Скот Търоу
Обявен за виновен (36)

Б. Печално сърце

Бърт никога не го е бивало в изразяване на приятелските чувства. В недостойните си подозрения към него аз си представях, че той се въздържа да постави ръка на нечие рамо от страх как би се възприело това. Истината обаче е, че той си е особняк. По маниери прилича на битник. Дъвче дъвка и пуска цинични и злобни забележки с половин уста. Никога не съм бил сигурен за какъв се мисли — държи се като пубертет, на който му се иска да се набърка в това, което става, но е прекалено груб или безчувствен, за да се включи. Понякога ми напомня за оня първи хлапак, когото подкарах към участъка — едно малко гаднярче, казваше се Стюи Спивак, студент в Университета, на когото, изглежда, много повече харесваше да предлага дрогата, отколкото да я употребява.

Бърт се бе изправил пред мен, клатеше глава и говореше, че изглеждам добре, ама наистина добре, аз също го хвалех. Гъстата му черна коса беше страхотно избуяла и ръцете му не преставаха да я оправят, беше и брадясал, а чудатите налудничави пламъчета в очите му бяха по-игриви от обикновено. Иначе се бе издокарал с черно кожено яке и моден спортен италиански пуловер на елегантни шарки, с рипсени панталони и екстравагантни обувки и чорапи. Едва ли това бе облеклото на човек, който бягаше и се криеше. Не изглеждаше съвсем наред, но пък кога ли е изглеждал…

— Така, кой те прати? — попита той.

— Кой ме е пратил ли? Я стига, Бърт. Защо, по дяволите, се занасяш? А ти къде се губиш? Какви ги търсиш тук?

Той се поотдръпна назад, опитвайки се да възприеме раздразнението ми с невинното изражение на дете. Беше щастлив, че има познато лице до себе си.

— Чакам Орлийнз — каза Бърт.

— Орлийнз ли? Кой, за бога, е Орлийнз? — При тези думи погледът му се изцъкли, сякаш падна пелена от космическа тайнственост. Със същия успех бих попитал за тайната на Вселената или живота. Пропастта на недоразумението помежду ни бе огромна — ние се намирахме в различни измерения. В тишината забелязах, че радиото е включено. Заключен в тази дупка, той продължаваше да следи играта. Таванът бе много нисък и Бърт стоеше прегърбен, което подсилваше впечатлението за гъвкавост на характера му. Той мълчеше, когато намерих отговора на своя въпрос.

— Съдията — казах.

— Точно така. — Бърт кимна, видимо доволен. — Да. Той не очаква да ме намери тук. Нито пък теб.

Кам Робъртс бе Орлийнз. Допълвах картината в главата си. Арчи държеше в ръцете си Орлийнз, а пък той, съдията, бе приятел на Бърт. Арчи бе мъртъв в хладилника на Бърт, а Бърт бе жив и се криеше от някого, може би от шефовете на Лигата. Нещо не се получаваше. Опитах отново с надеждата да го успокоя и да науча още нещо.

— Бърт, кажи какво става! Ченгетата те търсят под дърво и камък, но като че се интересуват най-много от Орлийнз.

Той скочи. В стаята имаше стара учителска катедра, домъкната вероятно от някоя класна стая. Върху нея бе поставено радиото. Бърт се бе облегнал на него, когато споменах за полицията.

— Чакай, чакай, чакай! Орлийнз ли? Полицията търси Орлийнз? Защо? Имаш ли някаква представа?

Сега разбрах какво му беше различното — чувствата му бяха неприкрити. Мрачен и зрял преди, сега се държеше като хлапе. Беше по-нервен, отколкото го знаех, но също така и чаровно искрен. Имах чувството, че говоря с по-малкия си брат.

— Бърт, тук нещата не са като сведенията за пътното движение, тук обяснения не се дават. Събирам по някой факт оттук-оттам. Те смятат, че твоят човек Орлийнз уговаря загубени мачове с малка разлика. За букмейкърите.

Това му подейства зле. Той притисна дългите си пръсти върху устата и се замисли. Съдийската стая, както я помнех отпреди, беше направо мизерна. От другата страна на игрището, където се преобличаха „Ръцете“, спонсорите бяха обзавели съблекалнята с килим, с вани за подводен масаж, с гимнастически уреди и климатична инсталация. Тук нямаше и помен от такива неща. В средата на стаята имаше стара лакирана дъбова пейка без облегалка и сцепена в единия край, а до стената срещу вратата бяха строени три отвратителни шкафчета, тук-там ръждясали, а едното бе изкорубено от ритник или от юмрук на съдия, до чийто слух бяха достигнали някои думички от публиката по адрес на майка му, зрението му или размера на пениса, при това малко по-високо, отколкото би желал да се чуе на игрището.

— Бърт, стават страшно много работи, и то все шибани. В хладилника на апартамента ти има труп. Или поне имаше. Мисля, че на друг твой човек. Това известно ли ти е?

Той вдигна мрачно замислен поглед и кимна леко.

— Това означава затвор, нали?

Сигурно не мислеше за убийството.

— Защото се уговарят баскетболни мачове, затова ли? Да, мисля, че точно това значи.

Той изруга. Направи крачка към вратата, после спря.

— Трябва да го измъкна оттук.

— Бърт, кажи ми, какво търсеше оня труп в хладилника ти?

— Как ли са разбрали? За ченгетата говоря. За Орлийнз.

Разговорите с Бърт бяха неизменно едни и същи, неговата тема бе винаги по-важна от темите на околните. Човек трябваше да го следва като кученце или тригодишно хлапе.

— Нямам представа, Бърт. Не те лъжа, сигурно са научили за Орлийнз, преди да научат за теб. Всъщност те търсят някакъв Кам Робъртс. Това той ли е?

Този път получих отговор.

— Много е заплетено. — Той стовари юмрук върху бедрото си. — По дяволите! Нищо не разбирам. Как са открили Арчи? Никой не знаеше, че е там.

Никой не знаеше, че Арчи е там, и Бърт си държеше на своето. Прониза ме леко, бегло и неуловимо усещане, сякаш пеперуда кацна за миг върху мен. Наблюдавах внимателно разсеяните му жестове, търсех някакъв проблясък, докато му обяснявах, че аз съм този, който е видял трупа, а не ченгетата.

— Докато отидат там, някой е задигнал трупа. Може би знаеш кой?

Той имаше нахалството да ме изгледа така, сякаш аз съм сгафил, после отново потъна в разсъждения. Ако ченгетата не са виждали Арчи, попита той, тогава какво ги е насочило към Орлийнз?

— Бърт, откъде мога да знам? Бяха в Руската баня, задаваха въпроси. Биха ли могли там да научат нещо за Кам Робъртс?

— Добре де — рече той. — Добре, добре, добре. — Щракна с пръсти и направи няколко крачки. — Ох, тази моя уста. Проклетата ми уста! — Замръзна на място, обзет от ужас. Отвори очи и впи поглед в мен. — Мак, ако се случи нещо с мен, можеш ли да гарантираш, че той няма да остане без адвокат? Ще ми обещаеш ли?

— Обещавам, Бърт, но помогни ми и ти с нещичко. Какво очакваш да ти се случи? От какво се боиш?

Отново видях пред себе си стария Бърт, често налудничав, винаги на ръба на собствения си вулкан. Необуздан гняв разкриви лицето му.

— Хайде, Мак! Нали видя какво са направили с Арчи.

— За кого говориш сега? За някоя мафиотска групировка ли?

Той само кимна.

— Какво искат? Пари? — Това бе първата ми мисъл — че настояват да бъдат компенсирани изцяло за фалшивата информация, която Арчи им бе пробутал.

Той ме изгледа и рече:

— Орлийнз.

— Обясни ми пак.

— Търсят Орлийнз. Ти си наясно. Как да го намериш. Кой е той. Точно това са искали от Арчи.

— И той казал ли им е?

— Как си представяш да стане това? Той нямаше понятие откъде получавам сведенията. Имах на разположение човек, когото наричах Кам. Това е всичко, което знаеше. — Бърт вече шареше напред-назад, обикаляше тясната съдийска съблекалня като хамстер в клетка. Аз обаче реших, че мога да му следвам мисълта. Бърт даваше предварителна информация на Арчи за резултатите от мачовете. „Кам — Специален.“ Арчи знаеше само това.

— Казвал ли им е Арчи за теб?

— Твърдеше, че не им е казвал. Поне в началото. Но последния път, когато говорих с него, той ми каза… беше страхотно развълнуван… че ще го убият, ако не им каже откъде идва информацията. Търсеха Кам. Дадоха му двайсет и четири часа да ги заведе при Кам. Как ли не моли… — Бърт ми хвърли бърз поглед, за да разбере как приемам думите му за един човек, който се моли, за да научи тайна, която ще му спаси живота. Но Бърт не му я казал. Точно затова ми хвърляше и тези погледи.

— Знаех, че ще ме предаде. Вече бях решил, че ще трябва да бягам. Бях почти заминал, но прескочих набързо у дома, отворих хладилника и направо се побърках, не бях на себе си, за бога, какво са направили с него… — Гласът му потрепери и секна, Големия Лош Бърт Кеймин. Притисна ръце върху очите си. Сцената бе толкова различна от всичко, което знаех и можех да очаквам от Бърт, че отново съзрях на хоризонта едно черно петънце на съмнение. Всичко това можеше да се окаже само цирк. Все пак Бърт бе адвокат, което означаваше, че е и малко актьор. Само че длъгнестото му мургаво лице изглеждаше наистина измъчено и изпито. — Какво, по дяволите, са му направили! А следващият съм аз. Знам си го. Тия типове не се шегуват.

Мога да кажа, че полицейските ми години ме научиха да не гледам със страхопочитание на мафиотите. Да не говорим, че има ченгета, които се сдушват с тях, удрят го най-вече на комар и накрая свършват пред специалната комисия, а задниците им лъсват пред целия град. Има дори едно-две италианчета, за които ми бяха обяснили, че влезли в полицията, защото чичото бил от лъвовете и му се искало да се напъха по някакъв начин и там. Въпреки това — какво представляваха тия момчета? Банда мургави момчурляци, които не бяха завършили и гимназия. Ако сте виждали някой от тях да продава плодове на пазара, значи знаете какво представлява редовият мафиот, обличат се с каквото им падне подръка и спят в разни бордеи, но накичени с бижута — тях не ги бива да се захванат с нещо по-добро. Ако приемем факта, че човешките същества са много подли, кой друг, ако не някой тип, който се чувства нищожество, ще си умира от кеф, когато кара другите да пълнят гащите? А това са хората, за които се вдига най-голям шум в цялата човешка история. В град с население колкото в нашия я има, я не повече от седемдесет и пет от тия типове, които са наистина в играта, а около тях обикаля една тайфа по-дребни гаднярчета, които се надяват да оберат трохите. Това е то мафията. Живеят в бунгалата на Саут Енд, тъй като не желаят да ги разпитват ония от данъчното откъде печелят пари за нещо повече, пият кафе и „Амарето“ и си обясняват един на друг, че са голяма работа, после си блъскат главите кои от техните носят електронните машинки на ФБР под саката. Противни типове, дума да няма, с които човек не би искал да се сдърпа, че дори и да вечеря, но в последно време бизнесът им позападна. Бандите контролират дрогата. Същото е и с проституцията (по нея напоследък си падат главно само смахнати), с подкупите, с аналния, а не традиционен секс, че и с порнографията. Единственото място, където наистина може да се завърти някой долар, е хазартът.

— И как смятат да постъпят с Орлийнз? Да го убият ли?

— Може би. Кой да ти каже! Ти например знаеш ли? Те казват, че нямат такива намерения. Така разправяше и Арчи, нямало да му сторят нищо.

— Тогава какво искат? — попитах аз, но изведнъж млъкнах. Орлийнз снасяше златни яйца, а такива кокошки не ги колят. Щяха да искат от него същото, което предаваше на Арчи. Резултати от мачове. Уговорени мачове. Продажби. Споделих това с Бърт. — Искат от него да посредничи, нали?

— Никога няма да го направи. Не е в неговия стил. Дори да искаше, щеше да оплете конците. Те ще го убият. Рано или късно.

— И затова бягаш, така ли? Ето това не го разбирам, Бърт. Какво общо имаш ти? В края на краищата…

Той не отговори, но на лицето му се изписа мигновен, ужасен израз, а мургавото му лице се набразди от вълнение. Аз съм бавен, Елейн, тромав, както казваше треньорът в гимназията, но накрая се усетих. Бърт беше влюбен в него. В Орлийнз. За това не съществува точно определение. Не е нещо, което може да се сподели, да кажеш на приятеля си, че е хомо и че си наясно с всичко. Ето защо и двамата замълчахме.

— Добре, ясно — рекох накрая, — ти го прикриваш.

— Така е. Длъжен съм.

— Разбира се.

Той се върна при катедрата, измъчен, потънал в необятността на тревогите си. Повтори няколко пъти гласно: „Господи, какво ще правя?“, а след това, съвсем внезапно и нелогично, заби поглед в мен.

— А какво става с теб? Не разбрах защо си тук. Кой те изпрати?

— Ами съдружниците.

Той отново се дръпна и притвори око.

— Защо?

— Искат си обратно парите, Бърт. Без въпроси.

Думите ми го стъписаха и смаяха. Зяпаше ме и търсеше точните думи. Пристъпвайки към него, аз се уплаших от собствения си импулс. Колко му беше на един завоалиран намек, на едно хитро предложение да поделим мангизите. Сякаш пъхнах ръка дълбоко в себе си и се опитвах да открия какво има там. Вътре царуваше обичайният отвратителен хаос и затова не казах дума.

Точно тогава навън се възцари страхотна суматоха. Стъпки, хлопане, множество гласове. Първата ми мисъл бе, че топката се е търкулнала в тунела и играта се е пренесла там. Някой забъхти по вратата и тя всеки миг щеше да се откачи от рамката. Всичко стана, след като Бърт ме погледна в упор, премига и преглътна, така че голямата му адамова ябълка подскочи в дългата шия, обрасла с твърди и гъсти косми. По лицето му нямаше и капчица притворство.

— Какви пари? — попита той.