Скот Търоу
Обявен за виновен (4)

III. Моят адвокат

Беше около седем и половина, когато се върнах в кантората и Бръши, както обикновено, все още беше там. Почти съм убеден, че никой от съдружниците не смята, че парите са най-важното нещо на този свят — всички работят, сякаш това се разбира и без думи. Те са чудесни хора, мъже и жени с тънка интуиция, интересен начин на мислене, мнозина от тях са весели събеседници, отдадени на всевъзможни добри дела, като ние до един сме обединени в едно цяло, подобно на ядрото на атома от тъмните магнитни сили на природата, и всички имаме слабост към собствените си най-недостойни желания. Успех в живота. Печелене на пари. Домогване до власт. За всичко това е нужно време. В този живот човек е толкова притеснен във времето, че понякога само едно почесване по главата може да ти загуби миг, който ще се окаже безценен по-късно през деня.

Бръш, подобно на мнозина други, се чувства най-добре в кантората и пламти като факел в тъмните часове. Никакви телефони, никакви адвокати от противниковата страна или колеги, никакви идиотски служебни съвещания. Напрегнатият й ум се концентрира единствено в непосредствените дела, в писането на писма и прегледа на кореспонденцията. Претрупана програма, която води до двойна или тройна печалба за фирмата. Отбивах се в офиса рядко и без особена полза.

Надникнах в кабинета й, имах огромна нужда от някой здравомислещ човек.

— Имаш ли една минутка?

Стаята на Бръши е ъглова, най-готината стая. Аз съм десет години по-възрастен, но разполагам с по-малка бърлога в съседство. Тя седеше на бюрото със стъклен плот, потънал отстрани в зелени растения, чиито листа вехнеха върху книжата й.

— Служебно ли е? Кой е клиентът? — Тя посегна към разграфения календар.

— Стар клиент. Самият аз. — Бръши беше мой адвокат по време на битките с Нора. Абсолютно безмилостен адвокат, Емилия Бръша е една от големите звезди на „Г и Г“. Бил съм свидетел как преобразява паметта на свидетелите много по-драматично, отколкото ако са погълнали психоактивиращи лекарства, а освен това е надарена с оня забележителен, комбинативен и интелигентен тип ум, с който винаги би могла да представи най-важните документи на противниковата страна като хартийка, в която не си струва да завиеш и риба. Тя бе основна фигура в контактите ни с „ТН“, а в същото време имаше и доста собствени стабилни клиенти, включително и една голяма застрахователна компания в Калифорния.

Тя не само си докарва един милион годишно, но е и страхотна личност. Аз ви го казвам. По-скоро бих се опитал да пусна ръка на гладна пантера, отколкото на Бръши. Тя обаче си пада по емоциите. Недейте да си мислите, че се лишава от тях, макар едва да си поема дъх от работа и от сексуални набези, неспасяем случай на неутолима възбуда, и по тази причина личният й живот, естествено, зад гърба й, е вечно в устата на хората. Тя е лоялна, остроумна и никога не забравя сторената услуга. Освен това е изключителен колега. Ако ми се налага да намеря някого, който само след час трябва да се яви на дело вместо мен на сто мили от Тулса посред нощ, Бръши е първата, на която ще се обадя. Точно това, че бях сигурен в нея, ме подтикна да й се обадя. Дори не мигна, когато й казах, че ще я моля за услуга.

— Ще ти бъда много благодарен, ако поемеш нещата, когато Тутс се яви пред КРСПН. Аз ще присъствам на първото заседание в сряда, но след това може би ще се наложи да замина. — Комисията по разрешение за съдебна практика и наказания е отчайващо бюрократично образувание, което определя кой кога може да започне, приключи или прекъсне адвокатската си практика. Първите ми четири години като юрист преминаха там, където през цялото време се борех да не се удавя в морето от жалби относно адвокатски деяния — злоупотреби със служебно положение, престъпления на служебни лица и неизпълнение на задължения.

Бръши възрази, че никога не се е занимавала с подобни дела, но на мен ми бе достатъчна минутка, за да я убедя, че ще се справи. Подобно на много други знаменитости, тя също има своите мигове на съмнения. Бръши озарява света с победоносна усмивка, после, насаме, кърши ръце, изпълнена със съмнения дали е успяла да схване това, което е ясно на всички останали. Обещах да накарам Лусинда, секретарката, чиито услуги ползвахме и двамата, да й приготви екземпляр от делото, за да се запознае с него.

— Ти къде заминаваш?

— Да търся Бърт.

— Аха, а той накъде е задул?

— Същия въпрос ми зададоха и в Комисията.

— В Комисията ли?

Бръши пламна от любопитство. Тримата големи нямаха навик да дрънкат наляво и надясно и повечето от съдружниците умират да подочуят нещичко по̀ така. Бръши попиваше всяка подробност и веднага схвана всичко.

— Значи тъй, просто ей така? Пет-шест милиона, а? — Малката й уста зяпаше, а тя бе потънала в мрачен размисъл за бъдещето — съдебни процеси, контраобвинения. Парите й, вложени във фирмата, бяха в опасност. — Как можа да ни изиграе такъв номер?

— Жертви няма — отвърнах аз, но тя дори не ме разбра. — Полицейски лафове, имаме си такава приказка. Някой решил да се разхожда сам по тъмна улица в опасен квартал, дето няма работа, нападат го и го обират. Друг мухльо реве до небесата, че загубил сто хиляди, свил му ги някой мошеник, обещавайки му майка си и баща си. Който си го търси, го намира. Жертви обаче няма.

Тя ме гледаше тревожно. Тази вечер бе в елегантен костюм и блуза с огромна оранжева фльонга. Късата й коса, пригладена малко като на бакалин, откриваше два-три очебийни белега от младежки пъпки, издълбали лявата буза като трапчинки. Ученическите й години не ще да са били леки.

— Така се казва.

— И какво означава в случая?

Свих рамене и се запътих към чекмеджето в металния сив шкаф зад гърба й, за да открия някоя цигара. И двамата крием тук-там цигари. В „Гейдж и Гризуел“ пушенето е абсолютно забранено, но ние сядаме в нейната или в моята стая и заключваме вратата. Извадих от чекмеджето и малко дамско огледалце и попитах може ли да го взема. Тя не ми обърна никакво внимание.

Седеше и си дъвчеше палеца, замислена над предстоящия проблем.

— Дали е редно да ми го съобщаваш? — За разлика от мен Бръши е страхотно стриктна в опазването на тайни.

— Сигурно не — признах. — Можем да наречем информацията „адвокат-клиент“. — Така де, строго секретна. Тайна навеки. — Още една от тъпите шеги, които адвокатите си правят с професията. Всъщност сега Бръши не беше мой адвокат, пък и аз не бях неин клиент. — Освен това трябва да те питам нещо за Бърт.

Тя продължаваше да обмисля положението и повтори, че е слисана.

— Чудесна идея, n’est-ce pas? Пъхаш в джоба нов паспорт и няколко милиона и изчезваш, за да се превърнеш в друг човек до края на живота си. — Подсвирнах. — Само като си помисля, и ме побиват тръпки.

— Какъв нов паспорт?

— Струва ми се, че той използва някакъв съмнителен псевдоним. Да си го чувала да се нарича Кам Робъртс по някакъв повод, дори на шега?

Не била чувала. Поразказах й някои неща за Руската баня и как типовете, с плещи като гардероби, се бъхтят един-друг с дъбови клонки.

— Странно — рече тя.

— Точно това ми направи впечатление. Там е работата, Бръш. Ония негодници май смятат, че Бърт е изчезнал с някакъв мъж. Да ти е споменавал името Арчи?

— Не. — Тя ме изгледа през дима. Бе разбрала, че съм вече на някаква следа.

— Това ме накара да се позамисля. От години не съм виждал Бърт с жена. — Когато се появи тук преди повече от десет години, Бърт движеше с Дорийн, гаджето му от гимназията, водеше я на тържествата на фирмата. Моташе я, че ще се ожени за нея, сладичката гимназиална учителка, а през годините, докато го чакаше да се накани, тя стана редовна посетителка на спортните барове, алкохолните й проблеми не бяха по-малки от моите, носеше поли с размери на носна кърпичка, а изрусената й коса бе толкова опустошена от химикалите, че стърчеше от главата й като лико. Един ден, докато обядвали с Бърт, станало ясно, че ще се омъжи за директора си. Повече не обели нито дума за нея. Млъкна на тази тема завинаги. И не хвана друга след Дорийн.

Винаги нащрек за нюансите, Бръши се ококори.

— Интересуваш се какво мисля, така ли?

— Имаш предвид нещо мръсно и недискретно, а? Нали така? Не те карам да се задълбочаваш. Просто си помислих, че би могла да добавиш някаква полезна информация. — Понечих да се почеша уж непринудено по ухото, но това не я заблуди ни най-малко. Човек би нарекъл изражението й злобарско. Не беше висока — ниска, набита, и въпреки безкрайните часове в гимнастическата зала все й се лепеше по някой килограм, ала в овала на челюстта й имаше нещо заядливо.

— Кого представляваш в момента? Да не би Службата по здравеопазване?

— Спести ми подробностите. „Да“ или „не“ са напълно достатъчни като начало.

— Не.

Не бях убеден, че ми отговаря. Бръши е много докачлива на тема личен живот, тъй като нейният е вечно обект на подигравки. Всяка фирма има нужда от една Бръши, непоколебим враг на брака, сексуален хищник от женски род. Тя развява флага на феминизма според своите разбирания, за които явно черпи вдъхновение от пиратството в открито море и смята за подвиг абордажа на всеки мъжки кораб, изплувал отнякъде. За нея не съществуват общоприети норми — възраст, семейно или обществено положение. Когато набележи някого, независимо от длъжността, която заема, перспективите, които обещава, или красивата външност, която подлудява останалите жени, Бръши недвусмислено афишира своите желания. През всичките тези години тя се бе появявала в компанията на съдии и политици, журналисти, представители на срещуположната страна, момчета от архива, неколцина бивши съдебни заседатели, както и доста от съдружниците, включително, едва ли ще ви учудя, през един-единствен шантав следобед — и с мен. Едър и красив, Бърт без съмнение бе попадал във всеобхватния перископ на Бръши.

— Това не е клюкарски интерес, Бръши. Това е професионален интерес. Подай ми някаква сламка. Имам нужда от твоето мнение — с кого движи Бърт, с мъж или с жена?

— Но какво говориш! — Тя ми метна ядосан поглед.

С каквото и да се захванеше, Бръши бе дискретна по свой собствен начин. Дори да й оказваха натиск, тя се затваряше в себе си, а при повишенията в службата, въпреки че беше безмилостна като адвокат, винаги се съобразяваше с нормите на благоприличие. За сексуалните си лудории все още плащаше висока цена. Начинът, по който се поддаваше на желанията, които повечето от нас прикриват с всички усилия, кара хората да я възприемат като странна, дори опасна, а другите жени са често открито враждебни към нея. Сред себеравните си, по-младите мъже и жени, с които е започнала работа като съдружник и заедно е прекарала толкова години — смахнатите нощни птици от библиотеката, с които са изяли хиляди сандвичи, Бръши, естествено, е аутсайдер. Завиждат й за повишенията във фирмата и когато се събират да побъбрят, често е обект на клюки.

Бръши е самотница по свой начин и предполагам, че точно това ни сближи. Никога не се връщахме към единствената ни среща в леглото, която почти нямаше с какво да се запомни. След Нора моят вулкан бе почти угаснал, а и двамата знаехме, че оня следобед принадлежи към най-смахнатия ми период — тогава почина сестра ми, тогава зарязах пиенето, а усещането, че жена ми се е насочила към други сексуални обекти, бе започнало да придобива форма на увереност, ако мога така да се изразя: нещо като завихрения газ и прах в дълбините на космоса, оформящ планетите. Въпреки всичко онази кратковременна интермедия бе от полза за мен и Бръш. Оттогава станахме добри приятели, бъбрехме, попийвахме и играехме тенис един път в седмицата. На корта обаче тя беше злобна като невестулка.

— Как е Гадното дете? — попита Бръши. В погледа й се четеше открито предупреждение. И двамата бяхме наясно, че е сменила темата.

— Отстоява името си. — Лайл бе единственото ни дете с Нора, безкрайно затворен като малък и това ме подтикна в изблик на нежност, както си го представях, да го наричам Самотното дете. Когато поотрасна обаче, някои от буквите в първата дума се промениха.

— Нещо ново?

— Абе, какво да ти разправям. Кални стъпки върху дивана. Празна бутилка от газирана вода на пода в кухнята. Прибира се в четири сутринта и звъни, защото си забравил ключовете. Лекарственият справочник не съдържа и половината от хаповете, които гълта. На деветнайсет години! И не пуска водата в клозета.

Бръши се намръщи.

— Не е ли вече време да порасне? Не се ли случва това при децата?

— Не и при Лайл, както си забелязала. Бръши, трябва да ти кажа, че това, което ти ми спести по издръжката, тя си го компенсира с психоаналитика. Сигурно си се наслушала на глупости от рода на „едно момче в деликатна възраст е прекалено уязвимо, за да се лиши от баща в този период“.

Бръши си знае своето — това било първото дело за попечителство, на което присъствала, където спорът бил кой трябва да вземе детето.

— Точно така, компенсира си го!

— И за какъв дявол е било нужно да го компенсира?

— Боже господи, явно никога не си имала семейство. Светът отива по дяволите, а аз — след него. Казва ли ни някой…

— Това е, защото спря да пиеш.

Свих рамене. Не мисля, че е кой знае какво геройство, както смятат хората — те си мислят, че в мен има нещо, някаква черта, ако не уникална, то поне нещо много особено. Може би смелост. Не знам. Но съм наясно с тайната, която не съм споделял с никого. Все още съм зависим. Сега съм зависим от терзанието на въздържанието, от неутолимото влечение, от решимостта да устоя. Особено от тази решимост. Сутрин се събуждам удивен, че няма да посегна към чашата, и наистина се чудя защо ми трябва да си причинявам всичко това, точно същото чувство, както когато се събуждах след голям запой. А вътре в мен същата онази малка харпия ми шепне, че си го заслужавам.

Запалих нова цигара и се приближих до огромните прозорци. Потокът от фарове и стопове очертаваше с пунктир отрязъка от магистралата, тук-там някой случаен прозорец припламваше от самотните искрици на друг нечий живот, пропилян в нощен труд. Отдръпнах се и зърнах собственото си отражение в нощта — уморен воин с посребрена коса и тлъстини под брадичката, които ми пречеха да си закопчея яката.

— Струва ми се, че да се развеждаш е същото, както и да те блъсне камион. Крачиш из проклетата мъгла. Дори не си сигурен, че си жив. Когато спрях да пия, едва през последната година, точно тогава ми стана ясно, че може би това я прогони.

Събула лачените си обувки, Бръши беше кръстосала крака върху бюрото. След последните думи спря да си мърда пръстите на краката в оранжевата мрежа на чорапогащника и ме попита какво искам да кажа.

— За Нора беше по-добре да съм пиян. Не че тогава ме харесваше повече, но го предпочиташе. Тогава я оставях на мира. И тя имаше възможност да се занимава с международните си житейски експерименти. Последното нещо, което й бе необходимо, беше моето внимание. Вече има нова дума за това, нали? Как беше?

— Взаимозависимост.

— Точно така. — Усмихнах се, но никой от двамата ни не продума. Бръши не би отдала на това някакво значение. Както обикновено, хаосът в собствения ми живот водеше нещата до задънена улица.

Седнах на черния кожен диван с метални облегалки. Обзавеждането на стаята й бе в стил двайсет и първи век, „хайтек“, уютно като в операционна. Всеки от съдружниците обзавеждаше стаята си по свой вкус, тъй като стаите бяха еднакви — трите стени с тапети и главозамайваща гледка от четвъртата, прозорците бяха в рамка от подсилени бетонни конзоли. Намирахме се на четирийсет и четвъртия етаж в кулата на „ТН“, строена преди шест години, чийто източен силует се извисяваше на фона на централната част на града и над прерийния пейзаж, а ние се подвизавахме в скута на най-важния клиент. Нашите телефони и електронни комуникации се пресичат с тези на „ТН“; половината от адвокатите имат бланки на главния адвокат Джейк Айгър и могат да пишат писма от негово име. Посетителите в сградата често заявяват, че не различават къде свършва „ТН“ и къде започва „Гейдж и Гризуел“, а това много ни допада.

— Значи ти наистина смяташ да се заемеш и да търсиш Бърт?

— Тримата големи смятат, че нямам избор. Моята история е известна на всички. Твърде стар съм, за да уча нещо друго, твърде алчен, за да се откажа от дохода си тук, а съм и прекалено изхабен, за да го заслужа. Затова се нагърбвам с тая безнадеждна мисия и по този начин си откупувам мястото.

— Звучи ми като споразумение, което някой може и да пренебрегне. Да ти е минавало през ума?

Разбира се, че ми беше минавало, но се чувствах ужасно унизен при мисълта колко прозрачно е всичко. Свих рамене и заявих:

— Освен това ченгетата сигурно ще го спипат преди мен.

При споменаването на полицията тя се стегна. Разказах й останалата част от историята — за Хорхе боксьора и трите му гадни приятелчета.

— Да не искаш да кажеш, че ченгетата знаят? Имам предвид за парите?

— Няма начин. Изтеглени са от наша депозитна сметка, а нито дума от тяхна страна. Така не се постъпва.

— Е, и?

Поклатих тъжно глава. Не разполагах с никаква улика.

— Всъщност от това, което долових, смятам, че са разпитвали за Кам Робъртс.

— Нищо не разбирам — каза тя.

— И аз.

— Добре де, не ми е ясно защо се нагърбваш с това? Нали казваше, че щял да те застреля.

— Опитвах се да преговарям. Ще го защитя. Ще му кажа, че не съм повярвал на тази история, затова съм се захванал да защитя честта му.

— Ти вярваш ли, че той го е извършил?

Вдигнах ръце — откъде да знам? Да не би някой да знае? За миг се запитах — какво всъщност представлява този живот? Прекарваш с някого по осем часа на ден, ходите заедно на дела в съда, обядвате, на събрания на съдружниците сядате на последния ред и си правите шегички, стоиш редом с него в тоалетната и наблюдаваш как си го отръсква… и все пак, по дяволите, какво знаеш за него! Вятър и мъгла. Никаква улика какво става вътре в другия до теб. Нямаш представа кои мисли смята за мръсни или кое за него е мечтаното райско кътче. Нямаш представа дали се родее с Великия дух, или страховете го гризат денонощно като подивели от глад плъхове. Е, добре — какво означава всичко това? Човек изобщо не е способен да разбере другите хора, мисъл, която бях научил на улицата, и си я повтарях вече двайсет години. Споделих я и с Бърши.

— Не мога да го приема — рече тя. — Прекалено пресметливо е. А Бърт е импулсивен. Ако ми беше казал, че миналата седмица се е записал за космонавт и е вече на път към Луната, виж това би било в негов стил.

— Смятам, че ако наистина го открия, винаги ще имам великолепната алтернатива или да го разубедя, или да го върна обратно.

Тя впи поглед в мен, а зелените й очи искряха от лукаво любопитство.

— И що за алтернатива е това?

— Можем да си поделим парите. — Угасих цигарата и й намигнах. После повторих: — „Адвокат-клиент“!