Скот Търоу
Обявен за виновен (31)

Б. Той прилича на Кам Робъртс

Паниката ми затихваше и главното, което усещах, бе студ. Щеше ми се да повърна или да запея някоя песен. Струваше ми се, че мога да полетя. Джино бе заявил съвсем ясно, че хладилникът бил празен, и доколкото разбирах, той страхотно се забавляваше от това, че ме е уплашил толкова много и че чак ме е накарал да лъжа. Сега не беше време да си задавам въпроси кой е преместил трупа и защо.

Доволен, че ме е притиснал, Зурлата се заклати по пътечката между предните седалки и седна, за да се киска; така се хилеше, че си държеше шапката. За него това бе страхотен миг. Приятелите му, Дюи и черничката, също се смееха. Никой не го бе грижа за Малой.

Накрая Зурлата изтри очи.

— Да вземем да се разберем с две думи, а? Майната ти с какво си се захванал, Малой. Тоя Робърт Кеймин — пет пари не давам, ако го е начукал на жената на старшия съдружник, пък ако ще и на самия старши съдружник. Единственото, което искам, е Кам Робъртс, който и да е той. Дай, за да дам… И върви си гледай шибания животец. Честно! — Джино сложи ръка на гърдите си. Забелязах, че ризата му оня ден бе същата.

— Ще ми кажеш ли защо ти трябва?

— Ще ми кажеш ли къде да го намеря?

— Джино, не знам. — Той претегли думите ми, а от погледа му струеше съмнение. — Никога не съм го виждал. Регистрацията на картата е с адреса на Кеймин. Не ме питай защо. Това е всичко, което знам. — Това, „Инфомод“ и още едно-две нещица. Но те си бяха само за мен. Пък и имаше ли човек, който да знае по-добре от Зурлата, че понякога послъгвам? — Това е всичко. Е? Наистина ми съдрахте задника, голяма сте работа.

Зурлата кимна към Дюи.

— Покажи му!

Дюи посегна към куфарчето и извади от малък пластмасов калъф портрета, начертан с молив върху картон. Специален пикап за наблюдение. Полицейски художник. Зурлата имаше безброй помощници. Дюи ми я подаде.

Чернокож, към трийсетте, с приятно лице и пооредяла коса.

— Да си го виждал някога? — попита Дюи.

Тук вече следва най-странното. Бях го виждал.

— Не съм сигурен — рекох.

— И все пак?

Къде? Не помнех, както обикновено. А този път изобщо не си спомнях. Ако ми се мержелееше из мозъка, щеше да изплува, когато съм полузаспал или се чешех по корема, или пък се опитвах да си припомня някой хитър ход, който съм имал намерение да използвам. Може да съм го виждал в пералнята или в автобуса. Със сигурност го бях виждал.

Не спирах да клатя глава.

— Това ли е той? Това ли е?

Зурлата въртеше език из устата си.

— Кой е той? — попита отново.

— Джино, кълна се в Бога, не съм го виждал. Ако го срещна на улицата, ще го арестувам. Ти си първият, на когото ще се обадя.

— А Робърт Кеймин ще научи ли?

— Следващия път, когато го видя, ще трябва да го попитам.

— Кога ще стане това?

— Кой да ти каже? Той като че ли няма особено желание.

— Да, така изглежда. — Зурлата размени погледи и усмивки с останалите. Подозирах, че напоследък по-голямата част от времето им бе изпълнена в издирване на Бърт. — А какво ще кажеш за Коучъл?

— Честен кръст, никога не съм го виждал. — Вдигнах ръка. — Честно. Нямам представа къде се намира в този момент. — Това също бе истина.

Зурлата се замисли над думите ми.

— Слушай, я ми кажи кой от всичките е педи? — попитах аз. — Коучъл ли?

Зурлата постави отново ръце върху коленете си и приближи глава до лицето ми.

— Защо ли не ме учудва, че това може да те интересува?

— Ако смяташ да ме злепоставиш, ще се оплача пред Комисията по човешките права. — Връщахме се отново там, откъдето бяхме започнали. Игри и закачки. Само за миг резервоарът с помисли за отмъщение на Джино бе пресъхнал. Сега отново се пълнеше и той бе готов да насочи маркуча. Мъстта отново изгря на неговия небосклон като пътеводна звезда — тоя тип наистина не ме обичаше.

— Да предположим, че ти кажа, че можеш да му го тикнеш на Арчи Коучъл в задния край, тогава ще ми изчуруликаш ли защо си такъв любопитко?

— Опитвам се да открия някакви следи за връзките на Бърт. Това е всичко. Него го няма никакъв. Известно ти е. Съдружниците са на тръни и ме накараха да го намеря. — Свих невинно рамене.

— Щом го намериш, веднага ми съобщаваш. Ако той ми изпее нещо за Кам, отива си вкъщи. Само че на теб, Малой, много ти се събра — влизаш с взлом, измама с кредитна карта, присвояване на чуждо име. Много лошо ще те изработя, мой човек. И все ми се струва, че ще ми хареса.

В това бях повече от уверен. Дюи отвори вратата на пикапа и аз слязох на улицата, наслаждавайки се на дневната светлина, на студа и на великолепието на широкия свят. Два пъти, помислих си, цели две чудеса! Отправих благодарствени слова към Елейн. Зурльо ме бе пуснал да си вървя.