Скот Търоу
Обявен за виновен (23)

Б. Вашият детектив посещава Америка на Хърбърт Хувър

Чаках Джейк в приемната на четирийсет и четвъртия етаж, шефския етаж на „ТН“, и се чувствах нищожество сред тази напудрена със самомнителност атмосфера, която ме смазва. Някой ден сигурно ще се намери кой да ми обясни защо тази наша система, за която се предполага, че величае различията и индивидуалния избор, все пак се превръща в инструмент и така чрез него всички правят един и същи избор. Чрез своите въздушни линии, банки и хотели „ТН“ е въртяла бизнес миналата година с всеки двама от трима американци, което прави повече от петдесет милиона души. Мнозина от тях не смятат, че „ТН“ е нещо повече от аеробус, но се оказва, че сред най-широките слоеве най-елементарният контакт с двайсет и пет милиона живота, особено ако между тях има изтъкнати люде, придава на институцията невероятната репутация на величавост и могъщество.

Секретарката на Джейк ме упъти и Негово чаровно благородие се изправи да ме посрещне. Кабинетът му е толкова просторен, че когато влязох, той ми помаха с ръка. Веднага щом останахме насаме, Джейк седна на ъгъла на бюрото, стъпил с единия крак върху дебелия килим. Не можех да се отърва от мисълта, че това е поза, която е виждал на реклама в списание. Беше си облякъл сакото. Косата му бе грижливо сресана. За да се намира на приказка, той имаше навик да ми говори за нашия едновремешен квартал, за приятелите от гимназията, за нашето място сред поколенията. Днес обаче започна направо. Както се опасявах, беше се захванал с Бърт.

— Слушай, стари друже, трябва да ти призная, че си играя на гоненица. За бога, какво става там долу, при вас?

— И аз бих искал да знам, Джейк.

— Ама и ти — продължи той. — Не ми помагаш кой знае колко. Разбрах, че си ходил да се срещаш с Нокрис.

Мълвата лети бързо.

— Сигурно не си бил стигнал с асансьора до партера, когато Нокрис ми се обади, за да научи каква е работата. Мога ли да попитам с какво си се захванал?

— Е, хайде, хайде — рекох дружелюбно. Никога не противоречах на Джейк. Толкова години бях свидетел как баща ми се съобразява с капитана на пожарникарите. — Какво да ти обяснявам, играя си на сляпа баба. Не можем да открием това чудо „Литиплекс“. Може би ищецът знае. Не допусках, че Мартин е пробвал същия номер и с Питър.

Джейк реагира спокойно. Преценяваше ме.

— Да, но беше необходимо. А ти се появи и започна да разлайваш кучетата. Не можехме да си позволим подобно тършуване. — Нокрис очевидно бе преживял славни минути с този телефонен разговор: „Тия тъпаци, на които плащате по триста на час. С лопата да ги ринеш. Двама се занимават само с пощата. Хо-хо-хо!“. Джейк бе усетил убождането и аз плащах за това.

— Слушай, Мак, стари приятелю, нека обсъдим анонсите. — Джейк е цар на подобни изрази, жаргона на гилдията, още един стил, в който няма равен. Заобля ръбовете, но като баща си не изпуска ножа между зъбите, а пък аз го познавам прекалено добре, в този момент нямаше значение кое върви и кое — не, той бе на път да смени тона. — Оня — Джейк посочи вратата на съседните покои, на председателя, снижавайки глас, — оня поляк там. Хем ме харесва, хем — не. Де да го знам какво ще му скимне утре. Да предположим, че не е президент на клуба на привържениците. Е, и? Може би смята, че аз не наемам подходящи адвокати и плащам прекалено на ония, които съм подбрал. Всичко може да се предположи. Само че ще му се наложи да се примири с мен. И знаеш ли защо?

— Заради управителния съвет?

— Заради управителния съвет, точно така. Защото тук има различни мнения, някои от членовете вярват, че аз мога да летя и без криле. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото аз, а и адвокатите, които наемам, се оправяме успешно с тази катастрофа, която струва триста милиона на компанията, а това е една страхотна яма, за която сме отделили сто милиона, за да си платим нашия дял, и ние — аз, твоята фирма, Мартин, всички ние се оправяме с това чудо и действително правим пари за тази компания. Почти двайсет милиона. Всеки долар, внесен по тази сметка, е орден за особени заслуги. За всички нас. И поредна, нова точка в общия резултат. Така ли е?

Кимнах.

— Разбира се.

Налагаше се да го изтърпя да ме поучава като дете, да се насилвам да се усмихвам и да се държа така, сякаш той изобретяваше колелото пред мен.

— Нека поразнищим този предполагаем бизнес с Бърт. Много смущаващо. Мен ако питаш, изобщо не вярвам на цялата история. Ако повярвам, още повече ще се паникьосам. Все пак, ако проявим спокойствие и се доберем до дъното на нещата, и евентуално прегледаме сметките, струва ми се, че може да изникне нещичко. Само че каквото отгоре, това и отдолу — чудесно, навираш нос, разнищваш… Това е единственият разумен начин. Само че, стари ми друже, нека не изпускаме топката от поглед. Ако се втурнеш да дразниш адвокатите на ищеца, така ще им се прииска да се захванат да ни ровят сметките една по една, преди да сме уравнили всичко през следващия месец, ако я докараш дотам, че и разни нокрисовци надушат за допълнителното, което сме си докарали, те ще си съдерат задниците да докопат и последния ни цент. Да не говорим за останалите обвиняеми. Затова зарежи това, което си мислиш, че се е случило с Бърт, защото всички ние здравата ще я загазим. Разбираш ли ме? Всяка крачка трябва да бъде предпазлива. Казах ти го оня ден. Бъди дискретен.

Усетил нещо, Тад Кшишински, председателят на управителния съвет проточи шия през страничната врата. В един съвършен свят с пълно основание бихте могли да мразите тоя тип, самодоволен и педантичен като Панучи, вечната печеливша карта, тип, който се опиянява от собствената си личност. Само че при него нещата не стоят точно така. Малко над метър и шейсет, той е един жизнерадостен дребосък, но щом влезе в стаята, човек придобива усещането, като че някой изведнъж е включил ядрен реактор, страхотно жизнено човече, току ви отвяло през стената.

— Здравей, ченге! — каза той и се приближи да ми стисне ръката.

Мускулест бивш гимнастик, с пленителен поглед. Както обикновено, аз се почудих какво общо може да има между Бръши и него, но той винаги изглеждаше толкова слънчев, че нищо не можех да отгатна.

— Здравей, Тад.

Той не държеше на формалностите, никога не шикалкавеше, по-скоро би обяснил, че е син на водопроводчик, били са осем деца, сега има девет рожби и спи само по три часа в денонощието и според собствените му думи се интересува единствено от семейството си, своя бог и от увеличението на богатството на ония, които са му се доверили, завъртайки мангизите им, като купува акции на „ТН“. Беше повече от очевидно, че само като кимна и стисна ръката на Джейк, той го уплаши до смърт. Двамата представляваха два полюса на американската етническа общност, едно време отхвърляни, но през шейсетте намерили своя път в обетованата земя — Джейк, безхарактерен и без корени, устремен към всичко суетно, за което си мечтаеше тълпата, и Кшишински, приел като послание от Библията всички онези приказки, в които вярваха имигрантите — за упорития труд, за силата на духа и за възможностите да промениш лицето на света. Стоях неловко между двамата, внезапно осъзнал, че хармонията между тях е невъзможна. Джейк имаше зад гърба си мощни поддръжници в управителния съвет на „ТН“, но Кшишински бе принуден да го мрази. Точно това имаше предвид Джейк, когато говореше, че излишъкът по 397 бе главната му надежда.

— Е, щом си тук, значи пак сме я загазили.

Тад добродушно ме тупна по рамото и се засмя на собствената си шега, после заговори с Джейк по някакъв проблем, който имали във Фиджи. „ТН“, естествено, притежава хотели навсякъде. Токио. Париж. Но те се настаниха в Далечния изток преди всички, което в тези трудни времена означава, че подобни операции са особено важни. Тад се интересува много повече от министър-председателя Миязава, отколкото от Бил Клинтън. Човек би трябвало да се позамисли за това, защото няма да е далеч времето, когато персоните от корпорациите ще се превърнат в една безотечествена суперкласа, която ще си живее със сделките и голфа и ще се вълнува много повече дали си станал МБА^[1], отколкото къде си роден. Отново са се възцарили Средните векове с дребните, разпокъсани херцогства и феодални владения, които веят собствени флагове и са готови да приемат за васал всеки, готов да обрече живота си на сюзерена. Всеки, улисан да се самовъзхвалява, че червените са захвърлени на бунището, ще има да се чуди кой е печелившият, когато се окаже, че „Кока-Кола“ кандидатства за място в ООН.

Когато Тад най-сетне си тръгна, Джейк хвърли отровен поглед в гърба му.

— Хайде да се поразходим — предложи той и се запъти към коридора, а аз го последвах, поздравявайки познатите. За мен едно посещение горе означава многобройни сърдечни поздрави, с които се опитвам да припомня на хората по върховете, че не съм нито пиян, нито умрял. Когато наближихме асансьора, един куриер, от онази кавалерия с минималните заплати, които си пробиват път в гъмжилото по централните улици с велосипеди, изскочи стремително, облечен в яркооранжева жилетка върху протрития вълнен пуловер. Влязохме в асансьора и Джейк каза:

— Искам да съм сигурен, че и двамата сме от една и съща страна на линията. — Натисна бутона с надпис „Затваряне“ и се обърна към мен, щом вратите се хлопнаха.

— За Бърт ли говорим? — попитах аз.

— За цялата история.

Асансьорът потегли и Джейк натисна бутона за долния етаж.

— Знаеш какво искам, всичко трябва да мине чисто. Ами ако Кеймин изобщо не се появи?

— Тогава?

Той направи крачка, така че почти се прилепи към мен, пръстът му все още забит в бутона за затваряне, а асансьорът забави ход.

— Тук никой не трябва да чува и дума повече за това. — Джейк ме изгледа отвисоко, вратите бавно се плъзнаха и той излезе навън в ярката светлина.