Скот Търоу
Обявен за виновен (20)

А. Вашият детектив е заблуден

Глиндора живее в тристаен апартамент в един от реставрираните квартали в сянката на строителните обекти. Кълна се, ако някой ден се преродя, държа да бъда агент по недвижими имоти. Ще продавам на хората тристайни за по двеста хилядарки и когато сутрин излязат на улицата, от колите им ще липсват тасовете на джантите. Две преки по-надолу се виждат деца с окъсани палтенца в тоя студ, играят баскетбол и надничат през мрежата с ужасяващо безизразни лица. Тук обаче сградите наподобяват Холивуд, всичко, що се открива пред погледа, е изпипано до най-малките подробности, сякаш не го е докосвала човешка ръка. Крайният резултат се зовеше Уилямсбърг. Дървени пинизи по покривите и перила от ковано желязо, а в малките квадрати сред плочника крееха фиданки, голи пръчки през януари, които навяваха мисълта за семплите типови паркове.

— Глиндора, Мак се обажда. — Бях изровил адреса й от справочника на фирмата и не бих казал, че ме очакваше. Извиних се по бучащия домофон, че я безпокоя вкъщи. — Трябва да говоря с теб и не разполагам с много време.

— Добре. — Мълчание. — Казвай.

— Моля те, Глиндора. Няма нужда да се правиш чак толкова на интересна. Пусни ме да вляза.

Мълчание.

— Глиндора, хайде стига глупости.

— Ще ти се обадя утре.

— Колкото и днес. Ще стоя тук, докато ми измръзнат топките, ще натискам звънеца и ще крещя името ти. Ще направя страхотна сцена и ще шашна съседите ти. А сутринта отивам право в Комисията, за да им разкажа как ме разиграваш. — Все нещо от цялата тирада можеше да мине за реална заплаха. Особено това за Комисията. Затропах с крака по площадката в тъмнината, издишвайки кълбета пара под месинговата улична лампа в колониален стил, с брада, забита в шала. Накрая чух домофона.

Тя ме чакаше на върха на стълбите, осветени от антрето, и преграждаше пътя към вратата. Беше в обикновена домашна рокля и без грим, а твърдата й коса без шноли изглеждаше разрошена. Почти я изблъсках навътре, размахвайки ръце в знак, че не приемам отказ. Настаних се на дивана и си разкопчах палтото. Направих всичко възможно да изглеждам отпуснат и неподвижен.

— Няма ли да ми предложиш кафе? Навън е страхотен студ.

Застанала до вратата, тя не проявяваше никакви признаци, че ще помръдне.

— Виж какво, Глиндора, има две неща. Първо, може би ще се опиташ пак да си спомниш дали си срещала малка бележка на Бърт за чековете на „Литиплекс“. Второ, да ти говори нещо името Арчи Коучъл?

Тя се опитваше да ме прониже с оня поглед, с който цирковите артисти усмиряват някой ужасен звяр — кобра или мечка. Сложи ръце на кръста си и бавно поклати глава.

— Глиндора, години наред ти отговаряше на телефона на Бърт, а тоя Арчи му е бил голям приятел. Опитай се да си спомниш. Той е статистик. Изчезнал е. Също като Бърт. Има съобщение в днешния вестник. Може да си го прочела.

Мълчание. Същото злобно изражение. Духах си пръстите да ги постопля и отново помолих за кафе.

Тя склони, но не и преди да ме наругае, клатейки недоверчиво глава. Обиколих хола. Чудесен апартамент. Дискретен вкус в стила на средната класа, който бих избрал и за своя дом. Светъл килим с берберски мотиви, а възглавниците по мебелите — в плат на едри цветя. Над дивана имаше декоративно платно с прииждащи нежни вълни. Останалите стени бяха голи. Глиндора не беше от хората, които се пристрастяват към образи.

Докато я нямаше, огледах кухнята, малко, тясно пространство, свързано с друго, също миниатюрно помещение, което архитектът сигурно беше нарекъл „място за ядене“, но и там я нямаше. Нито вареше кафе. Чух я как се движи през една-две врати и ми се стори, че долових гласа й. Може би беше в тоалетната или навличаше бойните доспехи. Нямаше да се учудя, ако приказваше оживено сама на себе си, но си помислих дали да не вдигна телефона, за да разбера не говори ли с някой друг. Затаих дъх, но не успях да схвана нито дума.

Срещу мен, в ъгъла на трапезарията, имаше малка étagère — полици от хром и стъкло. По тях бяха наредени множество стъклени животинки — Щойбен^[1], ако питате бившия съпруг на Нора Гогинс, както и снимки на сина й: с четвъртитата шапчица от дипломирането в гимназията, и още една, по-малка и по-скорошна, в рамка. Хубаво момче, слабо и мускулесто, наследство по майчина линия — добро телосложение и приятен външен вид, но с дяволито и разсеяно изражение, което никога не се бе появявало на лицето на Глиндора.

— Още ли си тук? — Гласът й зад рамото ми прозвуча, сякаш бе поразвеселена, вероятно от самата себе си.

— Още се топля.

Тя се беше сресала и сложила малко червило, но държането й оставаше непреклонно.

— Виж какво, Глиндора, ти си умно момиче, аз също не съм глупав, така че нека престанем да се разиграваме.

— Мак, ти не си никакъв полицай от двайсет години, а пък аз никога не съм била глупачка. Затова върви опитай някъде другаде, а? Аз съм гроги. — Глиндора често плямпаше като цветнокожа в компанията на бели, особено когато нападаше. Днес в кантората говореше същия английски като моя.

— Хайде, Глиндора. Вече ти обясних как стоят нещата. Аз задавам въпросите, ти отговаряш. Ако не, утре ще се съберем всички — ти, аз и Комисията — и ще го обсъдим заедно. — Надявах се, че подновената заплаха, достатъчна да ми отвори вратата, ще я направи по-отстъпчива. Само че думите ми като че ли я изпълниха с агресивно оживление.

— Значи трябва да направя тъй, както ти искаш, а?

— Нещо такова.

— Това вече значи нещо! Така ти харесва, а?

Свих рамене.

— Аха, харесва ти. Само ние двамцата, защото аз нямам избор.

— Стига, Глиндора.

— Ами ти затуй си дошъл у дома по тъмно. Защото нямам избор.

Глиндора винаги противопоставяше нещата и ги свеждаше до отношение господар и роб. Вървеше срещу мен леко и плавно полюляваше бедра — походката й бе възбуждаща и предизвикателна. Скочих на крака, но тя не се приближи толкова, колкото трябваше. Знаеше какво предстои, аз също, и двамата гледахме филми. Тя смяташе да ме прекърши със своята безочливост. Прихвана роклята в талията и изпъчи внушителните си форми, полюлявайки се на пръсти, с ръце над бедрата. Сега беше моментът да ми каже: „Хайде де!“.

— Е, господин Мак, кажете ми какво мога да направя за вас? — Съвсем отблизо тъмната й кожа бе многоцветно, поантилистично съчетание. Тя ми се усмихваше подигравателно, а усмивката откри разстояние между зъбите й, което не бях забелязвал през петнайсетте години, в които я познавах.

Повторих тихо:

— Стига!

Стоеше пред мен с вирната глава и огнен поглед. Като пълнолетен човек аз вярвам, че свещеници, учители и криминални детективи не би трябвало да опознават плътски хората, върху които упражняват своето влияние. Естествено, навсякъде гъмжи от изкушения. Няма нужда да се коментира това, което се случва с някои момичета, но понякога нещата се подреждат така, че те се редят на опашка, за да легнат с дадено ченге. Вземете някой мъжага с плещи като гардероб, пооплешивял и с гадна мутра, който цяла нощ дреме в края на бара, без да му обръщат внимание, изведнъж го обличате в униформа, запасвате му пищов и същият този тип става страхотен сваляч. Така стоят нещата. За някои момчета в полицията това е сбъдната мечта, те са готови да работят безплатно и тъй нататък, така че работата е ясна.

За мен това бе едно от малките неща в живота, където действително проявих въздържание. Естествено, не съм безгрешен. Един път една мадама от Минесота истински ме подлуди, беше свидетелка по дело с бели робини, в което се напрягахме, както обикновено под прикритие, да пипнем някои от красавците. Тя беше на двайсет, двайсет и една години, красива руса фея, която имаше толкова невинен вид, ще речете, че току-що е пристигнала от някой фиорд. Отвратителен живот. Избягала от къщи, защото баща й всяка нощ я шибал, в града попаднала на долни типове и, небеса, прощавайте, ако думите ми звучат, сякаш съм с католическо образование, но след това направила всичко възможно, за да пропадне. Има една голяма телевизионна звезда, комик, не може да не го знаете, който й плащал по две хилядарки, за да ходи в хотела му, когато е в града, да му позволява да сере отгоре й и след това — дръжте се! — да я гледа как тя го яде. Това не си го измислям. Въпреки всичко Големия Лош Мак смята, че тя е много свястно момиче. Господи, та това е нейният живот, тя така си го разбира, като цветето, което се извива, за да погледне слънцето. И един ден пътищата ни се срещнаха, аз трябваше да я заведа от полицейския участък до апартамента й, за да вземе някакво тефтерче с адреси, където била записала имената на един-двама от големите мафиоти, ала и двамата чувствахме какво предстои, природата щеше да си каже думата. Тя отваря вратата на скапаното си жилище — помня, че вратата беше като сипаничаво лице, някой бе пробвал брадва или лост върху нея, а вътре се мъдреше малко чихуахуа, куче пигмей, цялото на черни ранички от краста или нещо подобно, което се нахвърли върху краката ни. Тя го пропъди, после погна бедното кутре, срита го и го наруга с такава неприкрита и дълбока омраза, изписана на лицето й, че сърцето ми направо замря. Признавам, че това ме накара да се осъзная, наблюдавайки отвратителния отпечатък, който жестокостта бе сложила върху нея, пребита и насилвана като вратата.

Осъзнах се и сега с Глиндора. Почти бях чукнал петдесетте, имах голямо шкембе и много добре ми беше известно, че не олицетворявам образа, който би предизвикал горещи еротични вълни у нея посред нощ. Нещо необуздано и похотливо обаче бе лумнало в душата ми, най-вече за да разбера докъде може да стигне всичко това, и усещайки дързостта, която винаги избуява в мен (инак бих умрял от страх), аз насочих показалците си и с главозамайваща агресивност ги притиснах едновременно върху зърната на гърдите й, после внимателно, като човек, който чете по азбуката на слепите, разположих върховете на пръстите си върху тънкия плат на роклята. Чувствах отдолу дантелената материя на сутиена й.

На това, което се възцари между нас, едно време му викахме „Иска, ама не му стиска“. Никой от двамата нямаше намерение да престъпва границата. Нито аз щях да й мачкам циците, нито на нея щеше да й хареса. И двамата се преструвахме и надлъгвахме. Сякаш бяхме пред камера. Запечатвах всичко в съзнанието си — телата бяха тук, а духовете се рееха някъде далеч над нас, подобно на ангели, които се бият заради нечия душа. На теория деляхме власт и терен. Но с тези лица вътрешното „аз“ се отскубваше на свобода и върлуваше наоколо. Тия нейни великолепни кафяви очи останаха впити в моите, изпълнени с насмешка, унищожително предизвикателни. Гледам те. Е, и какво? Гледам теб. Какво да ви обяснявам, и двамата бяхме страхотно възбудени.

Това докосване, този сблъсък, както искате го наречете, трая само секунди. Ръцете на Глиндора отскочиха нагоре и бавно отместиха моите. Очите й нито за миг не се откъснаха от моите.

— Няма да можеш да се оправиш, драги — рече тя и се обърна към кухнята.

— Обзалагаме ли се?

Глиндора не отговори. Вместо това я чух да казва, че иска да пийне нещо.

Треперех целият, като след токов удар. Там бе смисълът на всичко — аз да си поиграя с нея, тя — с мен. Отдолу оня щръкльо също бе надигнал глава. Чух я, че рови из шкафа и мърмори.

— Какво има? — попитах. Нямала уиски. Предложих да прескоча за една бутилка. Исках да се поотпусне. От това можеше да излезе дълъг разговор и още по-дълга вечер. — А ти направи кафе — казах аз, но не се помайвах, когато се отбих в малката кухничка. Страхувах се да видя какво става там. Фаталната интимност на предишния миг не ме напускаше. При най-малкия знак от нейна страна бих я целунал за довиждане.

Втурнах се към „Браун Уол“, местната верига магазини, която бях забелязал на идване — възрастен мъж, провесил нос, хукнал по улицата посред зима. Магазинът се намираше в неутралната зона между строежите и богаташкия квартал, тухлените му стени бяха изписани със спрей от бандите, витрините му въодушевяваха, но се охраняваха от сгъваеми решетки. Сграбих една бутилка „Сийграмс“ от рафта с чувството, че съм видял нещо порнографско, хвърляйки поглед на стъклените войничета, наредени едно до друго. Поразмислих и се отбих на щанда с лекарствата, взех опаковка с три презерватива, за всеки случай, рекох си, защото един скаут трябва да бъде винаги готов. След това хукнах обратно към блока, напълно забравил за тримата съмнителни типове, които висяха на ъгъла в ярките си одеяния и ме измерваха с поглед. Взех входните стъпала на един дъх и натиснах звънеца в очакване да ме пуснат в рая.

Звънях може би минута и половина, преди да започна да се чудя защо не ми отваря. Първата ми мисъл ли? Че съм страхотен глупак? Че оставих малката глава да решава вместо голямата? Не, не, аз наистина се безпокоях за нея. Да не би да й е призляло? Да не би някой квартален бандит да се е вмъкнал през прозореца и да я е подредил, докато ме нямаше? Тогава си припомних краткото, фатално щракване зад гърба си, на което не обърнах внимание, летейки надолу по стълбата. Внезапно, застанал на площадката и разтреперан от студ, аз осъзнах, че това е бил звукът на резето, с което стопанката се заключва за през нощта.

За себе си ще кажа следното — не, не си отидох по живо, по здраво. Натисках оня звънец така, сякаш натисках проклетия й нос. След около пет минути чух гласа й, съвсем ясно, но само за миг, за да не позволи никакъв ответ.

— Махай се! — Беше жива, нищо й нямаше и въобще не бях желан.

Нека бъда откровен — почувствах се доста гадно. Бях свил колата си, скапания мой шеви, от Лайл, Нора прибра по-хубавата, светлозеления биймър, който винаги карах с удоволствие, сякаш бях дрогиран. Намъкнах се в скапаната трошка, където винаги ми се гадеше от петната, които Лайл и приятелчетата му оставяха по седалките, и се опитах да обмисля ситуацията. Добре де, рекох си, някакво момиче не те пуска, после ти дава аванси, след това заключва вратата. Въпросът е… Попълнете празното. Снимки? Може би имаше някой идиот в килера с фотоапарат…

Въпреки това й се възхищавах. Глиндора умееше да напипва слабото място. Пуска ти ръка, после му пъхваш чашата в ръката. Бутилката, която стисках, излъчваше нещо странно и вълшебно. Винаги съм пил уиски, по това приличах на моя старец. Господи, колко обичах уиски. Усетих лека тръпка, когато палецът ми докосна етикета около гърлото на бутилката. Бях от почтените пияници, не близвах преди залез-слънце, но още от два следобед слюнчените ми жлези пресъхваха и първата глътка винаги ми врътваше главата. Винаги си мислех за Дом Периньон, монаха, който пръв е произвел шампанско. Претърколил се няколко стъпала надолу по стълбата и обявил пред братята, които се втурнали да го спасяват: „Пия направо от звездния свод небесен“.

Гледайки през прозореца на колата към апартамента на Глиндора в мрачната нощ, внезапно ми мина през ума, че всичко това е много тъжно. Дъхът ми замъгляваше стъклата и аз включих двигателя, за да се постопля. Целият смисъл на рискованата ми постъпка се състоеше в това да наложа внезапен, смайващ контрол над собственото си съществувание. Отново почувствах обаче далечния, властен кукловод, чиито конци бяха закачени за ръкавите ми. И истината, главната истина лъсна отново — аз бях само един окаян неудачник.

Започнах да си задавам въпросите, които винаги съм си задавал — докъде ще я докарам по този път? Или така ми било писано? В нашия квартал, ако баща ти е ченге или пожарникар, в теб не съществува никакво съмнение, че той е герой — всички тези мистични, безстрашни мъже, които налагат шлемове и обличат тежки шинели, за да се захванат с едно от най-загадъчните явления в природата — начина, по който материята се превръща в топлина и цвят, а блестящите, неуловими пламъци танцуват и рушат. Бях три-четиригодишен и вече се бях наслушал на какви ли не истории — спускане по метална върлина и разни други подвизи, и бях съвсем сигурен, че когато нахлузи ботушите и защитната си мушама, татко ще може да полети. А той не можеше. Разбрах го с годините. Баща ми не беше герой. Беше крадец. Той го произнасяше „кратец“, но никога нямаше предвид себе си. Подобно обаче на Язон или Марко Поло той носеше съкровища след всяко свое приключение.

Често бях свидетел как обяснява своите разбирания, принуждавайки майка ми да присъства на пиянските му излияния, в които сам си бе защитник. „Чувай, жено, ако една къща гори от основите до покрива, защо да не прибера бижутата, тъй и тъй ще се стопят, дяволите да ги вземат, нали си рискувам живота, ръка или крак, да не мислиш, че ще изляза навън да питам собствениците, докато пламъците поглъщат всичко, що притежават, съгласни ли са, или не? Когато учихме икономика в колежа, много бързо разбрах какво означава възнаграждение на ползвателя.“

Само че аз не бях склонен да му простя. Като дете се чудех дали хората знаят, че пожарникарите крадат. Може би всички в квартала знаеха за това — вечно душеха и тръпнеха да си купят нещо дребно, задигнато и скътано на безопасно място под гуменото наметало. „За какво смяташ, че са им направили такива огромни джобове?“ — питаше баща ми, но никога мен, а ония, които се промъкваха да огледат сребърните прибори, часовниците, скъпоценностите, инструментите, хилядите дребни неща, които потъваха в нашия дом. Баща ми се смееше и излагаше на показ компрометиращите притежания. „Това пък откъде е?“ — питаше посетителят, баща ми се подсмиваше и подхвърляше онова за дълбоките джобове. Не беше умен, разбира се, но държеше да го смятат за смел — всички наплашени хора са такива, напъват се да приличат на ония, от които се страхуват. Имах една братовчедка, Мери Клер, която дойде да го помоли за дрешка за кръщаване и той й намери нещо невероятно красиво — за какво смяташ, че са им направили такива огромни джобове?

Толкова се срамувах като дете, че чак сърцето ме болеше. Когато започнах да се изповядвам, доверих и това: „Баща ми краде“. Отците винаги проявяваха интерес. „О, така ли?“ Исках да им оставя името и адреса си с надеждата, че ще го накарат да престане да краде. Бащата за едно момче, това е неговата съдба. Този вид кражба обаче едва ли не се толерира в обществото и е нещо обичайно, което може да се прости. Поучаваха ме да почитам баща си, да се моля за душата му и по-добре да се грижа за собственото си поведение.

„Животът — това е волята.“ Бях развил капачката на бутилката, преди да разбера какво съм направил, и си повторих, сам на себе си, тези стари думи. Чувал съм ги от Лиотис Гризуел малко преди да умре. Погледнах отворената бутилка, сякаш бе сляпо око, и това ми напомни как наблюдавах нещо друго там долу, един друг извор на удоволствие. Натрапчивият аромат на алкохола предизвика у мен болка, остра и пронизваща като далечния образ на красива жена, чието име никога не ще науча.

„Животът — това е волята.“ Лиотис ми говореше за Тутс, негов едновремешен студент. Лиотис притежаваше дарбата, присъща на мнозина от най-добрите адвокати — те бяха пламенни защитници, които в същото време държаха клиентите си на разстояние. Когато говореше за тях, Лиотис често бе коравосърдечен и не искаше да бъда заблуден от Тутс. „Той ще те засипе с извинения за тежкия си живот, но аз никога не съм давал и пукнат цент за социологията. Тя е изцяло негативна. Не ми е необходимо да научавам какво потиска масите. Всеки човек, който има малко ум в главата си, може да го проумее — такъв е животът. Откъде обаче се е пръкнало това единствено по рода си нещо и каква е разликата? С часове седя и размишлявам. Откъде идва тази сила, за да не се предаваме. От волята. Животът — това е волята.“ Неуловим плам пронизваше стария човек, докато го изричаше, а крехкото му тяло все още съхраняваше неговия огромен дух. Споменът за това, както и стандартът, който той наложи като личност, ме терзаят сега.

Лиотис имаше право и за живота, и за волята. Подходящо убеждение за човек, роден през последните години на деветнайсети век, въпреки че за всички други то е остаряло. Сега ние вярваме, че една нация има право на себеопределение, но душата е роб на материалното — крада, защото съм беден; опипвам дъщеря си, защото майка ми правеше същото с мен; пия, защото майка ми понякога бе жестока с мен и ме ругаеше, а от баща си наследих ето тази черта като някаква злощастна пътеводна звезда. Като цяло продължавам да предпочитам възгледите на Лиотис, те са същите, на които ме учеха в църквата. Вярвам по-скоро във волята, отколкото в предопределението. Мога да пия, мога и да не пия, мога да се опитвам да открия Бърт, мога и да не се опитвам. Мога да задигна парите и да хукна, но мога и да ги върна. По-добре да имам правото на избор, отколкото да нахлузя веригите на причина и следствие. Всичко това води началото си от Августин. Ние избираме Доброто. Или Злото. И си плащаме за това.

А то, то може да се окаже най-примамливата ябълка на змията. Само че аз като че не посягам към нея.

Пия направо от звездния свод небесен.