Скот Търоу
Обявен за виновен (3)

II. Моята реакция
Първи запис

Останалите съдружници ще ви кажат зад гърба ми, че съм доста особен тип. Уош и Мартин са достатъчно възпитани и ще смънкат, че не са съгласни, когато прочетат това, само че, момчета, хайде да не се будалкаме, всички знаем, че това е самата истина. Признавам, че съм една развалина — аз съм дебел, дори според стандартите на едрите, които все пак проявяват някаква толерантност, хич не ме и търсете при влажно време, защото, когато бях полицай, си разбих коляното, скачайки от ограда, в преследване на един гамен, който изобщо не си струваше да бъде арестуван. След двайсетгодишно къркане кожата ми е станала червеникава, сякаш някой е втрил в челото и страните ми червено мастило. Вътре в мен нещата са още по-зле. Сърцето ми е в плачевно състояние — буха, прескача и глъхне, а през нощта в ума ми бесуват ужасяващи сънища. Дочувам като далечна музика дрезгавите гласове на майка ми и бившата ми жена — и двете чепати ирландки, които много добре разбираха, че езикът при подходящи случаи може да послужи като инструмент за мъчение.

Сега обаче не бях на себе си. След срещата с Комисията хукнах от Кулата към Руската баня, изпълнен с нетърпение, но и малко завист към Бърт. Каква история само, помислих си и скочих в таксито, което ме понесе на запад. Само каква история! И то от човек, който работеше до мен. Един-единствен непозволен удар. И после изчезва, живее си някъде живота със задигнатото състояние, а аз съм все така прикован към собственото си мизерно съществуване.

Четейки това, съдружниците сигурно присвиват очи. От къде на къде пък завист, ще рекат. Каква завист? Хайде, момчета, нека не се залъгваме, най-малко в четири сутринта. Сега е часът на совата, тихо като в смъртта, а аз, вечно страдащият от безсъние, мънкам в диктофона, не, по-скоро шепна, за да не би любопитният ми син тийнейджър да се е върнал от своите нощни безпътни похождения. Когато свърша, ще скрия лентата в касата под леглото. Ако ми дойде друг акъл, мога и да я пусна в боклука.

Преди да започна да диктувам началото, си мислех, че ще го направя точно както искаше Уош. Доклад. Нещо стегнато, в адвокатски стил, ясно изложение и множество бележки под линия. Но вие си ме знаете — както се пее в песента, направих го така, както аз си знам. Мислете си каквото искате, но това си е истинска роля. Аз говоря, вие слушате. Аз знам. Вие — не. Аз ви казвам онова, което искам — и то когато си искам. Обсъждам ви като неодушевени предмети, а от време на време ви назовавам по име. Мартин, усмихваш се насила. Уош, чудиш се как ще реагира Мартин. Карл, иска ти се да научиш всичко в три изречения и вече започваш да се нервираш.

Тогава започвам отзад напред — днес следобед не открих Бърт. Но се опитах. Таксито ме стовари точно на място, застанах пред Банята и огледах западналата търговска улица в един от многобройните западнали квартали на Дюсейбъл, с олющени ресторанти и барове, и потънали в прах витрини и жилищни сгради. Тухлените постройки бяха потъмнели през годините, когато се използваха въглища. Сградите натежаваха сякаш още повече на фона на зимното небе, потъмняло от тежките кълбести сиви и досущ поцинковани облаци.

Всъщност детството ми мина недалеч оттук, в западния край на града, близо до моста на Калисън Стрийт, уникално съоръжение от огромни кафеникави каменни блокове и бетонна плетеница, творение, мисля, на самия Х. Х. Ричардсън. Това огромно чудо засенчва част от нашия мрачен малък ирландски район, по-точно квартал, и така е надвиснало над къщите, сякаш е подвижен мост. Повечето татковци бяха пожарникари — като баща ми, имаше също полицаи, чиновници и работници. На всеки ъгъл имаше кръчма, там бяха и двете красиви огромни черкви, „Свети Джо“ и „Свети Вайатор“, където половината от енориашите бяха италианци, за което мама вечно се вайкаше. Дантелени завеси. Молитвени броеници. До дванайсетата си година не бях чувал някое от момчетата да ходи на училище. Мама ме кръстила на Джон Маккормак, прочутия ирландски тенор, чиито тъжни балади и съвършена дикция натъжаваха сърцето й с мисли за скръбта в живота и отчаяния копнеж за обич.

„Западнала“ не е точната дума, която подхожда на Руската баня. По-сполучливо е да я определим като „праисторическа“. Вътре бе запазена атмосферата от времето на Джо Маккарти — тръби по тавана, зеленикави стени, потъмнели от масла и сажди, стари махагонови перила. Основният мотив тук бе „Забравено от бога място“, където действителното и въображаемото бяха едно и също, един съвременен Ур^[1], тътнещ от мъжки гласове, жестока горещина, в която се носеха олюляващи се тела. Времето можеше да я съсипе, но нямаше да успее да я унищожи — такава е атмосферата, която ирландците съхраняват навеки във всеки бар. Платих четиринайсет долара на руснака емигрант, сврян в кабинката, и той ми подаде кърпа, чаршаф, ключ за шкафчето и чифт гумени чехли, които поразмислих и купих, за да си пазя краката. По стените на тесния коридор бяха наредени снимки в евтини черни рамки, всичките на знаменитости — спортни звезди, оперни певци, политици и гангстери от няколко категории. Килимът в съблекалнята бе сивкав като пукясала риба, вонящ на хлор и мухъл.

Руската баня е забележително място в Киндъл Каунти. Попадах тук за първи път, но когато работех във „Финансови престъпления“, винаги имаше някой от ФБР, който висеше и наблюдаваше посетителите. Там правеха срещите си някакви младежи активисти, синдикални типове и здравеняци с рунтави вежди. В Банята уговаряха съмнителните си сделки, защото дори едно ченге от ФБР не би могло да скрие микрофон под мокър чаршаф. Всеки път, когато се отскубнеше, Бърт киснеше тук и се разтапяше в противната атмосфера — през обедната почивка, след работа, той отскачаше дори за час след някое дело в съда.

В мислите си Бърт сякаш живее в свой детски свят. Повечето от съдружниците във фирмата имат претенциозни дипломи от Харвард, Йейл или Ийстън, интелектуалци-еднодневки, от ония, които вечно мъкнат под мишница „Ню Йорк Ревю ъф Букс“ и четат заядливите статии, за да се приспят. Хората смятат, че Бърт е човек от моята категория, умен, но непретенциозен. Учил е право в университета, преди това е завършил Военновъздушната академия и е бил пилот-изтребител във Виетнам през последните ужасни години на войната, но събитията от живота му след това не изглеждаха повлияни от този факт. Той продължава да бъде подвластен на фантазиите, които са поглъщали вниманието му като момче. Смята, че е много шик да се навърта около хора, които си бъбрят за удари и точки, които могат да опишат утрешния мач, преди да са чели вестниците. Подозирам, че тия там вършат същото като Бърт — дрънкат глупости и се чувстват велики. Първо отиват да се напарят в банята, после се нареждат, увити в чаршафи, около масичките в съблекалнята, хапват осолена херинга на барчето и си разказват историйки — как са уредили стари сметки или как са подредили някой мухльо. За зрял човек тия тарикатски лакърдии са празна работа. Но за човек, чието всекидневие е посветено на безопасността на авиокомпании, банки и застрахователни дружества по цялото земно кълбо, това, честно казано, ми се струва вятър работа.

Стълбището водеше надолу, аз стисках здраво парапета, както винаги изпълнен със съмнения за това, с което се бях захванал, да не говорим, че се бях запътил към целта съвсем гол. Но пък мястото там, долу, се оказа изпълнено със спарен уют, дим и горещ въздух, които тутакси ме обгърнаха от всички страни. Навсякъде седяха мъже — младите, безсрамно разголени, провисили атрибути, по-възрастните, дебели и сбръчкани, бяха преметнали по някой чаршаф през слабините или като тога — през раменете.

Банята бе изцяло от дърво, но не със светлия цвят на сауна и скандинавски мебели. Дъските бяха почернели от влагата. Помещението бе огромно, сводът се извисяваше най-малко пет метра, носеше се мирис на мокра горска пръст. Цялото помещение бе опасано с тераси от дървени пейки, а в средата властваше старата чугунена пещ, измазана с цимент, несломима и нагла като сто и петдесет килограмова свекърва. Нощно време гореше огън, подгряваше камъните в търбуха на пещта, в това люпило на динозавърски яйца, гранитни отломъци, откъртени от дъното на Големите езера и нажежени до бяло.

От време на време някой храбър редовен клиент се изправяше с мъка, въздишаше тежко и отегчено и плисваше в пещта кана с вряла вода. Пещта изсъскваше и яростно лумваше, а отвътре блъвваше пара. Колкото по-нагоре седнеше човек, толкова повече го жареше горещината и само след минути дори на третата площадка започваше да усеща как се сварява. Мъжете седяха, потяха се и рядко разменяха по някоя дума, след това се изправяха, пълнеха кофи с ледена вода от шуртящите кранове и ги изливаха върху главите си. Наблюдавах ги и се питах колко ли човека са изнесли оттук санитарите. От време на време някой лягаше на пейката и друг със странна церемониалност го сапунисваше от главата до петите, отпред и отзад, разпенвайки грубия сапун с твърда гъба и снопче дъбови листа.

В наше време гледката на група голи мъже, които се сапунисват един-друг, навява по някоя мисъл, но, да си призная, не бих се обзаложил какво точно търси тук Бърт. Тия мъжаги около мен обаче изглеждаха съвсем убедителни в това, което вършеха — вече шкембелии на години, които, подобно на Бърт, идваха тук от деца и всички до един продължаваха да бъдат синове на своя роден край, при това с голямо „С“. Славяни. Евреи. Руснаци. Мексиканци. Хора, придържащи се към земните удоволствия, чието минало бе в душите и в кръвта им.

Долавях по някой и друг кос поглед. Предполагах, че на мнозина обратни момци веднага би им станало абсолютно ясно, че Киндъл Каунти не е Сан Франциско. Тия тук преценяваха точно всеки новодошъл.

— Приятел съм на Бърт Кеймин — измънках, опитвайки се да обясня кой съм на плещестия дебелак, завил се с чаршаф срещу мен. Побеляващата му коса бе сапунисана и засъхнала, стърчеше на три или четири посоки като смешна качулка. — Все за тук ми говореше. Та рекох и аз да дойда.

Оня издаде някакъв звук.

— Кой това? — попита чичото.

— Бърт.

— А, Бърт. Какво става с него? Пак някое голямо дело, а? Къде се е запилял?

Успях да се потопя в атмосферата. Бях предвидил как трябва да се държа. Вече усещах горещината, кръвта ми възвираше, носът ми пресъхваше и аз се преместих на по-долната площадка. Всъщност къде ли би отишъл човек с пет и половина милиона долара? Какви бяха логичните варианти? Пластична операция? Бразилските джунгли? Или забутано градче, където никога не би се появил някой познат? Смятате, че е лесна работа, но я се поставете на негово място. Лично аз бих предпочел нещо съвсем просто. Ще плувам, и то много. Ще чета хубави книги. Малко голф. И ще намеря някоя от ония жени, които търсят честен и искрен мъж.

— Сигурно е запрашил нейде с Арчи и другите — рече старият дебелак. — И него не съм виждал от сто години.

— Арчи ли?

— Не го ли знаеш Арчи? Виж, той ще ти допадне. На голяма работа е. А де, какъв беше! Как му казваха? Хей! Лусиен! Какъв разправяше, че бил Арчи в застрахователната компания? — обърна се към мъжа, седнал близо до пещта, с почти същия провиснал корем и тлъста снага, порозовяла от горещината.

— Статистик — отвърна оня.

— А, точно тъй. — Той махна с ръка, пръскайки пяна. И продължи да говори за Арчи. Идвал всеки ден. Нямало празно. В пет часа. Вечно двамата с Бърт, и двамата в бизнеса.

— На бас, че са комбина. Хей, Лусиен! Бърт и Арчи заедно ли са някъде?

Този път Лусиен се размърда.

— Кой го интересува?

— Ей тоя мъж.

Опитах да възразя, но никой не ми обърна внимание.

— И как му викат на тоя мъж? — попита Лусиен и се опита да ме зърне през парата. Очилата му бяха в съблекалнята и аз се приближих, за да ме види по-добре, да ме огледа от горе до долу, тъй като бе прекалено възрастен, за да се извинява за каквото и да е. Казах му името си и подадох ръка, а Лусиен отпуснато протегна пръсти встрани и вяло я стисна, докато с дясната лапа здраво стискаше чаршафа около кръста. Пое един-два пъти дъх през зейналата си уста, ален като домат.

— Кам Робъртс ли търсиш?

Кам Робъртс, Робърт Кеймин. Сигурно бе някаква шега.

— Да — отвърнах и докарах една мазна усмивка. — Точно така, и Кам Робъртс. — Не ме питайте защо приказвам така — вечно се правя, че знам повече, отколкото знам. От малък съм си такъв разбойник, току измислям нещо. Толкова противоречиви страни на характера лудуват в мен, че влиянието им е пагубно за човек, оставян често без контрол. Имах усещането, че „Кам Робъртс“ е тайна парола, че бих могъл да задам още няколко въпроса, след като я бях изрекъл, но нещо, особеното име или странният ми възторжен тон, сякаш помрачи атмосферата.

В ответ дебелакът и Лусиен като че ли се затвориха в себе си. Лусиен заяви, че му се играе на карти, подкара приятеля си и двамата се изнизаха само с едно сдържано „довиждане“ и бегъл поглед през рамо.

Стоях, обгърнат в пара, попарен като зеленчук, и обмислях възможностите. Горещината ми подейства много странно. След малко крайниците ми натежаха, мисълта ми залиня, сякаш земното притегляне се увеличи или бях кацнал на Юпитер. Обстановката наоколо, тези мъже, сбрани накуп сред убийствената горещина, ми напомни за моя старец и за пожарната, където всички прекарваха по-голямата част от живота си заедно, натъркаляни в единственото огромно помещение, дремейки неспокойно в очакване на дрезгавия вой на сирената, зова за опасност. Веднага разбирах, че има пожар. Чувахме как пожарните коли реват и изскачат от схлупената сграда на пожарната четири преки по-надолу, ека на камбаните, „серените“, както им казваше баща ми, чудовищните ревящи двигатели, които се движеха с такъв грохот, сякаш изстрелваха ракети. Понякога баща ми се прибираше у дома, носейки пожара със себе си, а острата миризма го обгръщаше като облак. „Развонял съм се като грешник от ада“, обичаше да казва той, изтощен и отпаднал от напрежението и опасността, и чакаше „Черната роза“ да отвори, за да удари едно преди лягане. Оттогава сънищата ми са изпълнени с пламъци, но не съм сигурен дали това идва от баща ми, или от начина, по който мама ми се караше и ми извиваше ухото с думите, че съм влязъл в съюз със сатаната, че трябва да ме заровят с азбестови гащи.

Напълно сварен, аз се запрепъвах към разнебитената съблекалня. Опитвах се да разчета номера на ключа, когато чух глас зад гърба си:

— Хей, господине, вие, да, вие. Хорхе иска да ви види. — Беше някакво хлапе с кофа и парцал. Не бях сигурен, че говори на мен, но то отметна назад замазаната си, лъскава черна коса и ми махна да го последвам. Зашляпах след него с чехлите и мокрия чаршаф, прекосихме съблекалнята и влязохме в друго помещение с табела на вратата — „Клуб“. Помислих, че може би от мен се очаква да си купя членска карта. Или щях да науча нещо за Бърт.

И тук обзавеждането бе последна дума на модата, но ако годината бе хиляда деветстотин четирийсет и девета. Евтина махагонова ламперия. Кафяви азбестови плочи на петна, които тутакси биха докарали някой санитарен инспектор до инфаркт. Червени пластмасови столове с протрита по ръбовете тапицерия, а една черна пружина кой знае откога стърчеше навън, дори бе започнала да ръждясва. Около сива пластмасова маса, чийто старомоден дизайн бе толкова неопределен, че сякаш я наблюдавах през нефокусиран микроскоп, седяха четирима мъже и играеха карти. Най-младият, мексиканец с хитровато изражение, кимна и хлапето с кофата дотътри един стол.

— Търсил си Кам Робъртс? — попита мексиканецът. Погледът му бе забит в картите. Лусиен и дебелакът не се виждаха наоколо.

— Приятел съм на Бърт Кеймин.

— Казах „Кам Робъртс“. — Мексиканецът ме наблюдаваше. Тоя тип, Хорхе, беше кльощав младок, от ония брадати и жилави мексиканци, които са превъзходни в лека категория и винаги размазват физиономиите на надутите черньовци с грамаданските мускули. Свалям шапка на такава непредвидима сила. — Да ти се намират някакви документи?

Погледнах чаршафа си, натежал и почти прозрачен от парата.

— Връщам се след две минути.

— Колко далеч ще стигнеш за две минути? — Той хвърли една карта.

Възползвах се от момента и се представих.

— Мак Малой. С Бърт работим заедно. Аз съм адвокат. — Протегнах ръка.

— Адвокат, друг път — рече Хорхе.

Вечната история в моя живот. Лъжа, наоколо се усмихват. Говоря истината, наоколо се пулят.

— А ти кой си? — попитах.

— Кой ли? Аз си седя тук и си бъбря с теб, ясно ли е? Тръгнал си да търсиш Кам Робъртс, значи аз съм Кам Робъртс. Ясно? — Хорхе ме изучаваше с поглед, в който се четеше, ако ми позволите да се изразя така, гневът на Третия свят — онова нещо, което струи под кожата и отвежда назад във вековете, някакъв генетично закодиран спомен за сифилиса, пренесен от хората на Кортес, за племенните вождове, които европейците с шлемовете хвърляли в димящите вулканични гърла. — Господин Робъртс е тук, а до него е господин Лайно. Нали ме разбираш?

— Слушам те.

Той се обърна към съседа си, плещеста, доста по-възрастна горила, която все още стискаше картите.

— Той ме слушал! — Двамата се изсмяха.

Както и да го погледнете, да си застанал гол между четирима ядосани типове не е особено приятна ситуация. Хорхе сложи ръце на масата.

— Аз пък казвам, че си ченге. — Той облиза устни. — Знам, че си ченге. — Ирисите на тъмните му испански очи бяха като пещери, в тях не проблясваше нито искрица светлина и аз потънах в тъмата им. А само миг преди това се успокоявах с мисълта, че е малко вероятно да пребият едно ченге в някоя тъмна уличка. — И ще те накарам да видиш дявол по пладне. Защото и на задника си имаш значка на ченге!

Останалите трима, които си мълчаха и наблюдаваха, решиха, че това е страшно забавно.

Усмихнах се едва-едва, та да поразсея страха си, и продължих да се напъвам, за да си спомня какво би могъл да знае тоя за мен. Бяха минали повече от двайсет години, но съм готов да се обзаложа, че ще си спомня всеки, когото някога съм поступал. Като приятелите от началното училище — има лица, които никога не се забравят.

— Когото и да търсиш, hombre, тук няма да го намериш. Прескочи при Ханс в Шести, там може и да стане.

— Търся Бърт.

Хорхе притвори тежките си като на гущер клепачи.

— Не го знам. Не го знам и не знам никой, който той знае. Казах на първото ченге, дето се домъкна да разпитва за Кам Робъртс, рекох му го право в мутрата, че на мен тия не ми минават. Казах му да върви при Ханс, сега пак ни се е изтресъл някакъв, който ми пробутва номера. Не се опитвай да ми пробутваш номерата си! — Той изви глава встрани, сякаш беше на пружина, и аз разбрах, че от самото начало съм бил прав — тоя тип беше бивш боксьор.

Стана ми ясно защо ме вземат за ченге, защото вече бяха търсили Кам Робъртс. Естествено, че ме сърбеше езикът за още въпроси — кои ченгета, от кой отдел, какво са смятали, че Бърт е сторил — но реших, че ще бъде по-разумно да не рискувам повече.

Хорхе отново се бе навел доверително през масата.

— Няма да търпя повече тия лайна. — Той точно затова плащаше на Ханс и точно това искаше да разбера и аз. Познавах Ханс, шефа на патрула в Шести район, оставаха му две-три години до пенсия, Ханс Гудрич, който страхотно затлъстя в последно време, с много ясни сини очи, направо красиви, ако може да се каже подобно нещо за очите на тлъсто дърто ченге.

— Тъкмо се канех да си вървя — казах аз.

— Така си и мислех.

— Прав си — станах, а чаршафът мокреше пода под мен. — Всички си имаме работа. — Номерът за честното ченге не мина.

Хорхе вдигна пръст.

— Никой няма работа тук. Ако си дошъл да се поизпотиш, всичко е наред. Но ако се мъкнеш да ми въртиш номера, да ми търсиш господин Робъртс или който и да е, ще ти надупчим задника и пет пари не давам каква значка си закачил. И да не съм чул повече и дума за Робъртс, ясно?

— Дадено.

Изчезнах като дим. Бърт може и да се е преструвал на грубиян, но тия вътре съвсем не си поплюваха, така че за миг се облякох, изскочих на улицата и хукнах по тротоара, а червата ми все още се плетяха от страх. Чудесна компания, рекох, на Бърт, прехвърлих отново целия разговор и зададох още няколко въпроса — например защо се наричаше Кам Робъртс.

Стигнах кръстовището на Дюхейни и Шийлдс, един от кварталите в големия град, който представляваше общество на народите — четири преки с единайсет говорими езика и всичките тези езици представени по ярките реклами, залепени по витрините. В най-добрия случай такситата тук са рядкост и аз се дотътрих до автобусната спирка и мръсната втвърдена купчина от последния сняг, бузите ми леденееха от студа, а душата ми все още кипеше от пъкъла с груби мъже и адска горещина, откъдето се бях измъкнал. Близо до мястото, където се бях родил и отраснал, внезапно бях връхлетян от усещането за времето, което започна да ме души; потискани чувства отпреди четирийсет години обсебиха духа ми. Бях се скарал безнадеждно с всички — с майка си, с църквата, с монахините в училище, с цялото клаустрофобично общество и неговите милиони правила. Не споделях радостите, които като че всички изпитваха от принадлежността си към него. Вместо това се чувствах шпионин, таен агент, изпратен от друг свят, аутсайдер, възприемащ всички тях като обекти, плоскости, предмети, които се изпречват пред погледа му.

През последните няколко години, откакто Нора офейка, аз се връщах тук все по-често, сънищата ми витаеха из мрачните къщи под моста на Калисън Стрийт, където бродех. След четири десетилетия се оказва, че аз съм този, който тайно е проникнал там. Понякога ми се струва, че в съня си търся моята сестра, милата Елейн, починала преди три години, но все не успявам да я открия. Прането плющи на слънчевата светлина, достатъчно силна, за да го избели, ала аз съм вътре, вятърът развява завесите и вестниците във вестибюла, а аз бродя из мрачните вътрешни коридори, за да срещна някой изгубен сродник. Защо така се стремях към миналото? Нощно време се изправях в леглото и отчаяно се мъчех да се съсредоточа, опитвах се да си припомня откъде започнаха всичките ми грешки и бях сигурен, че някъде из тъмната къща, в някоя от стаите ще дръпна рязко някоя врата и отвътре ще ме залеят светлина и горещина — пламъците!