Скот Търоу
Обявен за виновен (39)

Б. Броя си точките

Като реверанс към демократичността и в интерес на работата през годините Комисията бе създала повече подкомисии от Конгреса, всяка от живота на юридическата фирма. Имахме подкомисии по професионалната етика, по подбор на кадри, по използване на компютри, pro bono^[1] работа и по рециклиране на хартията. При тази структура набирането на нови кадри се считаше за много разнородна дейност. Тя изискваше реални пълномощия — да се наемат служещи за през лятото, както и начинаещи адвокати, които постъпваха в „Г и Г“ всяка есен след изпитите за правоспособност, но обемът на работата е огромен и никога не може да се приключи само за седмица. По отдавнашно споразумение ние се събираме, когато има нужда, и обядваме заедно в събота. По това време на годината работата поутихва и сбирката е само веднъж месечно, а след като обсъдим окончателния списък с летните назначения и календарния план за интервюта за следващата есен, петима от нас — Стефани Плоцки, Хенри Сомърс, Мадж Дорф, Блейк Уитсън и аз, обикновено се отдаваме на клюки.

— Да сте чули нещо? — попита Стефани. — Срещнах тази сутрин Мартин. Каза само: „По-гадно от всеки друг път“. Изглеждаше зле, а беше едва девет часът.

Седяхме на две преки от Кулата в „Макс Хаймър“, ресторант с долнокачествена храна и ориенталска хигиена. Стефани се бе осмелила да се покаже като жена, седеше облегната на масата, а кръглото й лице, гримирано дори в събота, се намираше в близост с купата с туршия, оплескана по ръба.

— Ония от корпорациите стават хит — каза Хенри. — С осемдесетте години е приключено. — Той беше авторитет по банкрутите и го търсеха много. Като спец по сделките, Мадж не се съгласи и ние поспорихме малко, сякаш това имаше някакво значение.

И така, членовете на Комисията се намираха в клуб „Белведере“, в една от елегантните заседателни зали, дъвчеха моливи и раздаваха точки. Във вторник бе Сретение Господне. Съдружниците реагираха със същата загриженост, която всички добри момчета в първоначалното училище проявяват в края на годината, когато монахините ги изпращат вкъщи, за да впишат бележките в бележниците. Аз никога не се притеснявах. Знаех какво ме очаква — шестици, а мястото, отделено за поведение, бе изписано със забележки.

Тази година обаче не бях сигурен къде са ме поставили в класацията на фирмата. Помислих си за оценките на Комисията, когато се съгласих да търся Бърт, а това би трябвало да ми предпази заплатата от нови намаления, но всъщност никой нищо не ми бе обещавал. Четиримата съдружници, с които работехме в Комисията по набиране на нови кадри, бяха проспериращи и Панучи бе отличил всеки един от тях — кой с внимание, кой с окуражаване. Всички те щяха да получават повече през следващата година. Колкото до мен, от беглите погледи, които всички ми хвърляха, естествено скришом, бях сигурен, че моят дял ще бъде намален за пореден път. Те не се занимаваха с брутални убийства. А режеха по пет процента всяка година. Въпреки това аз се върнах след обяда в кантората, сам и в мрачно настроение.

Добре, признавам, това намаление всяка година ме обижда. При начина на живот, който водим, парите представляват нещо като картата за отбелязване на резултата по време на мач, та значи — няма процент за победа, няма успешни удари. Винаги ми е правило впечатление колко многозначително е това, че процентът, с който сме възнаграждавани от печалбата на фирмата, се измерва в „точки“. Всяка година съдружниците ти съобщават какво според тях си заслужил. Досега можех да се лиша от всичко, което си позволявах с допълнителните доходи, но не и от себеуважението.

Седях в стаята си. Студеното зимно слънце прозираше иззад пелената на облаците, лъчите играеха по водите на реката, а коледните украси трептяха по зеленикавите отражения на огромните крайбрежни здания. Опитах се да забравя обидата от подценяването и да си мисля за Бърт, но — без резултат. Глождеше ме мисълта — колко. С колко ли ще ме подсекат тази година? Гадно кълбо от нерви. Бягам от ченгетата, другите пък ми режат от заплатата. Терзаех се, а това не ми излизаше от ума. Бях изпаднал в едно от моите състояния, бях гневен и гаден, момчето на Бес Малой му се вие свят от това, което пропуска. Хукнах нагоре, всъщност нямах представа накъде съм се запътил, после огледах двете стени на коридора с лавиците с томове и се напъхах в кабинета на Мартин с мисълта, че сигурно е запазил копие от предлаганата таблица с точките някъде из чекмеджетата, където я бях зърнал пред три години. Изобщо не се тревожех дали могат да ме хванат, нека някой да ме хване. Майната им, да ме хващат. Щях да им кажа някои неща. Осемнайсет години, по дяволите! Пък и мъкнех Панучи на гърба си.

Най-важните книжа в кабинета на Мартин бяха заключени в шкафа зад хилядолетния дъб. Сто пъти го бях виждал да отваря чекмеджето и да повдига гуменото шкембе на часовника с танцьорката на хула, за да стигне до батерията и малкия златен ключ. Пронизваше ме същото усещане за самота, когато бях сам във фирмата и обикалях насам-натам. Големият ъглов кабинет с хранителницата на странни предмети — живописни платна, скулптури и чудновати мебели, бе полутъмен и аз се поколебах дали да не запаля лампата. Чудех се какво, по дяволите, бих могъл да свърша? Дали да не се изкензам в чекмеджето като някой гнусен крадец, който иска да остане незабравим? Дали пък да не се оплача? Да, бих могъл. Тук имаше толкова много хора, които се търкаляха по пода и стенеха, когато наближаваше Сретение Господне, които ходеха и досаждаха от врата на врата. Това нямаше никакво значение. Аз си бях лош. Чувствах се като момченце, но и преди съм се чувствал така; действайки импулсивно, човек преживява особено пречистване.

В чекмеджето на Мартин царуваше хаос. Последния път, когато ровех в него, бях шокиран от това откритие. Вероятно очаквах педантичен ред. Мартин е от онези хора, огромни и словоохотливи, с такова натрапващо присъствие, че човек винаги става неспокоен при мисълта каква ли голяма част от характера си прикриват. Предполагам, че Мартин сам подрежда и попълва картотеката, безкрайно чувствителен на тема документи, но без намесата на секретарка тук царуваше хаос. В чекмеджето имаше папки, но доста от книжата бяха безредно стоварени на дъното. Много от най-важните тайни на фирмата се намираха там. Писма от някакъв психоаналитик, в които се твърдеше, че един от новопостъпилите ще си пререже гърлото, ако го уволним. (Не беше уволнен.) Финансови проекти за края на годината, които ми се сториха твърде печални. Имаше и папка с писмена оценка за дейността на всеки съдружник. Изкушавах се да прегледам пренебрежителните оценки за собствената ми личност, но реших да го предоставя в ръцете на съдбата в името на още по-жестоко себеинквизиране. Накрая открих папката с надпис „Точки“.

Вътре имаше фотокопие на вариантен план за разпределение на точките за тази година, писан на ръка от Карл Панучи. Почти не му обърнах внимание, защото в същата папка открих и едно писмо. Бе сгънато на четири, но парафът в горната част не можеше да се сбърка. Инициалите на Джон Андрю Кенет Айгър. Джейк си обичаше инициалите. Слагаше ги навсякъде, по маншетите на ризите, по халбите за бира, върху сака за голф. Както и всичко останало, сътворено от ръката му, аз можех успешно да имитирам неговите инициали и дори нямах нужда от подпис, за да докажа, че съм упълномощен да го подписвам, и никой друг не можеше да се похвали с подобна сръчност. За мен нямаше съмнение, че парафът е автентичен.

СТРОГО СЕКРЕТНО

18 ноември

За: Робърт Кеймин, „Г и Г“

От: Дж. А. К. Айгър, главен адвокат Транснашънъл Еър

Относно: Първи транш разплащане по 397

 

Държа да Ви уведомя за объркването при разплащанията на сметка 397, което възникна, докато се занимавахте с иска на Грейнджър. Както обикновено, адвокатите на ищеца спорят помежду си за разходите по иска. Изглежда, Питър Нокрис е ангажирал някаква фирма от Кеймбридж, Масачузетс, наречена „Литиплекс“, за обезпечаване на иска — очевидно на тях е възложена ремонтната работа след катастрофата, оборудването с компютри, инженерите консултанти, показанията на експертите, анализът на съдебното разследване и обработката на данните. „Литиплекс“ имат фактури, които възлизат на около 5,6 милиона. Нокрис твърди, че ги е взел със съгласието на всички водещи адвокати от бранша, а също и че аз съм се съгласил уреждането на сметките на „Литиплекс“ да става от фонда по 397. Адвокатите твърдят, че подобно споразумение не съществува — нищо чудно, тъй като авансовото заплащане на „Литиплекс“, както настоява Нокрис, ще намали хонорара на адвокатите с половин милион. И двете страни заплашват, че ще отнесат въпроса към съдията Бромуич. Силно съм обезпокоен, че Бромуич ще поиска отчет, което ще доведе до разкриване на излишъците във фонда. Вместо да поемаме този риск и ако приемем, че бих могъл да се споразумея с Нокрис, аз ще разреша плащането на фактурите на „Литиплекс“ като допълнителни разходи за сметка на излишъка по фонда. Моля да ми изпратите следните чекове.

Приложен бе списък с номерата на фактурите на „Литиплекс“ и дължимите суми.

Вече не беше необходимо да търся какво бе изпратил Бърт на Глиндора: „Съгласно приложеното, във връзка със споразумението с Питър Нокрис…“. Явно, това беше цялата история. Седнал в кабинета на Мартин, аз прочетох писмото още три или четири пъти. Имах чувството, че някаква ледена ръка бе сграбчила сърцето ми. Продължавах да си задавам един и същ въпрос, а гласът в мен шептеше с отчаянието на дете. Какво щях да правя сега?