Скот Търоу
Обявен за виновен (32)

А. Бръши ми казва какво съдържа информацията в компютъра

Ресторантът, който Бръши бе избрала да обядваме в петък, се казваше „Мачбук“, тихо старомодно местенце, където се стараеха да съхранят част от представата за „убежище на спокойствието“, необходимо на хората от бизнеса. Слизаш под нивото на улицата и се потапяш в задушевната атмосфера. Таванът бе нисък, липсата на прозорци не се забелязваше поради петънцата отразена светлина върху тапетите, имитиращи мрамор, която струеше от горната част на гипсовите колони. Сервитьорите бяха с черни жилетки и папийонки, не съобщаваха първите си имена, а от любезността им те обземаше надежда, че ядеш и пиеш за тяхна сметка.

След приключението със Зурлата сутринта ми бе направо скучна, само от време на време се впусках в разсъждения за изчезналия труп от хладилника на Бърт. Искаше ми се да вярвам, че изчезването му нямаше нищо общо с моето ходене в апартамента, но ми бе много трудно да се убедя.

Накрая открих Лина в библиотеката. Беше вдигнала крака върху дъбовата маса, потънала в един от тежките томове с федералния бюлетин в златна подвързия, сякаш това бе роман, а от нея се излъчваше прелестната отчужденост на всички умни жени. Попитах я има ли паспорт, дали е ангажирана в края на седмицата и дали все още има желание да работи по оня рисков случай, същия, чийто код на букмейкъра от „Инфомод“ бе дешифрирала. Лина прие въодушевено. Попълних обичайните формуляри за упълномощаване, които се използват в юридическите фирми, старият вол си знае браздата, и я накарах да се обади в отдел „Командировки“ на „ТН“, за да задвижат нещата, да ни осигурят места в самолета за Пико Луан в неделя и приличен хотел, по възможност на брега. Тя си водеше бележки.

— Така — рекох аз, когато двамата с Бръши се настанихме в сепарето в дъното на ресторанта. Управителят я поздрави по име и ни заведе зад един подиум с колона и голяма саксия, та да сме в уединение. Масата бе украсена с огромни ленени салфетки и някакво разкошно цвете, а дългата покривка, корава и блестящо бяла като яка на свещеник, стигаше чак до пода. Оглеждах се и се дивях. За централната част на града „Мачбук“ бе страхотно място. Преди няколко години сигурно с удоволствие бих се изкушил и обърнал някоя и друга чаша по обед, което щеше да означава и край на работния ми ден. Попитах Бръши кога е идвала за последен път.

— Вчера. С Панучи.

Бях забравил.

— Как мина?

— Странно.

— Какво искаше той? Нещо по приключването ли?

— Донякъде. Основното, което се опитваше да разбере, бе защо непрекъснато обядвам с Кшишински.

— Охо, сигурно е получил плесник, а?

Тя ме ощипа по коляното достатъчно силно, за да ми причини болка.

— Нямаше такова нещо. Срещата бе делова.

— С Панучи? Хайде бе! Какво искаше да разбере той?

— Каза, че сега бил опасен период за фирмата. Искаше да разбере как виждам нещата, интересуваше се за моята дейност. Направи го да изглежда като преглед на методите на управление.

— Нещо като проверка за криза на средната възраст?

— Нещо такова. Мисля, че се опитваше да очертае контекста. Нещо за приключването на годината. За точките. Завърши с въпроса дали не смятам, че личните ми отношения с Тад са достатъчно стабилни, за да стане „ТН“ мой клиент, пък каквото щяло да става, да става.

— Какво ли пък ще става?

— Така се изрази.

Замълчах. Бръши и Панучи бяха образували страхотен тандем — юрист и специалист по ценните книжа, двама напористи италианци.

— Той наистина ли го каза? Че ще напуска фирмата и ще те вземе с него?

— Мак, става дума за Панучи. Той едва цеди думите. Знаеш как звучат в неговата уста — сякаш почти нищо не го интересува.

— Досущ игричка на вечерно парти. „Какъв ще бъдеш, ако не беше ти?“

— Точно така. Аз обаче го отрязах. Казах му, че много съм привързана към сътрудниците, че се гордея с работата, която вършим тук, и не бих си прахосвала времето да мисля върху подобни въпроси.

— Браво на теб. Дори Лиотис не би се справил по-добре. Той смути ли се?

— Прояви разбиране и взе да шикалкави: „Разбира се, разбира се“. Сякаш това нямаше нищо общо с него.

— Карл очевидно смята, че аз няма да намеря Бърт, че ще се простим с парите, „ТН“ ще иде по дяволите, а фирмата — след нея. Нали?

— Може би. Вероятно проявява предпазливост. Опипва всички възможности. Познаваш Карл.

— Може би той знае, че няма да намеря Бърт.

— Как би могъл?

Не можах да измисля нещо правдоподобно. Особено след като Карл бе благословил пътуването ми до Пико.

Сервитьорът дойде и ние си поръчахме леден чай, а след като се замисли за миг, Бръши поиска бяло вино. Прегледахме менюто, изписано с няколко пъти по-едър шрифт от обикновения, старомодно меню, с тънки пергаментови страници, подвързано в кожа с пискюли. Останах озадачен от играта на Панучи, но Бръши ме сряза, когато подхванах отново темата.

— Ти наистина ли си мислиш, че съм решила да обядвам с теб, за да си говорим за Панучи?

Казах й, че ако бе така, сигурно нямаше да дойда.

— Искам да се опиташ да ме изслушаш сериозно — каза тя. — Вчера ме обиди.

Нещо в мен се сви. Задейства се някакъв древен механизъм. Следваше поредната лекция от поредната жена за това как съм я разочаровал. Следваше феминистко тълкуване на неприличните ми забележки за неукротимите й слабини.

— Слушай, Бръши, мислех, че сме над тези неща. Става дума за мен, за нас, ти и аз. Приятели завинаги.

— Точно там е въпросът. — Тя ме премери с поглед, макар да бяхме коляно до коляно. Облегнала гръб на стената, с лакът върху облегалката, тя чаровно подпираше с ръка кръглото си лице с приятно сресани коси. Изглеждаше откровена и приятелски настроена, като момиче, седнало в стаята си. — Следващия път, когато решиш да потанцуваш, мисля, че трябва да бъде с мен.

Зяпнах за миг.

— Наистина ли? — Това очевидно бе едно от ония уговорки между мъж и жена, които толкова често ми се изплъзваха.

— Наистина. — Тя направи физиономия. Миловидна физиономия.

— Струва ми се, Бръш, че си пропуснах шанса. Мисля, че вече сме приключили.

— А аз пък, че току-що сме започнали. — Малките й очички блестяха и бяха пълни с живот и закачка. Подобно на някоя важна институция — на университет или на президента на Съединените щати, на Бръши рядко се отказва официално. Според всезнайковците, с които работех по набиране на нови кадри и които все успяваха да подочуят нещо от този род, Бръши си бе изработила съвършена тактика с изречението: „Дали да ти позволя да спиш с мен?“. Поставените натясно или незаинтересованите можеха да се оттеглят без особени последствия и за двете страни. Бях развълнуван от намека й, но бях смутен от липсата на истинско чувство. Замълчах и тя, както обикновено, взе нещата в свои ръце.

— Освен ако няма искра. — При тези думи почувствах как пръстите й леко докосват бедрото ми, а после, без да ме изпуска от очи, тя плъзна длан нагоре. Малкият ми приятел усети как го стиска нежно — не бих могъл да определя другояче жеста й. Вече не се съмнявах защо настояваше за заведение с покривки.

Как да реагирам? Адреналинът и изненадата подтикваха към приповдигнато настроение, един вид лудост, която в ретроспекция свързвам със зашеметяването от рядкото усещане, че предстои нещо много важно. Винаги съм знаел, че Бръши е страхотна. Чувствах се леко развеселен при мисълта колко много се приближаваше всичко това до онова, което си представях за Кшишински. Само че Бръши притежаваше таланта на всички съблазнителни жени да улавя мъжките фантазии и да си играе с тях, без да се чувства унизена.

— Бих казал, че се получи искра. — Все още бях прикован от втренчения й поглед, а от зелените й очи струяха лукави отблясъци. — Бих казал, че от теб ще излезе страхотен скаут.

— Скаут ли?

— Да, уважаема, защото, ако продължаваш да триеш съчката, ще лумне нещо много по-голямо от искра.

— Много се надявам.

Стояхме лице до лице, нос до нос, но в достолепната обстановка на „Мачбук“ прегръдката бе невъзможна. Вместо това се наведох още малко напред, погалих коляното й, а после, приближавайки плътно до нея, сякаш щях да й разказвам някой виц, плъзнах ръка нагоре към средоточието на всички жени, барикадирано от почти символичната преграда на чорапогащника. Като я фиксирах с поглед, събрах с ръка паяжиновидната материя и силно дръпнах, а Бръши рязко се наклони. Погледът й не се откъсваше от мен, тя ме наблюдаваше и се забавляваше, докато намерих мястото, в което щях да проникна, и внимателно, доколкото това бе възможно, запрокарвах пръсти по него.

— Това ли е, което наричаме еднакви възможности? — попита Бръши.

— Сигурно. Само че, Бръши, аз напреднах повече от теб. Този свят все още е мъжки.

— О! — Тя се облегна назад, хвана покривката и небрежно я метна върху ръката ми, която се намираше под нейната салфетка. Отвори листа с менюто и го облегна върху ръба на масата, все едно покрив, заслон на интимността. Бедрата й се издадоха напред и коленете й се разтвориха. Запали цигара. Хвана чашата с виното. Наблюдаваше ме и изживяваше удоволствието с настървен, пронизващ поглед — жена, която обичаше живота такъв, какъвто бе в този миг.

— Не бих се съгласила с теб — рече тя.