Скот Търоу
Обявен за виновен (25)

Б. Полицейски тайни

След като Бръши си тръгна, аз вдигнах телефона и позвъних в Макграт Хол, главното управление на полицията в Киндъл Каунти. Бяха минали двайсет и две години, но помнех номера наизуст. Поисках да ме свържат с Ал Лагодис, който работеше в архива, и заявих, че ще намина. Не му оставих възможност да ми откаже, но дори и така успях да доловя, че той бе толкова ентусиазиран от новината, колкото ако му бях съобщил, че продавам лотарийни билети за благотворителна акция.

Макграт Хол е каменна сграда, огромна като замък, в южния край на централната част на града, точно където свършват високите сгради, кварталите стават мръсни и мрачни, с ярки реклами на млади танцьорки над кръчми, бърлоги, където пияници и извратени типове от високите сгради си допиваха с проститутките в обедните часове. Пристигнах след десет минути. След като се легитимирах на входа, извикаха Ал, за да вляза с него.

— Как е? — Ал ме измери с пронизващо прям поглед.

— Знаеш.

— Чак пък толкова… — Той се засмя.

С Ал се познавахме още от времето, когато бях във „Финансови престъпления“, и той смяташе, че съм постъпил правилно със Зурлата. Не че правеше нещо кой знае какво, само дето винаги съм подозирал, че подхвърля тайно по нещичко на ФБР — някъде на четири очи, на чаша кафе им снасяше подробна информация, която вероятно би нарекъл „слухове“. Винаги съм смятал, че точно той насочи ония от ФБР към мен. Ал е един от малцината, който продължава да говори за това — макар да предпочиташе да няма никой наоколо. Бяха изминали две десетилетия, но той все още въртеше очи с надеждата, че никой няма да го зърне с Мак Малой, легендарния неудачник. В управлението нямаше кой знае какви промени. Вече се мяркаха и момичета, те крачеха из сумрачните стари коридори, запасали пищови, с вратовръзки и ризи, които, според мен, не вървят за хора с цици, но макар и съвсем млади, вече си бяха изработили полицейската походка, която също сякаш предизвиква: „Я да те видя, смееш ли да посегнеш“.

— Хубава бърлога — казах аз.

Ал имаше на разположение една кутийка с метални преградни стени, боядисани в полицейско синьо. Без таван. Тук се говореше с приглушен глас, а седнеш ли на стола, можеш да докоснеш стените с ръка. Ал беше работил във „Финансовите“ четиринайсет години. Когато вкараха Зурлата, него го изкараха — благоразумие и мъжество, знаете ги тия работи — и той се премести в архива, което при всички положения е по-добрият вариант. Сега е едно от ченгетата, загърбили изнурителните дни, беше се оттеглил в девета глуха на полицейската житейска схема и сигурно щеше да остане там до пенсия, а тя вече го очакваше, защото наближаваше петдесет и пет години. Наоколо е пълно с дебелокожи типове с продрани от тютюна гласове. Работното му време е от осем до четири и половина. Надзирава писарите и попълва формуляри. Никой не стреля по него, никой не го рита по задника. Има си спомените, които го поддържат във форма, както и съпруга, която го връща в правия път, когато попрехвърли с бирата и подхване глупави приказки за това колко хубаво би било, ако се върне в патрулите. Хрисим глупак с лице, подпухнало от алкохола.

— Трябва ми да проверя няколко неща.

— Давай. — Сложи ме да седна до миниатюрното бюро, а оттам стигаше само да протегне ръка, за да затвори вратата, което и направи.

— Ти беше във „Финансовите“ много по-дълго от мен. Трябва ми информация от Пико Луан — кой контролира една банкова сметка.

Ал поклати глава.

— Няма да стане, забрави я тая. — После попита, като се опитваше да изглежда незаинтересуван. — За какво става дума?

Изплъзнах се.

— Не съм съвсем сигурен. Направо съм объркан. Нека да ти обясня. Един ми каза, че говорил по телефона с генералния директор на банка в Пико Луан и оня му намекнал между другото чия е сметката. Как ти се струва?

— Няма човек там, който би си отворил устата. Да не говорим за телефон. Ония типове вечно пеят една и съща песен. Вървете в посолството. Срещнете се с нашия дипломат и му пъхнете нещо в ръката. Попълнете формуляр. Изчакайте една вечност. После още една. Накрая ще ти изпратят красив документ, от истински по-истински, никога не си виждал толкова печати и ленти, ще помислиш, че си на парад на проклетите ветерани от войните, но той си е чисто и просто едно лайно, ония няма да ти кажат дори първото име на майка си, когато става дума за нечии пари в банката. Ти си ходил там. Знаеш как е.

Знаех, но не го помислих в оня първи ден, когато Мартин ни разказа за обаждането в банката, защото в края на краищата Мартин си е Мартин. Сега изведнъж ми стана много чудно как съм се захванал с това. Все едно да се опитваш да хванеш вятъра. Господи!

— Един-два пъти бяхме натясно — продължи Лагодис — и наемахме едно гадно влечуго, което наричаше себе си адвокат и твърдеше, че има връзки в банката. Оказа се страхотен въжеиграч! Според мен хиляда процента мошеник. Можеш да го пробваш. Ако те интересува моето мнение, повече вяра имам на най-големите шарлатани. — Ал отново поклати глава, но аз му казах, че ще си запиша името.

Стържейки със стола по пода, той стана и отиде в средата на архивния отдел, откъдето се дочуваше шум и където бяха разположени компютърните терминали и картотеките, както и няколко празни бюра поради обедния час. От мястото, където бях седнал, виждах един-единствен униформен, който ядеше сандвич, увит в хартия, и преглеждаше „Трибюн“. Макграт Хол, главното управление с разните отдели, и особено архива, си остава все пак глуха линия, място, където всички гълтат валиум, тук човек би се заклел, че царува безвремие, но аз бях радостен, че съм отново сред тази мрачна, бюрократична атмосфера, изпитвайки желязното полицейско усещане, че си напълно неуязвим.

Тъжната истина е, че чувството, че съм бил ченге, никога няма да ме напусне. По-безлична духовна среда от тази — здраве му кажи. Или пък по-щастлива — вследствие на всичко това. Ченгетата се сблъскват с кого ли не — с водача на скаутите, който гони по цял ден малките момченца, с бизнесмена, който печели куп пари, но го хващат, че краде още повече; с майката, дето пребива детето си от бой и вие отчаяно, когато някой полицай пристигне с представител на детски приют, за да го отведат. Виждаш я как протяга ръце, как коленичи и се моли, а сълзите й текат като река, така че човек съзира помитащата стихия на нейната агония, вижда, че й отнемат цялата извратена или не вселена, защото всичко е съсредоточено в това дете, не само непоносимата й болка, но и някаква жалка надежда, че може би ще успее да изтръгне страданието от себе си и ще го прехвърли другаде, където ще бъде по-осезаемо и тя ще го потиска по-лесно. Ченгето вижда всичко и се чуди как би успяло да разбере дали част от това не се корени и у него самото? Само дето сега е на страната на доброто и е в униформа…

— Джоа Пиндлинг — прочетох на картичката, която Ал ми подаде. — Що за име е това?

— Тоя ще ти струва някой и друг долар, уверявам те. Е, разбира се, мъжага като теб, с качества и лично обаяние, сигурно ще успееш да отидеш там лично, ще завържеш нови приятелства и сам ще се добереш до информацията.

— От ония приятели, от които ще ми поолекнат джобовете ли?

— Всичко е възможно. Разбира се, може да се случи някой, който няма да е толкова благ като теб. И тогава се превръщаш в изтъкнат познавач по съдопроизводството в Пико Луан.

— Е, това вече е приказка, дума да няма.

— Нали! Веднъж си побъбрихме с двама гостуващи лектори. Условията в затворите в Пико Луан, драги, не приличат много на тези в хотел „Риджънси“. Кенефът е дълбока дупка насред килията, толкова дълбока, че кой знае накъде води. През нощта пазачите обичат да се заиграват с белите момчета. Пази си задника, мой човек. А си сгафил нещо, а отиваш на майната си.

— Ясно.

Ал млъкна за миг, изчаквайки реакцията ми. Беше с вратовръзка и, посред зима, риза с къси ръкави, леко опъната върху биреното шкембе. Казах му, че налетях на Зурлата, но той вече знаеше. Такива са си в полицията. За тях всяка новина е с вчерашна дата.

— Пусна ме да си вървя — добавих аз.

— По-добре повече не се срещайте. Ще ти откъсне главата и ще ти прегризе гърлото. От това, което знам за него, само като чуе името ти, и се изприщва. Доста се е впрегнал.

— Сигурно е така. — Мислех да попитам Ал дали знае какво разследва Джо, за да докопам още нещичко за Кам, но реших да не предизвиквам повече съдбата.

— Така — рече Ал разсеяно и повдигна панталоните си, които се смъкваха всеки път, когато се полюлееше напред-назад. — Трябва да внимаваш за куп неща.

Нищо ново не ми казваше.