Скот Търоу
Обявен за виновен (21)

Б. Вашият детектив губи и нещо друго освен себеуважението си

Четвъртък, 26 януари

Толкова сутрини съм се будил и съм се клел никога повече да не постъпвам така, че вече почти изпитвам удоволствие от болката. Чувствам се като вещ, изровена от боклука. Лежа абсолютно неподвижен. Всеки слънчев лъч пронизва като кинжал мозъка ми. По вътрешната линия, която свързва главата с червата, изпитвам мъчително усещане, някакъв спазъм, който ще ме доведе до повръщане. Полека, рекох си и точно тогава усетих за първи път, че не съм сам.

Когато отворих очи, едно момче ме гледаше в упор. Приличаше на латиноамериканче, приклекнало на една ръка разстояние от мен, на мястото на шофьора, под таблото. Едната му ръка бе на касетофона на колата, вече почти измъкнат, а отзад се виждаха неясните вътрешности: цветни и тъмни кухини. Следваше прерязване на кабелите. Вратата зад него бе открехната и лампичката на тавана светеше. Лек повей на студен въздух лъхна край носа ми.

— Спокойно — рече то.

Не забелязах нито пищов, нито нож. Само момчето. Тринайсет-четиринайсетгодишно. Пъпките още покриваха цялото му лице. Едно от нашите мили, малки, градски авантюристи, които се измъкват на зазоряване и обират пияниците. Наближавах петдесетте, но все още ме биваше да размажа това лайно. Или поне да му дам да разбере. И двамата го знаехме. Отново се взрях в очите му. Би било страхотна победа, ако забележех у него поне сянка, полъх, искрица страх или някакво мимолетно колебание.

— Махай се — рекох, без да помръдвам. Бях се превил на седалката като захвърлен пазарски сак, отпуснат на една страна на мястото до шофьора. Адреналинът се повишаваше, бързо се пробуждах, виеше ми се свят, а градът наоколо се вихреше във въртележка. Стомахът ми бушуваше.

— Не се заяждай, мъжки. — Той обърна отвертката към мен.

— Ще го отнесеш, копеленце. Ще те размажа. И ще ти мине меракът, ясно! — Насилих главата си да кимна решително. Груба грешка. Все едно да наклониш прекалено назад някой стол. Ококорих очи. Подпрях се на лакът. И стана каквото стана.

Блъвнах и го залях.

Залях го целия. Капеше дори от миглите му. Къдравата му коса бе покрита с дребни частици от гадната смес. Дрехите му подгизнаха. Момчето се задави, запелтечи, затрепери и ме запсува, като бръщолевеше нещо несвързано и повтаряше: „Ох, гадост, ох, гадост!“. Ръкомахаше безпомощно — явно се страхуваше да се докосне. Мигновено изскочи навън. Очакването да ме убие така ме бе погълнало, че изобщо не го видях кога изскочи, докато не хукна по улицата.

Е, Малой, рекох си, хубаво се представи. Тупнах се няколко пъти по гърба, за да се стегна, след това си помислих, че тази история, както и действително случилото се между мен и Зурлата щяха да останат неразказани. В края на краищата аз бях този, който се изложи. Бях слаб. Бях пил. Цяла бутилка. Бях се подиграл със съдбата.

Приятелят ми в Анонимните алкохолици, моят ангел хранител и ръка в мрака се казваше Джандоменико, ФИН, както се изразявахме в полицията — фамилно име неизвестно, пък и никога не го използваше. Въпреки че не се бях появявал на сбирките от шестнайсет месеца, знаех, че той ще разговаря с мен и ще ме увери, че за мен все още има надежда. Днешният ден не беше по-различен от оня ден. Днес като оня ден нямаше да пия. Днешния ден щях да го изкарам някак, а утре щях да продължа да работя. Познавах симптомите. Запомнил бях всичките дванайсет степени. През дългия период на избавлението Анонимните алкохолици ми се струваха много по-тъжни, отколкото да си пияница и да слушаш всичките тези хора. „Казвам се Шийла и съм алкохоличка…“ Следваше нейната история, как крадяла, блудствала и биела децата си. Господи, понякога се чудех дали хората не постъпват така само за да могат останалите да не се чувстват толкова нещастни заради собствения си живот. За мен това представляваше нещо малко по-възвишено от култ. Религията на себеосъждането, както я наричах, цялата тази история с изявления като „аз съм боклук“ и „предавам се в ръцете на една по-висша сила, ФИН, която ще ме пази от Джон Барликорн^[1], дяволът неден“. Приветствам подкрепата и съм изпълнен с най-топли чувства към групата хора, които идват всяка седмица, държат ме за ръка и аз се надявам, че те са все още живи и здрави. Само че аз съм прекалено ексцентричен и изпълнен с неохота да размишлявам върху тайнството на това защо, а след смъртта на сестра ми вече не изпитвам необузданата нужда да пия. Дали не съм напълнил най-после и собствената си бездънна чаша на страданието? Или това е, както често съм се страхувал в най-мрачните си мигове, някакъв вид прослава?

Малкият блок на Глиндора бе през улицата, сив на сивия фон, с цветове и нюанси, почти неразличими в унилото зимно утро, и все още ми изглеждаше като декор, с изключение на табелата, обявяваща, че все още има свободни апартаменти от сто седемдесет и девет хиляди нагоре. Какво целеше тя снощи? Тази история, прелюдията, само за забавление ли беше? Не мисля, че Глиндора си падаше по подобна изтънченост. Тя бе от хората, които не си поплюват. Имаше обаче някаква причина да не съм желан. Да не би да се страхуваше, че ще подуша нещо? Че си има приятел? Може би дрехите му висяха в килера, а обувките се намираха до вратата. Чии? На Арчи? Или на Бърт?

Поизправих се и ме досмеша, като си помислих как Лайл се намъква в колата с приятелчетата си и подушва миризмата. Обзалагам се на куп пари, че няма да знае кой го е направил. Ще седи и ще се чуди кого е возил по-предишната нощ. Онова лайно бе изчезнало в по-окаян вид и от моя. Отворих всички прозорци и изхвърлих постелката на пода. Натъпках обратно радиото в трошливата пластмасова кухина на таблото. Малкият крадец сигурно тичаше към Норд Енд в студа и търсеше маркуч. Ще вони, когато влезе в училище. Чувствах се жалък и смешен. Стегнах се, наместих се на мястото зад волана и едва тогава усетих, че нещо в джоба на панталоните ми липсва. Избухнах в ругатни. Проклетото копеле ми беше задигнало портфейла.