Скот Търоу
Обявен за виновен (33)

Б. На това успех ли му казвате?

В стаята в „Дулсимър Хаус“ нещата вървяха чудесно, докато си смъкнах гащите. Бръши изпищя. Закри уста с две ръце.

— Какво е това? — Тя ме сочеше, но все още не забелязвах причина да бъде чак толкова слисана.

— Кое?

— Този обрив. — Тя ме обърна към огледалото. Погледнах се — полувъзбуден, с петниста ивица, която покриваше бедрото ми с очертания на материк. Имаше едно издължаване, нещо като остров, което се разширяваше към слабините и изчезваше в окосмението. Взирах се и се чувствах жертва на мръсен заговор. Веднага стана ясно.

— Проклетата Руска баня!

— Аха!

Тя отстъпи назад, когато тръгнах към нея.

— Само обрив, нищо работа — рекох аз. — Дори не съм подозирал за него.

— Всички така говорят.

— Бръши!

— По-добре върви на лекар, Малой.

— Бръши, чуй ме!

— Краят на века е, Мак. — Тя сновеше гола из стаята. Ровеше дрехите си и аз се уплаших, че ще се облече, но се оказа, че си търси цигарите. Седна далеч от мен, на тапицирания с брокат фотьойл, пушеше гола, с пети, опрени на луксозната тъкан, като излъчваше силни женски флуиди. Кльощавите фигури са чудесни като закачалки за дрехи, а голата жена с рубенсовите форми на Бръши представлява красива гледка. Продължавах да бъда игрив и наточен за действие, но от нейната поза ми бе ясно, че по време на обяда бях достигнал върховата си сексуална точка.

Легнах на леглото и понеже смятах, че имам право на това, започнах да пъшкам.

— Мак, не се дръж така. Караш ме да се чувствам ужасно.

— Хм, дано да е истина.

— Само няколко дни — рече тя. Каза ми името на лекаря и обясни, че дава съвети дори по телефона. Думите й звучаха убедително и аз преглътнах всички онези въпроси, които Бръши би искала да й задам.

Накрая се укротих. Скоро се върнах към обичайното си състояние и най-вече бях тъжен и се взирах в елегантния таван на „Дулсимър Хаус“, където гипсовите орнаменти около лампите струят лъчеобразно във форма на белезникави заврънкулки. Веднъж вече бяхме идвали тук — и то със същия успех. Знаех си, че ще бъде грешка да посетим отново същия хотел — същата приятелска разходка, и двамата леко вдървени от очакване и от приличие. Какво пък, нали бяхме далеч от работата, просто двама души, които отиват да се чукат; същият мазен служител на рецепцията, същата стая с тежки мебели, малко прекалено старомодна, за да е шик. Още един неуспешен опит за сближение. Чувствах се като прикован към спиралата на живота си.

— Бръши, преди две вечери се напих — казах внезапно. — Какво мислиш за това?

— Нищо особено. — Струваше ми се невъзможно тя да няма мнение. Когато извих глава към фотьойла, за да я погледна, Бръши все още бе гола и пушеше, а по безучастното й изражение разбрах, че не съм я изненадал с нищо. — Вчера изглеждаше ужасно — каза тя и ме попита дали ми е харесало.

— Не особено — отвърнах. — Но не мога да премахна вкуса от устата си.

— Мислиш ли, че ще се повтори?

— Не — отсякох аз, а след това, чувствайки се почти толкова упорит като нея, добавих: — Бих могъл…

Лежах на леглото, усещайки цялата тежест на огромното си дебело тяло, корема като медицинска топка, тлъстините отстрани, които преливаха от гърба ми към бутовете.

— Не ти ли писна това? — обърнах се към нея. — Още един ирландец — адвокат. Още един ирландец — пияница. На мен ми писна да бъда аз и вечно да правя гафове, с всяко нещо, с което се захвана. Толкова ми е писнало, че не мога да се отърва от това усещане и когато спя, а щом се събудя, става още по-лошо. Все си мисля колко хубаво би било да започна отново. Да обърна чисто нова страница. Единственото, което все още ме вълнува.

— Натъжаваш ме, когато говориш така. Това не си ти. Само си просиш някой да ти каже, че си съвсем наред.

— Не, не съм. И не бих му повярвал.

— Ти си добър човек, Малой. И добър адвокат.

— Не съм. И в двете не ме бива. Да ти кажа истината, Бръш, наистина смятам, че вече съм приключил с правото. Книги, точки, дела. Този живот е черно-бял, а аз обичам шаренията.

— Хайде, хайде, Мак. Ти си един от най-добрите адвокати тук, когато се захванеш за работа.

Издадох неодобрителен звук.

— Едно време ти не си показваше носа навън от кантората. Не е възможно поне малко да не ти е харесвало.

Когато пиех, работех като луд, регистрирах по две хиляди и двеста, две хиляди и четиристотин часа годишно. Стоях в кантората до осем, после по баровете — до полунощ, а в осем на другата сутрин бях отново в Кулата. Лусинда ми носеше кафето с „Буферин“. Когато започнах да променям живота си в Анонимните алкохолици, разруших още един навик. Прибирах се вкъщи в шест — при жената и детето. След една година се разведох. Не е необходима кой знае каква аритметика, за да се изчисли какво доказва това.

— Истината ли? — попитах аз. — Дори не си спомням. Дори не помня какво означава да си зает. Не помня какво място заемах във фирмата, когато Джейк реши, че съм абсолютно излишен.

— За какво всъщност ми говориш? Да не би да се сърдиш, че той вече не ти праща работа? Повярвай ми, Мак, ти имаш голямо бъдеще с този клиент. Кшишински те уважава. Нека мине малко време. Нещата ще се оправят.

Пак тоя Кшишински. Замислих се, после избухнах.

— Слушай какво, Бръш, за мен няма бъдеще. Джейк престана да ми дава работа, защото знае, че на него ще му пръснат задника, ако в „Г и Г“ стане напечено и той току схване, че не бих могъл да свърша работа дори и за пет пари.

— Не е така.

— Точно така е. И може би е прав. Аз обичах да се занимавам с дела. Да се изправя пред съдебните заседатели. Да перя ръце. Да се опитвам да ги спечеля. Но няма вече човек, който да вярва, че хем съм способен да издържа на напрежението, хем да стоя трезвен. И аз самият не вярвам. А без това изобщо не ми се помисля за работа. Зависим съм от парите.

Чувствах се като ранен, прострян на това легло, разпънат на кръст от истината. Но знаех, че съм попаднал точно в целта. Парите бяха по-лоши от хъркането и кокаина. Господи, всичко се върти в опияняващия порив да харчиш. Започваш да ходиш на шивач, купуваш си автомобил „Биймър“, може да си избереш и виличка, записваш се в един-два клуба, но не от най-надутите, за да не те изхвърлят. И следващото, което научаваш, преди да дойдат данъците, е ровенето из колата за монети, за да си платиш таксата и да минеш по моста. Да не говорим, че бях алкохолик, който вечно се прибира вкъщи пиян, обръщах ли, обръщах джобовете си под светлината на входната лампа, чудейки се в унес къде ли са изчезнали всички ония двайсетачки (както и ключовете от къщата, дето веднъж ги пуснах в паничката на някакъв просяк). Сега чудесната ми немска кола и виличката са спомен, а ми е останал само Господ, на когото да благодаря, че плащам издръжка и че притежавам някакво доказателство за това, че печеля.

— Всички сме в това положение — каза тя. — Зависими. До някаква степен. Такъв е животът.

— Не е така. Ти говориш за това, което си казала на Панучи. На теб ти харесва. Ти обичаш „Г и Г“. Би работила за тях и безплатно.

Бръши се намръщи, но доводите ми бяха неоспорими и тя го знаеше.

— Кажи ми едно нещо — подхванах аз. — Сериозно, никога не съм го знаел. Известно ти е, че за мен всички тези дела се свеждат единствено до това колко по-добър е моят феодал-разбойник от твоя феодал-разбойник. Та кое обичаш най-много? Правото ли?

— Да, правото. Разбира се. — Тя кимна, преди всичко сама на себе си. — Правдата и правдата. Разкошно е.

— Разкошно?

Тя се приближи и легна до мен по корем. Краката й бяха криви, кожата — лоша, но на мен Бръши ми изглеждаше невероятно готина с игривото си задниче. Шляпнах го леко и тя се усмихна. Флагът отново се вееше, но знаех, че надежда няма. А и умът й в този момент бе унесен в правото, то, както й казах, бе нейната голяма любов.

— Пък и всичко това накуп — рече тя, — до едно. Парите, Работата, Светът. Знаеш как е, когато си дете, много ти се иска да живееш в страната на вълшебствата, да си строиш къщичка със Снежанка, и ето, аз съм там, живея си живота с всички онези хора, за които чета в „Джърнъл“ и по бизнесколоните на „Трибюн“.

Бръши, Уош, Мартин, всички те не изпускат от погледа си всеки ход на лъвовете от деловата Америка — финанси, завоевания, развитие — ненаситни като запалянковци, които всяка сутрин лакомо поглъщат „Джърнъл“ и местната бизнеспреса с оная охота, която аз проявявах единствено към спортната страница.

— Като Кшишински.

Тя ми хвърли предупредителен поглед и заяви:

— Като него. А пък всичките тези хора, те ме харесват. И аз ги харесвам. Мисля си колко смотана бях, когато пристигнах тук. Единствената жена адвокат в „Тъжби“, уплашена до смърт. Помниш ли?

— Не бих могъл да забравя.

Бръши се бе разпалила в себеунищожителен огън като слънцето. Тя съзнаваше, че е жена в един мъжки свят — изпреварила женската треска за злато към юридическите факултети, преценяваше своите перспективи с емоционален взрив от непоколебима решителност и унищожителни опасения. Единствена дъщеря в семейство с пет деца, родена, за да балансира, положението й във фирмата приличаше на обстановката у дома, някаква игра на „да и не“, която Бръши вечно играеше със себе си. Ще направи нещо блестящо, после ще отиде при най-близките си приятели — при мен или при някой друг, и ще започне да обяснява, безкрайно откровено, как всичко станало случайно и никога няма да се повтори, как се чувствала обречена от надеждите, породени от собствения й успех. Беше изтощително — и мъчително — да я слушаш, но дори и тогава тя ме привличаше по същия начин, както реагират някои свободни молекули. Предполагам, че и аз като нея се поддавах на подобни променливи настроения, на необмислени емоции, на страха и склонността да обвинявам преди всичко себе си.

— И сега е същото. Всички тези хора, те имат нужда от мен. Преди няколко години се занимавах с делото по прехвърляне на собствеността на „Нотикъл Пейпър“. Баща ми работеше там известно време, преди много години, и след като спечелихме делото, аз получих кратко писмо от Дуейн Гандолф, шефа им, който ми благодареше за чудесната работа. Това ме зашемети. Сякаш бях вдишала „Бензедрин“. Занесох го вкъщи на семейството си и то минаваше от ръка на ръка, докато вечеряхме. Цялото ми семейство бе смаяно — аз самата бях страхотно възхитена от себе си.

Разбирах думите й, може би по-добре от нея, разбирах, че присъствието й на този свят бе извоювано прекалено трудно и че тя бе длъжна да се цени, за нея това бе един символ, който трябваше да приема наред с всичко останало. Бръши се усмихваше сама на себе си. По дяволите, тя бе изключителна. И двамата го знаехме. Възхищавах й се безгранично, какви разстояния само бе изминала, влачейки себе си и всичко свое. Целунах я и полежахме още десетина минути, галехме се, двама възрастни, и двамата голи на дневната светлина в хотелската стая, само се целувахме и си докосвахме ръцете. Прегърнах я, после тя ми заяви, че трябва да си вървим. Чакаха ни „Г и Г“, кантората и работата.

И двамата се засмяхме, когато пъхна юмрука си в дупката на чорапогащника. Въпреки това го обу и ме попита как върви издирването на Бърт.

— Нямам намерение да го открия. — Тя ме изгледа въпросително и аз й казах това, което все още не бях споделял с никого — Бърт според мен бе мъртъв.

— Как може да е мъртъв? Тогава кой е задигнал парите? — Установих, че й бе необходим само миг, за да стигне до въпроса, до който се добрах след цяла седмица умуване.

— Откриват се интересни предположения, нали?

Тя отново седна на фотьойла, полуоблечена, облегната на модния брокат. Умирах да я гледам.

— Искаш да кажеш, че ако някой е знаел, че Бърт е мъртъв, те могат да прехвърлят вината върху него?

— Точно така. — Станах от леглото и нахлузих панталоните си. — Но първо е трябвало да научат. Не могат да си играят на налучкване. Ако Бърт отново се появи, няма да им е до смях.

— Добре, но как могат да бъдат сигурни?

Хвърлих й един поглед.

— Искаш да кажеш, че някой го е убил? Някой от фирмата? Ти не вярваш в това, нали?

Така беше, не го вярвах. Казах й, че има някаква логика, но не е много разумно.

— Това са само предположения, нали? Че Бърт е мъртъв. Какво друго? — Тя търсеше нещо повече от моята увереност. Беше вярна на себе си, неотстъпчива, разпъваше идеята на кръст.

— Това са само предположения. Но я чуй това. — И аз й разказах за срещите си вчера, първо с Джейк, после с Комисията. Този път я сварих неподготвена. Беше се навела напред, устата й закръглена в малко, съвършено „о“. Беше прекалено потресена, за да се преструва на смела.

— Никога! — каза Бръши накрая. — Никога няма да се съгласят на подобно нещо. Това е един вид прикриване. Те не си поплюват.

— Кой, Уош? Или Панучи?

— Или Мартин? — Благоговението на Бръши пред Мартин бе дори по-голямо от моето. — Ще видиш. Те ще вземат правилното решение.

Свих рамене. Може би беше права, а дори и да грешеше, това, че мислеше най-доброто за останалите съдружници, й даваше надежда. Тя обаче ясно разбираше, че съвсем не ме е убедила.

— А Джейк — рече тя. — Господи, колко е отвратителен само. Какво му става пък на него?

— Ти не познаваш Джейк. Ако си израснала с него, ще го видиш в друга светлина.

— Какво ще рече това?

— Мога да ти разкажа някои историйки. — Ровех из чантата й за цигари. Изкушаваше ме да й разкажа за изпита за правоспособност, но като премислих, осъзнах, че тя ще започне да гледа на мен с по-лошо око от Джейк.

— Ти не му вярваш. Точно това се подразбира от думите ти. Не е бил възпитаван така, че да му се вярва.

— Аз го познавам. Това е всичко.

Седнала в зеления фотьойл, тя млъкна, обхваната от безпокойство.

— Ти не харесваш Джейк, нали? Говоря за това как го раздавате приятелски нагоре-надолу. Но това са глупости, права ли съм?

— Кой не би харесал Джейк? Богат, красив, очарователен. Всички харесват Джейк.

— Ти имаш едно наум за него. Съвсем ясно е.

— Добре де. Но аз имам едно наум и за много други неща.

— Не чакай да ти кажа, че грешиш.

— Аз съм заядлив и дребнав, нали? — Тя умееше да чете мислите ми — тази песен я бях чувал и преди, и други певци бяха пели тези думи, разни други chanteuse.

— Никога не бих казала „дребнав“. Слушай, Мак, той е късметлия. Някои хора са късметлии в живота. Човек не може да седне да се сърди на добрия късмет.

— Джейк е страхливец. Никога не му е стигал куражът да се изправи лице в лице с това, което му предстои. И аз се оставих да се превърна в страхливец наред с него. Точно това ме ужасява.

— За какво говориш?

— За Джейк. — Изгледах я гадно. Чувствах как ставам долен, истински син на Бес Малой, тя също го долови. Обу си обувките и щракна закопчалката на чантата. Беше го приела като предупреждение.

— „Адвокат — клиент“, нали? — заяви тя. — От начало до край. И затова, че Джейк бил казал да не се разчува? — Бръши съвсем не се шегуваше. Искаше да покаже, че тия разговори са за строго избрани. Че й е забранено да го казва в „ТН“ или където и да е, и по този начин КРСПН никога не биха я обвинили, че не си е предложила услугите, както, според нравствения кодекс, всеки от нас бе длъжен да постъпи.

— Точно така, Бръши, теб не те грози никаква опасност. Не си се окаляла.

— Нямах предвид това.

— Напротив — възразих, а тя не си направи труда да ми отвърне. Позната тъга тегнеше в гърдите ми, извирайки право от сърцето. Не беше ли животът чудесен? Всеки за себе си. Отпуснах се на леглото, върху тежката бродирана завивка, която така и не отметнахме. Не смеех да погледна към нея.

Тя седна до мен.

— Не искам да ми казваш нищо повече. Чувствам се много особено. И объркана. Всичко толкова ми напомня за вкъщи. Не знам как да постъпя. Как да реагирам. — Тя докосна ръката ми. — И аз не съм съвършена, нали знаеш?

— Знам.

Бръши помълча и каза:

— Намирам тази история за опасна и непредсказуема. Наистина. Тревожа се за теб.

— Не се тревожи. Може много да се оплаквам, но накрая ще успея да се погрижа за себе си. — Погледнах я. — Аз съм като теб.

Не знам какъв ефект имаха думите ми, не знаеше и тя. Отиде до фотьойла, взе си чантата, поколеба се за миг, но спря, за да ме целуне. Беше решила да ми прости; тази история, а и всичко можеше да се преодолее. Задържах ръката й за миг, после тя ме остави седнал на леглото, сам в хотелската стая.