Скот Търоу
Обявен за виновен (41)

А. Международен полет

Салонът за служители на „ТН“, където чаках Лина в неделя сутринта, предлагаше рядката възможност да наблюдавам света отстрани. Залата изглеждаше страхотно. Дизайнерът бе постигнал своеобразен елегантен ефект на космическия ни век, който бих се опитал да постигна и в кантората, ако някога изобщо я обзаведях — многобройни дървени сводове и огромни прозорци, лъскави кожени кресла и маси с мраморни плотове, а върху тях — специални телефони, които работят с кредитни карти и могат да се включат към портативен модем и факс. Елегантни момичета обслужват входа, а пътниците — изключения няма — показват членските си карти с вид „Хей, виж ме добре, аз съм тузар, една преуспяла личност“. Японски бизнесмени, които прекарват във въздуха по трийсет часа, дремят върху шикозните мебели; елегантни търговски деятели дават разпореждания по мобифони, богати семейства разискват оживено, като единият винаги има тревожен вид преди полета. Сервитьор в бяло сако обикаля с поднос и се оглежда за жадни, а телевизионните новини се носят откъм бара.

Салонът е средище на „въздушната класа“, която става все по-многочислена — работният им ден минава във въздуха, истинската им кантора е мястото до пътеката в самолета, всички имат зад гърба си милиони и милиони мили в полети и сигурно са спечелили правото да летят безплатно до Юпитер. Това са жертвите на капитала, самотни мъже и жени, отрекли живота си в името на корпоративната съдба, които правят всичко възможно да разширят още повече влиянието на нечия компания заради икономическите показатели. Имах един странен чичо Майкъл, дето все се мъкнеше с грозен кафяв куфар, от ония, с лаковата кожа, който сякаш се бе сраснал с ръката му. Всички смятаха, че е роден неудачник. Днес обаче, ако отсъстваш от къщи четири нощи седмично, това вече е проява на завидно обществено положение. Има ли обаче нещо по-тягостно по целия божи свят от пуста хотелска стая в десет вечерта и мисълта, че работата, привилегиите и нуждата от пари обсебва не само часовете през деня, но си обречен, макар и за кратко, на ужасните самотни мигове, в които човек е далеч от хората и вещите — миниатюрни, любими и драгоценни, които крепят цял един живот.

Чуйте ме. Какво може да ми липсва на мен освен моя фотьойл, телевизора и терзаещите мигове на сблъсъци с Лайл? Щях обаче да се радвам на младежката компания на Лина. Куфарчето и чантата бяха между краката ми. Имах съвсем малко багаж — бельо, костюм за деловите срещи, бански и няколко дреболии — паспорта, диктофона, бланки на „Транснашънъл Еър“ от кантората, едно старо писмо, подписано от Джейк Айгър, и три екземпляра от годишния баланс на „ТН“. Плюс писмото, което бях намерил в чекмеджето на Мартин и до което нямаше да позволя да се докосне човешка ръка. Подобно на Кам бях взел и аванс от две хиляди и петстотин долара с новата си златна кредитна карта, която ми донесоха в петък. Почти цяла нощ кроих планове, затварях очи и си представях как шуми сред палмите в Пико ветрецът, ухаещ на солен морски аромат и на кремове против изгаряне.

— Йо-хо! — Гласът бе познат и вълнуващ и въпреки това подскочих и отворих очи.

— Дяволите да ме вземат, ако това не е Бръши.

— Точно тя! — каза Бръши, дяволита и жизнена. Изглеждаше щастлива и доволна от себе си. С преметнат през рамо сак и палто на ръка. Беше в джинси.

— Накъде? — попитах.

— С теб.

— Ама наистина ли? Какво стана с Лина?

— Внезапен и неотложен ангажимент. Ще бъде цялата нощ в библиотеката.

Тогава ми стана ясно. Казах й, че няма нужда да ми обяснява кой я е подредил там.

— Това момиче ми изглежда мършаво и гладно — каза тя.

— Аз пък ще ти кажа, че си я бива.

Бръши ме сръга в ръката, но аз бях твърде смутен, за да продължавам да я занасям пред всичките тези хора. Запътихме се към кожените фотьойли. Мълчахме.

— Предполагам, че ти е приятно — каза тя.

— Възможно ли е да бъде друго? — Чувствах се, сякаш някой бе извършил посегателство над мен. Имах си свои планове за Пико, които зависеха от спътника ми, а той бе по-доверчив от Бръши.

— Хайде да опитаме отново.

Тя се отстрани и заобиколи красивата колона от палисандрово дърво с разписание на пристигащите и заминаващите полети.

— Мак! Познай къде отивам.

— С мен, надявам се.

— Е, позна.

Казах й, че се държи особено.

— Между другото, какво ще правим там?

— Между другото — нищо. Забрави това „правим“. Нали си спомняш нашата уговорка. Без въпроси и отговори. Ти не си член на екипа.

Момиче с подходящ за високоговорител глас обяви нашия полет, докато Бръши приемаше несериозно моя отказ. Наклони глава, а клепачите й потрепнаха.

— О, скъпи — попита тя, — какво ще правиш с мен?