Скот Търоу
Обявен за виновен (26)

А. При Тутс

Бях приет в адвокатската кантора на Тутс с пищна церемониалност, с която, без съмнение, засипваха всеки гост. Подпирайки се на бастуна си, с угаснала пура, напъхана в устата, той ме представи на всяка от секретарките и на половината от своите съдружници, страхотно прочутия Мак Малой, който помага на полковника в оная история. След това ме въведе в кабинета си и се впусна в дълги обяснения за снимките по стените.

Целият кабинет на Тутс би трябвало да се пренесе непокътнат в някой музей, ако не като паметник на политическия живот на двайсет и първи век, то като свидетелство за способностите на индивида да се самовеличае. Стаята приличаше на гробницата на полковник Тутс Пучо. Имаше снимки с автографи на полковника с всеки президент демократ от Франклин Делано Рузвелт до наши дни и две с Айзенхауер, Тутс в униформа и на двете. Имаше почетни знаци от Бнай Брит (Мъж на годината), от Сестрите на бедните и от Музея на изкуствата на Киндъл Каунти, специална награда от филхармонията — кларнет, отлят от бронз, религиозни реликви от признателни духовници и дълъг поздравителен адрес от Градската лига, вероятно единственото поздравление, което Тутс бе получил от цветнокожи през последните трийсет години, но то също бе в рамка. Следваха чукче на председателстващ, връчено от Градския съвет при пенсионирането, с годините, прекарани в съвета, гравирани върху бронзовата дръжка, преминаваща в дървеното чукалце, снимки на Тутс със спортни звезди и политически светила, някои отдавнашни покойници със забравени имена. В абсолютния фокус на вниманието, окачени точно над огромното старо бюро, висяха медалите, строени в стъклена витринка, а специална лампичка озаряваше сребърната звезда на Тутс, положена на черно кадифе. Отдадох й задължителния един миг, за да покажа възхищението си и, както винаги, се зачудих дали Тутс бе удостоен с нея заради действителна храброст, или и тя бе част от неизбежните му сделки. Застанал между тези стени, човек бе склонен да мисли, че себевъзхвалата и колекционирането на флагове и ленти е много по-важно за Тутс от събитията, които всички те ознаменуваха.

— Така — рече той и седна най-сетне, — не знаех, че правиш лични посещения.

— Понякога. Бих искал да поговорим.

— Показания ли ще давам?

Обясних му, че не искам никакви показания, и преместих стола си по-наблизо.

— Тутс, ще позволиш ли един приятелски въпрос? Между приятели?

Последва неискреното: „За теб — всичко“. Отвърнах му по същия начин — че е единственият човек, който ще може да ми отговори. Той се усмихна, петимен за комплименти, без да се интересува доколко са искрени.

— Дали не си чул нещо за един тип от застрахователния бизнес, статистик, за когото пишат из вестниците, че бил изчезнал. Върнън Коучъл. Викали са му Арчи. Бих искал да разбера дали си чувал да съществува някаква причина, заради която някой да иска да го гръмне.

Тутс весело се засмя, сякаш бях разказал пикантен виц. Съсухреното лице не изразяваше ни най-малък признак на обида. Но аз забелязах, че старецът стисна бастуна, а в замъглените му очи се мярна нещо заплашително.

— Мак, драги приятелю, мога ли да те помоля за нещо?

— Разбира се.

— Питай ме за друго.

Замълчах.

— Слушай какво, Мак, цял живот съм следвал едно правило. Следвам го още от времето, когато нямах и косъм на брадата си. Познавам те много отдавна. Ти си умно момче. Но нека да ти кажа нещо. Не задавай въпроси за бизнеса на другите. Той си е тяхна работа и нека те да му берат грижата.

Приех съвета му сериозно. Тутс ме погледна и ми намигна.

— Добре, полковник, но все пак имам голям проблем.

— Казвай. Да не би тоя да те е изиграл с някоя застрахователна полица?

— Ще ти обясня. Един мой съдружник изчезна, казва се Кеймин. Бърт Кеймин. Нямам никаква представа къде е. Тоя тип обаче, Арчи, носи бяла риза, има готина вратовръзка и го дава като букмейкър. А моят човек, Кеймин, залага при него. Поне така ми се струва. — Хвърлих едно око на Тутс — май го бях заинтересувал.

— Както и да е, Арчи е мъртъв. Това ми е известно. И много скоро, всеки миг ще се появят ченгетата, за да си поприказваме за това. А да си призная, хич не ми се ще да се озовавам в небрано лозе. Затова задавам въпроси. Трябва да разбера какво става, защото може да ми се наложи да мина по ръба. — Опитвах се да изглеждам притеснен и искрен, прекланяйки се пред една от многобройните сили, които господстваха в живота на Тутс. Той обаче не се хващаше така лесно.

— Напълно откровен ли си, Мак?

— Доколкото е възможно.

Тутс се засмя. Това му хареса. Измъкна пурата и се задълбочи да изучава разръфания й край в сумрака на кабинета. Тя приличаше на водорасло, завито на масур.

— Ти разбираш ли им на букмейкърите? — попита той.

— Не всичко.

— Така значи… Някой се захваща с това, но трябва да прехвърли част от залаганията, нали?

— Както правят застрахователните компании. Не иска да поеме целия риск. Дотолкова разбирам.

— Тоя човек е извадил страхотен късмет. По някакъв начин винаги е прехвърлял част от сумите, когато е започвал да губи.

— Как може да прехвърля само губещите обзалагания? Не ги ли е прехвърлял предварително? Преди състезанието. Надбягване ли ще бъде, мач ли, каквото и да е там.

— Така е правил — заяви Тутс.

Бях стъпил на хлъзгаво. Тутс внимателно въртеше пурата си.

— Искаш да кажеш, че той е знаел предварително резултатите от състезанията? Така ли смяташ? Знаел е, че са уговорени?

— Слушай какво — рече Тутс, — човек може да рискува, може и да не рискува. Capisc^[1]? И да се грижи за приятелите си. Иначе няма да има приятели, а само врагове. Нали? Така е устроен животът.

— Така изглежда, Тутс. И няма жертви.

Това му допадна. Нямаше нужда от повече обяснения.

— Сега вече сме наясно — рече той, — ти ми зададе въпрос, после втори, каза ми някои неща, аз ти казах други, поговорихме си. Така ли е? Някой задава въпроси, някои неща ги знаеш, други не ги знаеш. Нали?

— Да.

— Добре. — Той се изсмя рязко и самодоволно, чак тръпки да те полазят. — Така. Ще спечелим ли делото?

— Бих искал да ти отговоря с „да“, полковник. Положението е много заплетено.

Той сви рамене, тук бе в свои води, имаше възможност да изглежда врял, кипял и зрял.

— Дай най-доброто, на което си способен. Няма да ме осъдят на смърт, нали?

И двамата бяхме на това мнение.

— Кой ще участва, ти или фустата?

— Фустата си я бива — уверих го.

— Така говорят. Да, да, така говорят. Чувам, че била малко шавлива. — Бях сигурен, че ще я пробва.

— Жена с опит — рекох.

— С голям опит.

— Полковник, ще се опитам и аз да присъствам. Но другото също ми е грижа. Арчи. Бърт.

Той ме разбра. Понякога човек попада точно на целта. Изпрати ме до вратата.

— Не забравяй моето правило. — Тутс насочи пурата към мен. — Не задавай въпроси за бизнеса на другите.

Да, тези думи заседнаха дълбоко в съзнанието ми.