Скот Търоу
Обявен за виновен (40)

XX. Членовете на клуба

Клуб „Белведере“ е най-старият светски клуб в Киндъл Каунти, построен в Златния век^[1]. Повече от сто години елитът на окръга — хора заможни и с репутация — вечеря и играе скуош в клуба. Не става дума за нашите традиционни набедени политици, чиято власт е преходна и, още по-жалко, получена на заем. Това са хора наистина богати, собственици на банки и индустриалци, фамилии, чиито имена човек може да види по старинните сгради, които и след три поколения продължават да бъдат каймакът на обществото, а децата им се женят помежду си. Това са хора, които, най-общо казано, харесват света такъв, какъвто е, и буквално всяка стъпка на обществения прогрес, доколкото си спомням, е предизвиквала страхотен скандал сред клубните членове, някои от които са се противопоставяли на приемането на първите католици, после на евреите, на черните, на дамите и дори на единствения арменец. Сигурно ще си помислите, че разумният човек ще реши, че атмосферата в клуба е отвратителна, но реномето, с което „Белведере“ удостоява, прави излишни почти всякакви скрупули, а Мартин Голд например, след като го приеха за член преди повече от десет години, в неофициален разговор споменава цял един месец това място просто като „клуба“ — колко добра била храната, колко приятни съблекалните…

Самият клуб бе постройка на осем етажа в ренесансов стил, която заема половин квартал в центъра на града, недалеч от Кулата. Втурнах се натам с писмото на Джейк в джоба и се шмугнах край портиера. Обстановката бе великолепна. Целият първи етаж бе в орехова ламперия, красиво полирана в тъмен тон, който сякаш попиваше отблясъците на приглушената светлина и неизбежно ми напомняше за загорелите мъже, секли тези дървета, както и за техните наследници в ливреи, дето търкаха така ламперията, че тя блестеше като току-що излъскани обувки. Внушителното двойно стълбище от бял мрамор се издигаше в дъното на фоайето, украсено с герба на клуба и с крилати херувимчета, символи на периода, когато американците преливаха от увереност, че оцелялата им република е предопределена да достигне величието на Гърция.

Още не бях успял да посегна да си оставя палтото на гардероба във фоайето и ето ти — дяволите да го вземат! — Уош. Мъкнеше със себе си стик за голф, стискаше го за шийката като мъртва гъска, точно под лъскавата издължена главичка. Не можех да се начудя какво прави тук. Навън бе кучешки студ и земята бе замръзнала. Той също бе много изненадан от срещата и лицето му тутакси придоби леко надменния израз на член на клуба, предназначен за външни лица. Уош беше с главозамайващо спортно сако на черни и есеннозлатисти карета и с лъскави пискюлести мокасини. Разхлабената и смачкана широка вратовръзка на екстравагантни шарки се подаваше под разкопчаната риза, полускрита, сякаш Уош се извиняваше за неподходящото палаво десенче, което не вървеше за член на клуба. Нямах представа какво щях да отвърна, когато Уош ме поздрави, но инстинктът ме спаси.

— Свърши ли съвещанието? — попитах аз.

Уош бе твърде голям страхливец, за да обсъжда с мен решенията на Комисията за точките, особено моите. Всяка година с тази работа се нагърбваше Мартин, който след формалностите на Сретение Господне ме удостояваше с честта да ме посети в стаята, да ме потупа по рамото, създавайки впечатлението, че поне той подкрепя становището на фирмата за моите достойнства. Вместо това лицето на Уош моментално се размаза в глуповато мазно изражение. Приближи ли се достатъчно, човек може да забележи колко изкуствени са дружелюбните маниери на Уош. Когато е притиснат, на него му липсват собствени инстинкти. Той представлява нещо събирателно от чужди жестове, които му се струват затрогващи и очароващи и с които бе сигурен, че няма да засегне никого.

— Не съвсем — отвърна той. — Мартин и Карл имаха важни телефонни разговори. Ще продължим в четири. И аз реших да се възползвам от почивката и да си поосвежа главата. — Уош посочи стика. Само притеснението, че може би го задържам, ме спря да му кажа, че се радвам да науча най-после как вървят нещата. През това време той радостно се измъкна от моята компания и се запъти към златистите врати на асансьорите.

Аз останах във фоайето. Оставих палтото си на гардероба и седнах на един стол с права облегалка в малката ниша, облицована с ламперия, където бяха телефоните. Все още не разбирах какво правя тук. Втурнах се насам, за да се срещна лице в лице с Мартин, но сега пристъпвах, сякаш тялото ми бе три пъти по-тежко, а скоростта на мисълта — три пъти по-бавна. Как щеше да свърши всичко? Обмисляй, казвах си, разсъждавай. За моя голяма изненада коляното под ръката ми бе започнало да трепери.

Преди няколко години един приятел на Мартин — Бък Бъчан, шефът на „Фърст Киндъл“, оплете конците при конфликта в „С и Л“. Бък проведе няколко телефонни разговора и Мартин бе назначен като специален адвокат на управителния съвет. Бък и Мартин се знаят още от времето, когато мислите на момчетата не щъкат и не се реят, после били заедно в Корея и в Университета, където и двамата се опитвали да се напъхат между краката на едни и същи студентки. Двамата имаха снимка, на която бяха с бели чорапи и папийонки. Бях с Мартин оная сутрин, когато трябваше да отиде и да съобщи на Бък, че го гонят от фирмата. Това бе краят на връзката им, заключителните мигове на един високоволтов аристократичен живот на победи пред очите и прожекторите на целия заобикалящ свят, обвеян от еротичното удоволствие от властта. Хоризонтът пред Бък се стесняваше. Налагаше му се да утешава наранената си душа в лепкавата тъма на скандали и унижения. Бък бе извън играта и Мартин бе този, който щеше да му го съобщи, лице в лице, като мъже, и да му напомни нещо, което Бък вече знаеше — че за всичките часове, които бяха прекарали заедно, съчетавайки бляскавите си умове и усещане за обща съдба, никой не очакваше от Мартин Голд да зареже всичко и да обърне гръб на благородните традиции в професионалния си живот. Мартин отиде на срещата с навъсено, мрачно и печално лице. Всички наоколо признаваха неговата твърдост — както и управителният съвет на „Фърст Киндъл“, които зачестиха с молби за услуги от страна на Мартин. Какво струват обаче всички тези принципи, когато той и юридическата му фирма са натясно? Отговорът — писмото, което Мартин бе съхранил — бе напъхан в джоба ми.

Аз, разбира се, трябваше да постъпя много по-умно, вместо да тичам подир Уош. Той беше слаб човек, на него не можеше да се разчита в критичен момент. Но когато ножът опря до кокала, аз не бях готов да се обърна към Мартин — все пак бях живял при баща си двайсет и седем години и нито веднъж не му дадох да разбере, че знам, че е крадец. Нито пък имах желание да се подлагам на сухите сметки на Панучи. За това бяха нужни повече предвидливост и по-твърда решителност. И така, аз се приближих до един мъж от обслужващия персонал, приятен човек, какъвто очакваш да срещнеш на подобно място, в морскосиньо сако и с бели ръкавици, вероятно военен в пенсия, и го попитах дали има представа къде би могъл да отиде господин Тейл със стика си за голф подръка.

Той ме насочи към сутерена, пещерообразно помещение, вероятно бивша спортна зала, преди да монтират твърдата писта под свода на покрива. Върху бетона бе положена настилка от зелена изкуствена трева и няколко души, наредени в редица, удряха топките за голф. Повечето от играчите бяха по фланелки. Долу беше неприятно мразовито. Зеленият килим на мястото за началния удар се стелеше пет-шест метра и стигаше до мрежестата завеса, спусната от тавана, която се диплеше като воал. Отвъд тънеше пълен мрак, по-черен и от съдбата. Там някъде вероятно имаше специална инсталация, монтирана на върховете на бетонните колони, защото над всеки играч светеше зелено електрическо табло за резултата. Наблюдавах мъжа, който бе най-близо до мен, той нанесе удар, после хвърли поглед нагоре към екрана, където се появи спирала от бели топки и аз схванах, че тя показва предсказуемия полет на топката. Светна и последната лампичка, един дигитален екран се проясни и изписа предполагаемото разстояние на удара.

Най-после зърнах Уош в края на редицата да размахва ръце. До него имаше сак с топки, беше съблякъл сакото и го бе сгънал грижливо зад себе си. Замахваше несръчно. Сигурно цял живот играеше голф, без да успее да напредне.

Когато ме видя да приближавам, изражението му застина. Сигурно си помисли, че съм дошъл да го моля за точките си, и се приготви да заеме надменна поза, с която да ми напомни, с обичайната си безупречна фамилиарност, запазена за подчинените, че забравям къде се намирам. Вместо това, за да го обезоръжа, аз извадих писмото от джоба си и го загледах как ще реагира. Прочете го, застанал на мястото за начален удар. Очите му се кокорчеха като при заболяване на щитовидната жлеза и шареха бързо, целите изпъстрени с пулсиращи венички. Въздухът около нас вибрираше от непрекъснатия ритмичен шум на топките. Когато го прочете, Уош имаше вид на човек, който нищо не разбира.

— За Джейк става дума — рекох аз.

Той сякаш се сепна. Погледна през рамо към останалите играчи, после ме изтика към желязната врата, през която бях влязъл — там светлината се мержелееше и непрогледният подземен мрак напредваше заедно с призрачните подземни звуци на сградата.

— Правиш предположения — рече Уош. — Откъде се появи това?

Казах му. Не знаех как да обясня. Но дори и Уош бе на мнение, че нямаше защо да поставя под съмнение моите искрени намерения. От резултата бе ясно, че имам пълни основания да продължавам разследването.

— Писмото е фалшиво, Уош. Не си ли спомняш, че „Литиплекс“ не съществува. В „ТН“ няма данни за нея. Джейк го е подправил. Може и Бърт да има пръст. Съществуват милиони въпроси. Но не е Джейк, в това съм сигурен.

Уош отново се намръщи и хвърли поглед през рамо. Видът му бе укоряващ, но бе достатъчно възпитан, за да ми направи забележка, че говоря твърде високо.

— Отново ти казвам, че правиш предположения.

— Ще правя, и още как. Искам обяснение.

Цялото предизвикателство видимо го раздразни. Аз го унищожавах. После видях как бледото му меко лице се стяга, сякаш завладяно от внезапна идея.

— Може да е Нокрис. Някаква негова игра. Може би всичко е негова работа.

Бог ми е свидетел, че Питър бе способен на всичко. Но докато седях в кабинета на Мартин, аз разбрах защо се бе свързал точно с Питър. Мартин притежаваше писмото. Държеше да разбере какво става. Държеше да разбере дали документът бе истински или фалшив, ако Нокрис, по някакви невероятни обстоятелства, можеше да даде обяснение. Но в случая не Нокрис бе тоя, който ни правеше номер. А Джейк.

— Сигурно — казах аз. — Сигурно. Значи завеждаме Джейк в кабинета на Мартин и му заявяваме, че не съществува „Литиплекс“, и какво казва Джейк? „О, господи, а Нокрис ми каза, че съществува!“ Не, не, изключено. Той се държи така, сякаш тази новина му идва като гръм от ясно небе, и казва: „Как си позволява Бърт? Ако не го откриете, изобщо не искам да чувам повече за него“. Това означава едно-единствено нещо. Джейк е написал онова писмо на Бърт. Бърт му е дал парите. И сега те са у Джейк. Той се прикрива, Уош. А Мартин му помага.

— Не ставай смешен. — Уош не бе съгласен с предположението, че Мартин може да е корумпиран. Движеше устни, сякаш опитваше да се избави от лошия вкус.

— Смешен ли? Я поразмисли, Уош. Кой беше този, който каза, че се е обадил в банката в Пико? Кой ти каза, че генералният директор, как му беше името, Смоуки, от него бил подразбрал, че става дума за сметка на Бърт? От кого научи за този документ за прехвърляне на собственост?

Уош е много по-нисък от мен и в този миг ръстът ми изглеждаше, както се получава понякога, странно предимство, сякаш бях недосегаем за опровержение.

— Помисли какво представление разигра Мартин миналия ден — рекох аз, — как въвлече Джейк, как раздрънкваше какви ли не тайни, след като ти и Карл бяхте на противоположно мнение. Как ще обясниш това?

— Бях длъжен — отвърна Уош. — Казах го и на Мартин. Но това едва ли означава, че съществува някакъв тъмен заговор, понеже той се е разприказвал.

— Хайде, стига, Уош. Искаш ли да научиш защо Мартин забърка и Джейк? Той искаше Джейк да научи. Искаше го, не разбираш ли? Искаше Джейк да научи, че Мартин го държи в ръцете си и премълчава фактите.

Уош гледаше недоумяващо. Той схващаше много бавно.

— Мисля, че тълкуваш всичко погрешно. Мисля, че Мартин се е добрал до документа и е решил, че засега е най-добре той да не излиза на бял свят. А от твоите думи цялата история звучи зловещо.

— Но тя е зловеща, Уош.

Той се намръщи, раздразнен. Хвърли още един поглед към останалите играчи. Разбрах, че моята рязкост и грубост най-сетне бяха събудили у него чувството за обида.

— Слушай какво, драги мой! — Обръщението „драги мой“ беше изречено с префърцунен, старомоден тон. — Мартин се подчинява на логичните императиви. Недей да бързаш чак толкова да се подиграваш. Или да обвиняваш. Обмисли всичко в детайли. Тази фирма не може без Джейк. Дори за миг. Мак, щом си такъв умник, обясни ми следното нещо. Щом си хукнал така прибързано, обясни ми какви са бъдещите ти планове. — Потънали в повехналата плът, старческите му светли очи проблясваха с необикновена настойчивост. Плановете, за които настояваше, нямаха нищо общо с разследването. Той ме питаше как смятам да си вадя хляба без Джейк. Замълчах, за да укротя напиращата логика. Ако пробода Джейк в сърцето, никой нямаше да възнагради моята добродетелност. Знаех го много добре. От години не се отделях от задника му, воден от тази мисъл. Абсолютно нищо не се бе променило. Само цената може би щеше да бъде малко по-висока от гледна точка на собственото ми достойнство.

— Е, и какво? Значи от мен се очаква да се възхитя? Това е отговорът на Мартин. Оставете Джейк да краде. Докато поддържа нашия бизнес. „Хей, Джейк, нали знаеш, че аз знам. Тогава зарежи оная работа с фирмата от Кълъмбъс. Дай да подновим златния поток, а?“ Стига, Уош. Гади ми се.

Внезапно над главите ни се разнесе гръмовен тътен и двамата подскочихме. Един от играчите бе запратил топката в отоплителните тръби на тавана. Те бяха изолирани, но въпреки това ехтяха страхотно при всеки удар. Мигновената уплаха сякаш подтикна Уош към опит за откровеност.

— Виж какво, Мак, не мога да чета мислите на Голд. Той явно предпочита да крие намеренията си, каквито и да са те. Познаваш го от години. От години. Да не искаш да ми кажеш, че човек не може да се довери на Мартин Голд?

Сврени в този сутерен, подхвърляйки си реплики шепнешком, притиснати един към друг като любовници, двамата с Уош се вцепенихме при този въпрос. Уош правеше това, което винаги бе правил — същото, което направи миналия ден, когато Комисията обсъждаше предложението на Джейк да си мълчим, ако Бърт не се върне. Уош позираше, хвърляше прах в очите и се измъкваше по най-лекия начин. Защото разбираше какво става в момента. Но не схващаше подробностите, тях и аз не знаех. Все още не можех да проумея как ли Бърт се вписва във всичко това и как Мартин можеше да го обвинява, уверен, че той няма да се появи отново. Въпреки всичко Уош бе намерил определение на сцената — тя бе гадна и противна. Усещаше го интуитивно, защото той, без да разсъждава, би постъпил по същия начин — щеше да направи размяна с Джейк: парите срещу оцеляването на фирмата. И се пазеше да не изтърве нито дума за тази срамна истина, преструвайки се, че Мартин може да е стигнал до някакво по-добро решение.

— Ти си глупак, Уош — внезапно заявих аз. И насред всичко останало, сред бурните чувства и мрака на сутерена аз се обърнах и си тръгнах с убеждението, че съм велик. Неподправено примитивно удоволствие. От години изпитвах необходимостта да го кажа.

Изтръгнах писмото от ръцете на Уош без съпротива. Сгънах го отново на четири и го напъхах в джоба, изкачвайки сивите метални стъпала. Всичко бе ясно. Докато се изкачвах към великолепието на фоайето с дървените ламперии и кристалните свещници, аз се чувствах мотивиран и силен, зъл и в хармония със собствената си природа. Свършено бе с малкото объркано момче. Бях вече мъж сред мъжете. И когато минах през въртящата се врата и излязох на студената улица, планът бе вече в главата ми.