Скот Търоу
Обявен за виновен (37)

XVIII. Беглецът

— Хайде, копеле, отваряй! — Разпознах гласа на Зурлата. — Чуваш ли, Малой! Откажи се! Чуваш ли? — не спираше той. Пак ме беше спипал. Тоя тип бе взел пикап и ме следеше как си подскачам по улиците и пет пари не давам. Бях от опасните луди. И те ме следяха.

Бърт отвори уста да заговори, но аз вдигнах предупредително пръст. Когато изрекох беззвучно: „Полиция“, той изкриви челюст и за малко не припадна.

Зурлата продължаваше да думка по вратата, а аз изчаквах. Следяха ме, но не съвсем успешно, защото в тунела бях дочул стъпките зад себе си. Ония налучкваха нещата. И добре го вършеха, но винаги съществуваше възможност да се минат.

Открих тефтерчето си в джоба и написах бележка на Бърт: „Ако успея да се отърва от тия, грабвай си приятелчето след мача и дим да ви няма“. Двамата запристъпвахме наоколо, опитвайки се да измислим някакво скривалище, а през това време Зурлата продължаваше да буха по вратата и да ме псува. Накрая забелязахме душа и аз му помогнах да се покатери и да се подпре с гръб на плочките с прибрани крака. Бавно придърпах синята завеса; нито една от ръждивите кукички не издрънча. Всичко изглеждаше наред.

Някой вече обработваше вратата. Чух шум от чук и отвертка.

— Кой е? — попитах ласкаво.

— Уилт Чембърлейн^[1]. Отвори да се запознаем!

Зурлата носеше дрехите от предишния ден. До него бе помощникът му с кожата от влечуго, Дюи, с чук и отвертка в ръка, и двамата пазачи, които бях зърнал в края на тунела до игрището, готови да ни правят компания.

— Voi… мамичката ти… la^[2]! — рече Джино. Насочи пръст към мен. — Назад!

Беше адски щастлив. За втори път след случката в университетския хотел ми го начукваше. Зурлата си е Зурла, това е положението. Умираше да преследва някого, за него това бе истинско приключение. Полицията гъмжи от подобни мижави дребосъци, паролата им е „приключение“, главите им са натъпкани с преследвания с коли, улични пукотевици, разбиване на врати с ритници и гърли по баровете за ченгета, които примират за мъжаги като тях. В повечето случаи най-голямото приключение се оказват интригите в службата и за кого са злословили по време на последната акция в центъра на града. На теория обаче беше много вълнуващо. Всеки ден отиваш на работа и в съзнанието ти се гнезди мисълта, че може и да не се прибереш. Обикновено обаче всички се прибират. Но пък има купища с хартии, които трябва да се попълнят, цели нощи минават в тъпи вицове и гадно вряло кафе. Същата досадна история е и на улицата. Тълпи от хора, а аз съм сам, те си гледат живота и не спират, сигурни, че този живот си струва и че представлява едно голямо удоволствие. А ония, които търсят приключение и стоят на едно място — като Зурлата — те са тия, които грешат. Да си тарикат, всезнайко, мошеник — това също е приключение. Така разсъждават те. И това е и една от причините той да е точно това, което е.

Двамата пазачи последваха Зурлата, дълбоко разочаровани. Както каза Бърт, никой не очакваше, че вътре може да има човек. Дюи остана до вратата. Заговорих двамата пазачи, единия — бял, другия — черен, с еднакви шкембета и яркочервени спортни сака с емблемата на Университета върху горния джоб, и двамата с полиестерни панталони и с евтини обувки. Сладка беше тази служба, гледаш баскетболни мачове и ти плащат, дори се чудех с какво запълват работния си ден тези момчета. Майка ми да не се казва Бес, ако това не бяха ченгета, свободни от дежурство.

— Пробутал ви е стария номер, че търси някого, за да се намъкне, нали? — попитах аз. — Виждал съм го да пробива път до Синатра по същия начин. Ще ви наговори какво ли не само за да влезе безплатно.

Зурлата ми хвърли мръсен поглед, докато обикаляше наоколо. Отвори и тресна вратите на трите чудесни шкафчета, макар да не очакваше да намери нещо в тях.

— Какво става, Малой?

— Крия се.

— Интересно място.

Казах му, че съм представител на Университета, правя инспекционна обиколка и оглеждам всички забутани местенца наоколо.

— Били Бъркин от „Връзки с бивши възпитаници“ ме разведе. — Що се отнася до пазачите, името натежа в моя полза.

Надушвайки това, Зурлата заяви:

— Тоя не знае друго, освен да лъже. — И сякаш за да го докаже, насочи един от месестите си пръсти към мен. — От кого се криеш, а?

Приближих се до вратата, сграбчих дръжката, която бе толкова стара и разбрицана, че бронзът се бе изтрил. Наведох се покрай Дюи, който плътно притисна длан към гърдите ми, и огледах навън. Коридорът и тунелът към игрището бяха безлюдни. Обърнах се към Зурлата и казах:

— От теб. — Оттласнах леко Дюи, за да не го ударя, затръшнах вратата между мен и тях и хукнах. Обърнах се веднъж, за да погледна дали ме следват.

Напредвах много по-бързо, отколкото си мислите. Четири дебелогъзи ченгета плезеха езици подире ми, но и четиримата бяха по-върли пушачи от мен и изостанаха още след първите пет-шест метра. Мак Стрелата направи остър завой с едно врътване на задника и хукна по пътеката край първите редове, вземайки стъпалата по три. Когато изникнах изпод земята, мирисът и пъстротата на огромната тълпа с цялата си гръмогласна мощ ми се сториха страшни, все едно че попадах в обсега на горещия дъх на див звяр. Зурлата крещеше банални слова като „Спрете го!“, но май нямаше желаещи. Хората ни зяпаха — ония, които не проточваха шии, за да не пропуснат нещо от играта — със същото весело любопитство, с което биха наблюдавали карнавално шествие. Нищо особено не се бе случило, гонитбата бе част от зрелището. Въпреки че това ме бавеше, не можех да потисна смеха си, особено при мисълта как Бърт се измъква от съблекалнята. Един с фланелката на Милуоки извика: „Сядайте, палячовци!“.

Когато стигнах мецанина, коляното ме болеше зверски, но аз продължавах да цепя напред. Пухтях и пъхтях. Хукнах по коридора към изхода, профучах покрай бюфета с часовник с реклама на кока-кола и дълъг месингов тезгях, рязко свих вдясно по старите бетонни стъпала нагоре към по-високите редове. Чувах гласовете им да кънтят по стъпалата зад мен. Забих се в мъжката тоалетна, напъхах се в една кабинка и зачаках. Мачът свършваше след около пет минути и можех да се смеся с тълпата. Но това означаваше, че ще ми се наложи да забавлявам Зурлата у дома. А пък ако загубеха следите ми, може би щяха да се върнат в съблекалнята, когато Бърт щеше вече да чака Орлийнз. Поседях минута-две вътре, пооправих си сакото и седнах на втория балкон.

Според големия часовник оставаха още четирийсетина секунди, когато Зурлата седна до мен. „Ръцете“ губеха с осемнайсет точки и стреляха несполучливо, а „Майсторите“ се възползваха от това. Джино се бе запъхтял. Челото му лъщеше от пот.

— Арестуван си, копеле такова!

— За какво? Да не би да има закон, който забранява да се тича на публично място?

— Оказваш съпротива.

— Оказвам съпротива ли? Седя си тук и си бъбрим почти като приятели. — В този миг се появи Дюи. Опря ръце на коленете си, за да поеме дъх, после седна на мястото от другата ми страна. Зрителите напускаха залата, но все още имаше достатъчно хора, за да се чувствам в безопасност. — Държах да видя края на мача.

Зурлата ми предложи да си го начукам.

— Джино, ти не спомена ли, че съм арестуван? А да ти се намира случайно заповед?

Той ме гледаше в упор.

— Намира ми се.

— Чудесно. Я ми я покажи. Хей, госпожице! — извиках аз на една дебелана колежанка два реда по-долу, която се мъчеше да си напъха ръката в ръкава. — Мога ли да ви помоля да ми станете свидетел?

Момичето гледаше безмълвно.

— Не се прави на умник, Малой!

— Опит за нападение над полицай — рече Дюи.

— Доколкото си спомням, ти първи си постави ръката върху мен.

Двамата си размениха тъповати погледи. Колко мразех адвокатите, когато бях ченге! Точно в този миг проехтя сигналът за края на мача. Тълпите нахлуха на терена, момичетата от програмата, фотографите, телевизионните екипи, служителите от охраната, разпоредителите и играчите от двете резервни пейки. Бърт Кеймин бе точно на страничната линия сред стотици по-срамежливи запалянковци. Наблюдавах го три етажа по-нагоре, от около шейсет метра разстояние. Той направи знак на Орлийнз и хукна в тунела след него.

— Мисля, че ще могат да играят в групата, ако си намерят някой добър център.

— Слушай какво, хитро копеленце такова! Хич и не се опитвай да твориш хумор!

— Джино, за какво става дума, а? Да сме се къпали някога двамцата?

— Я млъквай, Малой! — Той вдигна заканително пръст. — От шест часа вечерта тичаме подир задника ти. Изхвърчаваш от къщи, препускаш презглава дотук сигурно за някоя среща. Позвънили са ти и дотичваш за нула време!

— И с кого ще се срещам?

— Стига с тоя цирк, Малой. Кого търся аз според теб?

Той все още нямаше никаква представа кой бе Кам Робъртс. Мъчеха го какви ли не подозрения, защото тук имаше баскетболен мач, а точно това уговаряше Арчи. Но не знаеше как става тая работа. Накрая му дойде наум, че не съм отишъл в съблекалнята на съдиите просто така. Но бе прекалено зает да тича подир мен, за да му просветне веднага.

— Ще ти го повторя още веднъж, а ти ми помогни. Решиш ли, че лъжа, качвай ме в патрулната кола. Никога не съм го виждал тоя Кам Робъртс. И дума не съм разменял с него.

— Тогава ще е другият. Как му беше името, Бърт.

— Аз съм само един баскетболен запалянко.

— Много ми дойде от теб, Малой. Не може да се отрече. Прекалено много. Искам да знам какво става.

— Остави това, Джино — заявих аз и кръстосах пръсти. — „За-ключ.“

Това, че му е дошло прекалено много, не беше шега. Той бе полудял. Взреше ли се в очите на Джино, човек веднага загряваше, че човеците са месоядни.

— Ставай! — В началото не го послушах, но когато го повтори, премислих и реших, че повече не мога да го разигравам. Той опипа джобовете ми. Обърна ги със злоба и те провиснаха. Захвърли на пода ключовете и банкнотите. Напъха лице в спортното ми сако и намери тефтерчето, разлисти го страница по страница, докато откри името на Бърт. Подаде го на Дюи, целият запенен, а устните му сякаш сами мърмореха нещо. Накрая, поради липса на друга занимание, той изплю огромна храчка на пода.

— Незаконно претърсване — напомних му аз. — Двеста-триста свидетели. Всичките с абонаментни карти. Няма нужда да събирам имена.

Той грабна тефтерчето от Дюи и го метна с всички сили към таблото с резултатите. То прелетя, после се отвори подобно на лястовица в полет и се спусна, чезнейки между светлините. Зурлата се приближи плътно и снижи глас.

— Ей сега се връщам с призовката.

— Прави каквото искаш. Но ако си се захванал да призоваваш адвокат под отговорност, при всичките му права и привилегии, ще ти се наложи да мъкнеш на гърба си някой нещастник, който да те защитава из съдилищата до края на дните ти.

— Слушай, Малой, вече два пъти ти се разминава. Можех така хубаво да те прибера за оная кредитна карта, а чувствата ми към теб са известни много отдавна. И си мисля, че ти си една осрана подлога. Представа нямаш как да благодариш.

— Благодаря ти, Зурла.

Никога не съм бил толкова близо до тупаника. Той почти бе готов да ме смели. Публично място. Огромен брой свидетели. Не му пукаше. Щеше да измисли някаква гадна обида, която съм му нанесъл, например за неговата мъжественост, майка му и полицията в едно изречение. Аз също не трепнах. Страхувах се, но бях готов да посрещна всичко. Всичко беше възможно. Между мен и този тип. Не можех да го отблъсна или да му дам отдих. Двамата с него бяхме неразделни. Когато смъртта похлопа на вратата, с ръка щях да се протегна, за да открехна неговата врата.

В същото време Зурлата трябваше да обуздава себе си. Не разполагаше с възможността, която търсеше. Мисля, че тя беше отминала. В сравнение с него аз се радвах на много по-голяма свобода, бях волен като бездомно куче на улицата. В един миг Джино се овладя. И тогава си позволи това, което му се искаше. Обсипа ме със заплахи.

— Все още смятам, че си се набъркал в тази история и не ти е чиста работата. Вчера, когато те приклещих, целият вонеше на пот. Но аз ще разбера защо. Ще те следвам като сянка. И няма да е зле да се позамислиш за шибаното си поведение. Защото, когато те спипам, Малой — той ме докосна за ревера само с връхчетата на пръстите, — ще ти го навра така, че ще ме запомниш.

Двамата с Дюи си тръгнаха. Бяха направили няколко крачки, когато Джино се обърна.

— А, забравих. Има един забавен видеозапис на прозореца на банята ти. Ама много забавен ти казвам. Утре вечер ще го пусна на момчетата в службата. В случай че решиш, можеш да се отбиеш. — И той се захили с лепкавата си, мазна и злобна усмивчица, наслаждавайки се на мисълта за нанесеното унижение.

След като изчезнаха, аз си понесох задника с мисълта, че, общо взето, нещата не се развиват така, както ми се искаше. Появи се един от чистачите, който пълнеше огромна кофа с боклук и ми хвърляше бегли и скришни погледи с надеждата, че ще се разкарам, но аз не помръднах. Мислех за Бърт. Той ли беше задигнал парите, или не, а ако не беше той, тогава кой? Както става винаги с всички нас, там, в огромната празна зала, аз седях, измъчван от съмнение. В живота човек никога не знае какво ще се случи.

Накрая ми дойде наум, че трябва да намеря някакъв начин да се прибера вкъщи. Излязох навън, надявайки се на чудо, макар да си го знаех. Бяха ми откарали колата.