Скот Търоу
Обявен за виновен (22)

А. Вашият детектив е осуетен

Ако Бърт Кеймин бе мъртъв, тогава у кого бяха парите?

Този въпрос внезапно ме порази, докато стоях пред огледалото в клуба, където бях решил да се пооправя, преди да тръгна към кантората. Душът и бръсненето не ми помогнаха много. Все още имах мрачния вид на типовете „Търси се“, а главоболието ми припомни за ония пещерни хора, които пробивали дупки в черепите си. Позвъних на Лусинда, за да й кажа къде се намирам. Помолих я да обяви за невалидни и да подмени кредитните ми карти. После намерих един усамотен ъгъл в съблекалнята, за да премисля нещата. У кого бяха парите? Мартин бе казал, че банкерът, с когото говорил в Пико, му намекнал, че сметката, по която отивали чековете, била на Бърт. Това обаче едва ли бе достоверно.

Убежище, дори и привидно, е всяко място, което си избереш, и затова страшно се вбесих, когато прислужникът ми каза, че ме търсят по телефона. Едно от нещата, които най-много мразя в света на бизнеса в края на този век, е, че човек може да бъде открит навсякъде — факсове, мобифони, плюс всички ония енергични, жертвоготовни и примиращи от услужливост служители от проклетите Федерални съобщения. Конкуренцията в света на големите пари направи уединението явление от миналото. Очаквам Мартин, господин Нетърпение, който умира да ви се обади за поредната си бляскава идея по някое дело, и то посред нощ от самолет, който лети към Бангладеш. Не беше той. Не беше той.

— Мак, ти ли си? — Беше Джейк Айгър. — Бих искал да те видя, важно е.

— Разбира се. Само да се свържа с Мартин и Уош.

— По-добре да сме само двамата — рече Джейк. — Защо не се качиш тук? Искам да те открехна за нещо. За онази работа. — Той се покашля многозначително и на мен веднага ми мина през ума какво предстоеше. Големците от „ТН“ бяха обсъждали това фиаско — Бърт и парите — и бяха стигнали до извода, че могат да минат и без услугите на една голяма юридическа фирма. Зарязвай разследването и стягай багажа. Трябваше да уведомя съдружниците за новината като „изтекла информация“.

С Джейк отдавна не се бяхме срещали очи в очи. Беше ми неудобно да се виждам с него след развода с братовчедка му — оттам и решението на Джейк да не насочва дела на „ТН“ към мен. Никога не говорехме нито за едното, нито за другото. Премълчаването, малко или повече, бе основата на нашите отношения.

Дълга история, както обикновено. Като студент Джейк не блестеше кой знае колко. Винаги съм подозирал, че учеше право под натиска на баща си. Той е достатъчно умен, а понякога и твърде лукав, но изпитва страхотни затруднения да излага писмено мислите си. Беше фурия при вземане на сложни решения, но блокираше, когато се налагаше да напише есе. Сам се определяше като „криптофоб“, но аз си мисля, че на езика на днешната терминология щяха да го класифицират като негоден за обучение.

Бях изкарал около година в КРСПН, когато Джейк ме покани на обяд. Помислих си, че става дума за нещо като роднинско задължение — някоя от Норините лели го беше помолила да почерпи Мак и да го посъветва, пък дано от него излезе нещо. Само че той ми се видя много неспокоен. Покатерихме се в някакво шикозно заведение на покрива на една сграда и Джейк запремигва срещу слънцето. Краят на чадъра над главите ни припляскваше на вятъра.

— Хубав изглед — каза той.

И двамата пиехме. Красотата на Джейк се съчетаваше единствено с някаква момчешка непринуденост. Тревогите се изписваха на лицето му като на екран.

— Е — попитах аз, — какво има? — Нещо сигурно се беше случило. Нашите контакти не бяха светски в истинския смисъл на думата.

— Изпитът за правоспособност — отговори той.

В началото не го разбрах. Помислих, че това е едно от неговите остроумни, елегантни подмятания, които не бяха лъжица за моята уста — такива бяха маниерите на богатските момчета. Той беше трета година в „Г и Г“, при това любимият помощник на Уош, беше завършил университета преди три години, имаше една година стаж като съдия и бе нормално да си е взел изпита отдавна и да го е забравил. Поръчах обяда. Отгоре се виждаше стадионът на „Траперите“ и ние побъбрихме за отбора.

— Трябва да се справя — каза той. — Нямам много възможности.

— Зает ли си? Много сделки, а?

— Изпитът — повтори Джейк. — Току-що се явих за трети път. — Той се загледа в мен с оня спокоен, искрен и измъчен израз, който сигурно се появяваше на лицето му, когато искаше да легне с някоя мадама. Не ми беше необходим наръчник с тълкувания, за да разбера, че тук нещо ми се крои.

— Три опита и си вън — каза той. Ако три пъти се провалиш, трябва да чакаш пет години, за да се явиш отново. Правилникът ми беше известен. Аз бях един от съставителите. — Фирмата е длъжна да ме уволни. Баща ми ще умре. Направо ще умре. — С неговата кариера на адвокат фактически бе свършено, но Джейк не се съмняваше, че най-трудно щеше да му бъде със собствения му баща.

Когато бях момче, бащата на Джейк бе важна личност и колега на Тутс в Градския съвет. Облечен в средновековна власт, типично упражнявана от всеки съветник в Дюсейбъл, бащата на Джейк живееше в нашия херметизиран католически квартал като владетел сред своите поданици. На осемнайсети юни шейсет и четвърта, когато навърших двайсет и една, баща ми ме взе и заведе при съветника Айгър, за да го помоли да ми намери място в полицията. Бях изкарал няколко години в колеж и се прехранвах криво-ляво като пътуващ търговец на прахосмукачки, мотаех се из Факултета по изкуствата, бях нещо като битник по книжарниците, средностатистическият объркан младеж, ирландче, което все още живее вкъщи при мама, без идея за собственото си бъдеще. В полицията поне нямаше да бъда съвсем нищо, щях да се отърва и от военната служба, макар да не го разправях наляво-надясно, като всичко това не беше следствие от никакви левичарски убеждения, а просто временна спирка по житейския път, където въобще нямах желание да се отбивам, защото никога не съм понасял заповеди от когото и да е. Минаха три години, разбих си коляното и влязох без изпити в университета, никакви наборни комисии, никакъв Виетнам, записах се най-вече за да бъда отново в учебно заведение, още една от странните случайности, с които човек се сблъсква в живота.

Седнал в кабинета, който приличаше на помещение в сутерен, украсен с карти и плакати от минали политически кампании, с четири масивни, старомодни телефона, които заемаха почти цялото бюро, толкова огромни, черни и тежки, че можеха да се използват и като смъртоносно оръжие, съветникът Айгър ме увери, че молбата ми за постъпване в полицията ще бъде удовлетворена без никакви проблеми. Човек не можеше да не му се възхити, разполагаше с такава власт и толкова разточително я използваше. Беше от типа политици, които човек можеше да разбере, а и чиито правила за почтеност бяха отдавна установени и добре известни — първо аз, после семейството, после приятелите. Той не беше противник на правото или принципите. Само че те не бяха оперативни елементи. След три седмици бях курсант в предварително избрания клас, който постъпваше в Академията. А сега синът му седеше срещу мен и въпреки че Джейк отричаше баща му да има представа как стоят нещата, това нищо не променяше. Аз бях задължен. Бях задължен на семейството. Човек отлично разбираше, че баща му би разглеждал нещата точно така.

Направих единствения си опит по отношение на нравствеността.

— Джейк, мисля, че би трябвало да поговорим за нещо друго.

— Да, разбира се. — Той заби поглед в чашата си. — Миналата седмица се явих на теста. Имаше един въпрос, обърках го ужасно, нещо от гражданското право, ставаше дума за решение за развод, аз изписах куп хартия, но за брачните договори. — Той поклати глава. Горкичкият красавец Джейк, щеше да се разплаче. И наистина се разплака. Голям мъж, а ронеше сълзи в джина с тоник като хлапе. — Нали ме разбираш, ужасно съжалявам. — Той се овладя. Обядвахме десетина минути в гробно мълчание, после той повтори колко съжалявал и си тръгна.

Едно от чудноватите неща, които човек научава в живота, е, че важните институции са важни вследствие на качествата, приписвани им от хората, а не като отражение на реалната им дейност, понякога твърде прозаична. Резултатите при този изпит се изчисляват по следния начин. Разпращаме изпитните работи на десет души екзаминатори в щата, по един за всеки въпрос. Те се връщат обратно по пощата, купчини пакети, натрупани безцеремонно като боклук. Цели дни секретарките ги сортират, после събират оценките, а адвокатите от колегията проверяват аритметиката. Това са и окончателните резултати. Със седемдесет точки изпитът е взет, с шейсет и девет — не. Джейк имаше шейсет и шест — открих оценките му на бюрото на един от помощник-администраторите в оная нощ, когато реших да ги изровя. Тоя, който бе оценявал работата на Джейк по гражданско право, му бе писал тройка по максимална оценка десет. Тройка и осмица могат да си приличат много, дори човек да няма склонност към фалшификации. Не поемах никакъв риск; никой нямаше да разбере. Освен мен, естествено.

И въпреки това вие сигурно се чудите защо го направих. Не заради Джейк, Бог ми е свидетел, не дори защото мама и моят старец биха се срамували при мисълта, че не съм се погрижил за приятеля си. Предполагам, че си мислех за Удхъл и за неговия любимец, който смесваше етика със собственото „аз“, за ония педантични екзаминатори, моите колеги, още един тим, в който не исках да участвам, още едно сдружение, на което нямаше да позволя никакви претенции над душата ми. По същата причина постъпих така със Зурлата, после излъгах, тъй като нямах желание да застана на чиято и да е страна.

Джейк ме заведе на обяд една седмица след обявяването на резултатите. Беше радостен като хлапе. Непрекъснато се разтапяше, а аз не продумвах. Поздравих го, когато ми каза, че е издържал. Стиснах му ръката.

— Може би си мислиш, че ще забравя това, но не си познал — рече той.

No comprendo.^[1] Благодари на себе си. Ти си изкара теста.

— Не ми пробутвай тези глупости.

— Слушай, Джейк, съвършенството идва с работата. Ти успя. Е? Нека го забравим.

— Прав си. А миналия път… нека да ти кажа… прилоша ми. Рекох си, та той е ченге. Говориш така с човек, който е бил ченге.

Видът му обясняваше всичко: ние с теб значи сме приятели. Близки приятели. Това самодоволно усещане за другарство у Джейк така и не изчезна през годините. Животът му сега минава в голф в кънтри клуба и чукане зад гърба на третата му жена, но в онзи ден преди двайсет и една години аз трябваше да разбера, че съм възвърнал главната вяра в живота му — нали разбираш, ние сме особена порода, можем да надхитрим бедата само ако се държим един за друг. Искаше ми се да го заплюя в лицето.

— Било каквото било, Джейк — рекох. — Забрави…

— Никога.

Знаех, че това е проклятие.