Скот Търоу
Обявен за виновен (38)

А. Вероятни връзки

В събота сутринта отидох в кантората. По навик, макар да нямах никаква работа, освен да присъствам на обеда на Подкомисията за набиране на нови кадри, както и да отговоря на безполезната си кореспонденция. Това ми спестяваше битките с Лайл и правеше впечатление на ония от съдружниците, които преглеждаха регистъра с подписите на входа. Харесваше ми този ден, скитах по пустите улици в центъра, където други адвокати отиваха на работа, крачейки небрежно с куфарчета, палта и джинси. Денят бавно се нижеше, чудновато и безшумно като в сън. Нямаше ехтящи телефони. Нямаше секретарки, които крадешком да хвърлят погледи към часовника. Никакви викове, никакви безкрайни срещи. Липсваше и наелектризираната атмосфера, в която целеустремени млади хора препускат около теб. Пристигнах рано, проверих записаните съобщения по диктофона и електронната поща с надеждата, че мога да науча нещо за Бърт, но единственото съобщение бе от Лина, която ме молеше да й се обадя, когато пристигна.

Тя слезе от библиотеката, облечена в блуза на широки зелени райета, с копчета от горе до долу. Беше уредила самолетните билети и резервирала хотел на брега в Пико.

— Какво ще правим там? — попита тя.

— Ще разследваме. Ще се срещнем с един адвокат на име Пиндлинг. Ще открием каквото успеем за една сметка в Международната финансова банка.

— Чудесно. — Изглеждаше щастлива от перспективите и от мен.

Когато излезе, извадих папката с делото на Тутс, прегледах някои от документите, които щяхме да приложим, за да подсигурим защитата, щом като Удхъл приключеше с инквизициите по кръстосания разпит. Мисълта ми обаче все бягаше към Бърт и неговите проблеми, които скоро щяха да се задълбочат. Засега Джино напредваше — беше видял името на Бърт в тефтерчето ми и ме беше открил в съблекалнята на съдиите. Зурлата щеше да се досети, че един от снощните съдии е замесен, и ще започне лова. Исках да предупредя Бърт — и да приключим разговора за парите.

Намерих сутрешния „Трибюн“ на стойката в клозета, но имената на съдиите не бяха записани при резултата. Поразмислих и се обадих на „Връзки с печата“ в Университета. Помислих си, че може и да ги няма в събота, но ме свързаха с една любезна млада жена. Представих се като детектив Димонте от полицията в Киндъл и закачах коварния отговор, нещо от рода на „Пак ли вие?“, но тя беше доверчива, погледна пресбюлетина и ми прочете имената:

— Бриърли, Глийсън и Поул.

— А първите имена и адресите?

— За тях се обърнете към Лигата. В Детройт.

— Нали няма да ме карате да им пращам призовка?

Тя се засмя.

— Можете да им изпратите каквото поискате. Ние не разполагаме с такава информация. Лигата не е съгласна да публикуваме дори и фамилните им имена. Преди няколко години имаше един адвокат, който искаше да съди един от съдиите, че ударил на паркинга нечия кола. Наложи му се да вземе съдебно решение. Доколкото ми е известно, ще имате нужда от призовка. Можете да позвъните в Детройт в понеделник, но те са страхотно сдържани за такава информация.

В това имаше смисъл. Никакви враждебни писма от запалянковци. Никакви уговорени мачове. Затворих телефона и отворих местния телефонен указател. Открих един Орландо Глийстън, но нищо повече. Бърт сигурно се бе запознал с Орлийнз извън града. Общо взето, Зурлата имаше на пътя си много повече препятствия, отколкото си мислех.

След малко влезе Бръши, облечена от глава до пети като за почивен ден — джинси и маратонки. Беше много сладка, с голяма светлокафява шапка и си мъкнеше чантата, огромна като денк, както и вързоп с прането от пералнята, опакован в яркосиня хартия. Едва-едва пристъпи навътре.

— Вчера беше хубаво — каза тя.

— Я виж ти!

— Да не си ядосан? Заради обрива ли?

— Хайде, стига — рекох дружелюбно. Казах й, че съм се обаждал на нейния лекар.

— Е, сега добре ли е?

— Искаш ли да провериш?

— Ще запомня, че си ми предложил. — Стоеше срещу мен дребничка, закопчана от горе до долу, и преливаше от чудесно весело настроение. Натъжих се, като си помислих колко често Бръши е идвала тук преди, колко често е влизала в кантората, трепетна при мисълта, че си има нещо свое, нещо тайно, някакъв спомен от преживяванията, свързани с това място, с логиката и баналността на живота. Всички останали влизаха с мисъл за клаузи в договорите и наименованията на делата, а тя се качваше в асансьора с убеждението, че ще сподели с някого милата усмивка, както споделяше с мен сега, обзета от предчувствие за удоволствия, за неща, които не се споделят при отворена към коридора врата.

— Търсих те снощи — рекох аз.

— Останах тук до късно. И аз те търсих, когато се прибрах, но те нямаше.

— Познай кого срещнах!

Тя изтърва прането и плесна с ръце, когато изрекох само с устни „Бърт“.

— Жив ли е?

Кимнах й да затвори вратата.

— Къде е? — попита тя. — Какво прави?

Припомних й това, което бе казала вчера — че иска да остане в сянка.

— От утре — отвърна Бръши.

Казах й само, че Бърт бяга от лошите.

— А какво каза за парите?

— Така и не разбрах. От разговора не стана много ясно. — Обясних й, че ни е прекъснал детективът Димонте.

— Тоя тип май наистина те преследва.

Въздъхнах. Така си беше.

— Добре, кога ще се чуеш пак с него?

— Не се отлепям от телефона. — Докоснах го, точно до мен, най-нов модел, лъскав и черен, като съоръжение от „Скайлаб“. — Утре заминавам за Пико Луан да си напъхам носа тук-там.

— Утре ли? Делото на Тутс ще се гледа отново във вторник.

— Комисията ми даде две седмици. Ще прескоча до Пико за два дена. Връщам се в понеделник вечерта. С Тутс сме готови, нали? — Вдигнах кафявата папка, за да й покажа, че съм мислил по делото. И добавих: — Вземам Лина със себе си.

— Коя е тая Лина?

— От новопостъпилите. От Университета.

— Червенокосата ли? Оная, хубавичката?

— По-скоро бих казал, че има стил.

Бръши се намръщи.

— За какво ти е?

— За потвърждение. — За свидетел, който може да потвърди, ако се наложи, как стоят нещата в съда. — Този адвокат, с когото искам да се срещна, бил малко тарикат.

Бръши размаха пръст и пристъпи напред, без да се отказва от своя себеироничен, напевен говор.

— Не забравяй кое е твоето момиче, Малой.

— Бръш, ласкаеш ме.

— Аха — отвърна тя. Не бях сигурен дали Бръши познава изтънко човешката психология, или познава само мен, но съвсем не бяхме на вълна безгрижен хумор, а по лицето й се четеше подозрение. Сянката на няколко илюзии трептеше между нас, с тъжни и неясни очертания, и аз усетих мигновена възможност да я попитам без заобикалки:

— Смяташ ли, че си готова да бъдеш жена само за един мъж, Бръш? — Това бе най-директното, което можех да измисля, за да намекна за Кшишински.

— Винаги съм я карала само с по един, Мак. Но понякога щастливецът се е радвал твърде кратко. — Тя леко се усмихна, но аз интуитивно подразбрах смисъла на думите й. Всяко мимолетно любовно приключение я правеше да изглежда Пепеляшка във въображението й, частица от вечната надежда, че точно тази пантофка ще й стане. Човешките илюзии, дори когато са болезнени или банални, са някак вълнуващи и въпреки тяхната уязвимост те съществуват, подобно на картонените кутии за опаковки, и съхраняват така сигурно някои неща.

— Виж какво — рекох, — ако някое момиче ми разбие отново сърцето, струва ми се, че никой няма да може да открие отломъците.

— Слушай, Малой, защо не ми повярваш поне малко, а? Познавам те. Разбирам всичко. — Тя хвърли поглед към вратата, за да се увери, че е затворена, приближи се до бюрото, свали си шапката и ме целуна. Все още не бях готов да се поддам на ласки.

— На колко години си, Бръши?

— На трийсет и осем — отвърна тя, замисли се и ме изгледа свирепо.

Господи, колко твърдо можеше да бъде това момиче. Попита ме какво значение има, сякаш не знаеше. Характерна черта на независимия човек — нямам нужда от никого. Чувал съм същите думи от някои стари ченгета. Бог обаче никога не е създавал друго човешко същество, за което това да бъде абсолютно вярно. Мъчно ми беше за Бръши. Тя не ме възприемаше като най-мечтаната стока на пазара и не би могла да сбърка моята благонадеждност или моята природа. Но смяташе, че представлявам най-доброто, което може да намери или вероятно което заслужава. И двамата обаче знаехме, че притежавам някои добродетели. Бях готов да направя всичко, което пожелаеше, и имах нужда от нейното ръководство. Беше по-умна от мен. Все повече и повече ме възбуждаше.

— Мислех за теб — казах й аз.

— Какво си мислеше?

— Как стоят нещата — отвърнах. — Нали разбираш… Ярките пламъци на младостта догарят. Тялото се чувства самотно.

— Прекалено литературно.

— Какво да правиш, ирландец. — Сложих ръка на сърнето си. — Поезията ми е в кръвта.

— Мак, притежаваш и неприятна страна.

— Казвали са ми го.

— Това не ти дава право да презираш някого само защото си го разбрал какво представлява. И ти не си кой знае каква загадка.

— Ясно ми е.

— Ти си един жалък неудачник, в случай че мислиш, че никой друг не го е забелязал.

Казах й да се успокои и се изправих. Хванах я здраво за пълните рамене и я притиснах към гърдите си, където тя охотно се отпусна, цяла педя по-ниска, и попита:

— Обяд?

— С Комисията за новите кадри съм.

Тя въздъхна, разбрала за служебния ми ангажимент.

— А довечера? — попитах аз.

— Родителите ми имат годишнина. — Тя се оживи. — Защо не дойдеш? Едно шумно италианско семейство.

— Уф!

— Може и да си прав.

Спогледахме се.

— Във вторник — рекох. — Тутс.

— Да, Тутс. — Аз останах до бюрото, а тя ми хвърли тъжен поглед от вратата. Може би, след като навършим пълнолетие, ние никога нямаме възможност за пълно сливане. Затова племенните народи, например евреите, женят младите, преди да са навършили тринайсет години. После караме ей така, каквото стане, духът ликува, но е принуден да се натика в тунелите, да прекоси границите, очертани дълбоко върху онова, което сме разпознали, ако не и лелеяли, като нашето собствено „аз“.

— Отворено ли ще бъде, или затворено? — попита тя от вратата.

Махнах с ръка.

— И в двата случая съм тук.