белия прашец пред златото, през последните три десетилетия Пико отбеляза смайващо развитие. Нито цент, влязъл в страната, не се облага с данъци и по тая причина нито един цент няма намерение да я напуска. На летището ви вземат такса сто долара, тарифата за всеки паричен превод е десет долара и задължителни десет процента върху всичко, което се продава или купува. Сандвичите за едно семейство в ресторант в С. Луан могат да струват и сто долара. Но съчетанието от липса на данък върху общия доход и финансовата тайна гарантират стабилна търговия и много работни места. Луанците си остават изолирани, сърдечни, дори, както ги бяха обучили англичаните, коректни, но и верни на местната традиция да не ламтят за много. Белият човек, припрян и настойчив, те добродушно смятаха за чудак.

Нашият хотел, разположен в далечния край на плажа, на три-четири мили извън С. Луан, беше страхотен. Разполагахме с две малки cabanas^[1] със сламени покриви, долепени една до друга, но самостоятелни, всяка с кухня, бар и спалня, която гледаше към океана. Бръши трябваше да се свърже със секретарката си във фирмата, за да отложи утрешните си ангажименти, а аз излязох на малката веранда, откъдето чувах как повишава отчаяно глас, за да преодолее смущенията във връзката със САЩ.

Слънцето се спускаше, огромна розова топка, която пламтеше в ясното небе. През целия ден, преминал в път, не спряхме да си говорим, решавахме кръстословици в самолета, държахме се за ръце, клюкарствахме по адрес на останалите съдружници и обсъждахме статии в „Сънди Таймс“. Майките, изтощени в края на деня, вяло гълчаха децата си на плажа. Пико бе някогашно убежище за съмнителни типове, които слизаха от самолета, криейки лица, стиснали здраво куфарите си, а също така и обект на малцина археолози, привлечени от древните светилища на маите високо в планините. „ТН“ облагородяваше в продължение на десетилетия това място и сега Пико си бе извоювал име на фамилно ваканционно място. Островите са само на един час път със самолет, но в Пико пришълците са значително по-малобройни и условията за спорт са много по-разнообразни. Децата лазеха между краката на родителите, играеха с вълните и тичаха с писъци, подгонени от тях. Едно момченце мъкнеше кокосови орехи, все още необелени от гладките кафяви черупки, сякаш си правеше колекция от човешки глави. Още имаше платноходки, които се рееха навътре, но водата започваше да тъмнее. На ослепителната слънчева светлина тя бе искрящосиня, сигурно имаше медни наноси по кораловото дъно, а хората си мислеха, че този оттенък съществува единствено в рекламите за цветни филми.

— Всичко е наред. — Бръши остави телефона. Беше с лятна рокля и двамата се разходихме до хотела и вечеряхме на верандата, докато розовите пръсти на залеза постепенно обсебваха небето, а водата заля плажа. С мое съгласие тя обърна няколко питиета, а аз се наливах с леден чай. Изглеждаше щастлива и спокойна. Местният оркестър засвири вътре в бара, през отворения портал долитаха музика и смях. Ритъмът бе завладяващ, типичен за Централна Америка, саксофони и флейти, нежни мелодии, сякаш ехо, долетяло от планините.

— Какво място! — Бръши погледна морето с копнеещ поглед.

— Току-що си мислех, че е страхотно. Четеш ми мислите.

— Някой трябваше да направи нещо.

Както винаги, се проявих като долен тип и се престорих, че нямам представа за какво става дума.

Бръши надникна в чашата си.

— Премислях много оня разговор. Вчера в стаята ти. Само че хората имат право да се променят, нали? — Когато тя вдигна поглед, по лицето й отново се бе появило онова смело и решително изражение.

— Естествено.

— А ти имаш право за мен. Само че не съм длъжна да се извинявам. Това са естествени неща. Колкото повече остарява човек, толкова повече се чуди на нещата, които… — Тя се запъна.

— Които?

— Които са трайни.

Аз трепнах. Тя го забеляза. Закри очи с ръка.

— Какво правя аз? — попита Бръши. Дори в светлината на свещта, която се стичаше по масата, аз успях да забележа, че тя внезапно се изчерви, може би от алкохола, а може би горещината подсилваше голямото вълнение. — Господи, какво намирам в теб?

— Честен съм.

— Не, не си честен. А самоосъдителен. Има разлика.

Направих опит да й помогна.

— Заслужаваш нещо по-добро.

— Не ме будалкай!

— Точно това смятам. — Опитах се да бъда колкото може по-категоричен. Не ми беше лесно, кълна ви се. Но се намирах в едно от ония състояния на просветление, когато можех да предскажа какво точно ще се случи. Бръши щеше да ме обвинява цял живот, че не съм бил по-добър, а себе си — че не е пожелала повече.

— Слушай, не ми обяснявай кое е добро за мен. Мразя, когато постъпваш така, все едно си Лазар, току-що надигнал се от гроба, за да дава напътствия.

— Аз и напътствия?!

— Мак, ти се опитваш да накараш хората да те мразят. Първо ги привличаш, после ги прогонваш. Ако смяташ, че това е начин да преодолееш ирландската меланхолия, държа да научиш, че съвсем не го намирам за очарователно. Противно е. Глупаво е. — Тя запрати салфетката си в чинията и се загледа в морето, за да се овладее.

След малко попита дали е твърде късно за плуване.

— Вече е отлив. Плитко е поне четвърт миля. Водата е топла през цялата година. — Направих опит да се усмихна.

Тя въздъхна, после попита дали си нося банските. Стана и ми протегна ръка.

Пътеката до плажа минаваше през високи, дрипави бурени бермудска трева и се осветяваше от малки глобуси върху поставки в края на всяко стъпало. Неделната вечер, дори и в Пико, бе тиха. Имаше някакво раздвижване по плажа, но то бе по-нататък, към С. Луан, където бяха големите хотели. Тук царуваше пустинна, лятна тишина, нарушавана единствено от оркестъра, който от време на време се дочуваше от бара на хотела. Поплувахме, разменихме по някоя целувка и седнахме на брега, а водата шумеше около нас. Мъж на средна възраст, а се държи като хлапак. Идваше ми да вия.

— Хайде да плуваме заедно — разпореди се Бръши и навлезе малко по-навътре. Ивицата от миди край брега бодеше краката, но петдесетина метра навътре пясъкът бе мек и Бръши се отпусна, притисната до мен. Луната току-що бе изгряла и ставаше все по-ярка, а синкаво-неоновото сияние на рекламите се разпиляваше като плащаница покрай няколкото закотвени лодки. Хотелът, малките пристройки и кокосовите палми, които приличаха на жирафи, тегнеха над брега, тъмни силуети на още по-тъмен фон.

— В тези води има страхотни риби — казах аз. — Алени скарус^[2], робало^[3] и цели пасажи с виолетови насау^[4] — цветовете им са толкова пищни, че не би могла дори да ги сънуваш. — Мисълта за цялата тази нечувана красота под нас, която оставаше невидима, ме развълнува.

Тя ме целуна, склони глава на гърдите ми и се олюля в ритъма на оркестъра, който отново засвири. Около нас се издигаха и спускаха малки вълнички.

— Да потанцуваме, а? Май свирят нашата мелодия.

— Тъй ли? Какво свирят?

— Оня, нашия танц.

— Не се шегувай.

— Така е, не чуваш ли?

Тя не докосна горната част на банския си, но свали долната, после смъкна и моите. Прехвърли и двата чифта в едната ръка, а с другата сграбчи избуялия рог.

— Лекарството действа ли? — попита тя.

— Върши чудеса.

— А как беше точно нашият танц? Забравила съм го.

— Десният крак напред.

— Готово.

— Десният крак назад.

— Ето.

— Десният напред и движение на място.

— Чудесно! А после? — попита тя и ме целуна нежно. — После какво? — Тя се повдигна на раменете ми и с бавна, овладяна грациозност на гимнастичка ме обгърна с крака в тъмните води. — Поза, приличаща на винетка.

— Май няма да стане.

— Ще стане — отсече Бръши с категоричната си увереност по сексуалните въпроси.

И така двамата — Бръши Бруча и аз танцувахме ли, танцувахме в тропическите води, сред красивите риби, а среброто на луната сипеше великолепие. Напред, назад, шеметен танц.

Боже, това бе нещо съвсем различно!