Скот Търоу
Обявен за виновен (18)

Б. Принцът на мрака

Самолет 397 на „Транснашънъл“ се превърна в огнено кълбо, което се стовари на градското летище на Киндъл Каунти през юли осемдесет и пета. На летището се намирал случайно телевизионен екип, който щял да снима цирка на Пекин на съседната писта, и лентата бе прожектирана из цялата страна безброй пъти, сигурно сте я гледали, самолетът отскача върху предното колело, издига се отново, досущ илюстрация от детска книжка, където хипопотамите танцуват балет, всичко това в забавен кадър, грациозно, после се накланя напред, забива нос, избухват пламъци, които обгръщат кабината на пилота, устремяват се към туловището на самолета, озаряват прозорец след прозорец, докато накрая двигателите и долната част лумват в страхотна експлозия от оранжев и жълт пламък. Оцелели нямаше — опекоха се двеста четирийсет и седем души.

От този миг адвокатите на ищеца взеха нещата в свои ръце, млади момчета и момичета, които заливаха съдебните заседатели с порой от думи за мъката на вдовици и сираци, а след това прибраха по една трета от изплатеното състрадание. Като човек, който работи за другата страна, аз ще пощадя знаменитостите — позволете ми само да отбележа, че Питър Нокрис, главната баракуда на местните ищци, заведе три дела от името на семействата на жертвите при катастрофата, и то не преди погребението, ами буквално преди труповете да са изстинали. За шест месеца бяха заведени повече от сто трийсет и седем дела, включително и четири общи, от името на всички, които някакъв енергичен адвокат претендираше да представлява. Всички тези дела бяха консолидирани, преди да отидат при съдията Итън Бромуич от Върховния съд на Киндъл Каунти, бивш професор по право в Ийстън, чийто блясък превишаваше единствено преклонението пред собствените му способности. При всяко отделно дело нашият клиент, „Транснашънъл Еър“, бе основният ответник.

Да сте авиокомпания при дело за въздушна катастрофа е все едно да карате някоя от увеселителните колички, които се блъскат по панаирите. Шофиращите са повече, отколкото сте в състояние да броите, никой не знае, а и не се интересува от правилата на движението, всеки кара в посоката, която му харесва, и всеки умира от кеф да нанесе удар отзад. Не само че имаше двеста четирийсет и седем жертви, всяка със своите роднини и адвокати, които душат за пари, облекчавайки мъката си, ами имаше и десетина или двайсет допълнителни ответници, безмилостно притискани, за да бъдат на свой ред впримчени. Всеки съди всекиго, не само авиокомпанията и пилота, но и всеки нещастник, който едва-едва се е докоснал до самолета — строителите, производителите на двигатели, контрольорите на полетите, дори компанията, производител на бензина, всички с дълбоки джобове и възможности да бъдат обвинени или поставени натясно от перспективата за цяло десетилетие с прескъпо съдопроизводство и няколко милиона на масата. Всеки един си има застрахователен агент, който се появява на сцената и се ослушва как да избегне обезщетението на компанията, която осигурява премиите, ако ли пък не успее, съответно обвинява някой друг и го принуждава да плати. Дори ветропоказател не би могъл да се завърти в толкова много посоки. Ние обвиняваме хората от кулата за управление на полетите; те от своя страна твърдят, че елероните не работели; производителят настоява за грешка на пилота. Ищците стоят отстрани и злорадстват.

Около година след катастрофата Мартин Голд се захвана с нещо, което ми се струваше романтично и необмислено като кръстоносните походи — беше си наумил да се разплати за 397. Мартин притежава ум като уилсънова камера — устройство, където атомните физици проследяват пълната атомна реакция. Той е вероятно единственият адвокат, когото познавам, който е в състояние не само да захване, но и да успее в преговори, при които се налага да отговаря на телефонните обаждания на сто шейсет и трима различни адвокати.

В изпълнение на това, което Мартин винаги много предпазливо, понякога дори и в кантората, наричаше „планът «Бромуич»“, ответниците, по-точно застрахователните им компании, учредиха фонд от 288,3 милиона долара. Ищците, предвождани от Нокрис, се споразумяха, че щетите на всички пострадали, взети заедно, не трябва да надвишават тази сума. През последните пет години всяко дело или се препращаше за становище от вещи лица, или, много по-често, уреждаше обезщетенията, а капитан Бърт предвождаше екипа при разрешаване на споровете на „ТН“ и упражняваше надзор над управлението на фонда за обезщетения, който „Г и Г“ бе внесла като лихвоносен депозит.

Напоследък, когато приключваха и последните дела, ние се натъкнахме на нещо непредвидено — в тази сметка щяха да останат милиони, които, естествено, се оказваха собственост на малката „Транснашънъл Еър“. Разбира се, единствената грижа на „ТН“ бе да запази новината в тайна. Би се разразил кошмарен скандал, ако трябваше да се обяснява как, след като всичко е осчетоводено и разплатено — правни такси, лихви, остатъци и началната вноска на „ТН“ във фонда — как тогава компанията си е докарала чиста печалба от близо двайсет милиона чрез убийството на двеста четирийсет и седем човека. Още повече, адвокатите на ищеца, които не са помирисвали нито долар повече от това, което им се полагаше, щяха да използват слабото ни място, за да се облажат с по-голям дял, а допълнителните ответници щяха да вият жалостиво. Бяхме подели деликатна кампания, за да се уверим, че всеки ищец си е получил своето срещу собственоръчно подписан отказ за предявяване на каквито и да е права, след което изпратихме окончателния си финансов отчет по този фонд за обезщетение на съдията Бромуич. Въпреки това, ако почерпите с по някое питие Тад Кшишински в по-интимна обстановка, можете здравата да го разсмеете с неизбежните шеги за увеличаване броя на самолетните катастрофи.

Около четири и половина най-после ме допуснаха да вляза при Нокрис. Той ядеше на бюрото си печено филе от риба тон. Току-що бе излязъл от съдебната зала и се отморяваше с лека вечеря, събирайки сили за тежка работна вечер. В кантората си имаше напълно обзаведена кухня и готвач. Във въздуха се носеше аромат на джинджифил, но натрапчивото усещане за съд бе ясно доловимо. Копринената му стодоларова вратовръзка бе разхлабена, ръкавите на бялата копринена риза — навити. Хранеше се прав, боботейки откъслечни изречения като команди. Четирима-петима помощници дотичваха и изхвърчаваха с въпроси за документите, необходими за следващия ден. В ръцете на Питър предстоящото дело за изоставено дете щеше да възлезе на не по-малко от десет милиона. Майката щеше да се яви сутринта.

През цялото това време седях с вид на човек, който се кани да проси — предпочитана поза от Питър за всеки, който се мярка наоколо. Хранех надежди за бърз отговор и веднага щях да се омета. Бях донесъл ордери на разплащателни документи по 397, споменах между другото и за „Литиплекс“ по начина, за който Уош твърдеше, че се прилага и от други — не можем да препратим кореспонденцията, та дали той няма някаква представа за адреса?

— „Литиплекс“ ли? — Питър докосна чело. Беше се втренчил, без да забелязва нищо. — Разговарях с някого за това…

— Така ли? Да не би с Бърт?

— Бърт ли?

— Не беше в града, нямаше как да го попитам.

— Аха. Сигурно е бил при семейството си на Марс. — Нокрис се загледа в тавана. — Не е той. Кой ли беше? — Забарабани с пръсти, после изкрещя да дойде една от секретарките, но я спря със силно плясване на ръцете. — Спомних си кой ме питаше за „Литиплекс“. Дяволите да ви вземат, ама и вие сте едно шантаво племе. Никога ли не си говорите помежду си? Голд! Голд ме питаше нещо. И той ли не е в града, или е прескочил да хапне нещо, а?

Сърцето ми замря, дори не бях сигурен защо, но усещах, че нещо не е наред. Мартин би си позволил да говори открито дори с хора на ищеца, докато само за един поздрав с Питър на улицата му бяха необходими пълни бойни доспехи, а след това и „Алка Зелцер“.

— Мартин ли?

— Той ами, кой друг? Точно така, Голд се обади преди три-четири седмици. И той като тебе шикалкавеше и ми надуваше главата с глупости, после се опита да ми пробута между другото „Литиплекс“, така че да не му обърна внимание. В какво сте се замесили този път, а?

В нищо, рекох. Да се лъже Питър не е дори неволен грях — все едно да говориш на френски с французин. Уош бе споменал, че Мартин е звънял на няколкото адвокати на ищеца, като се интересувал дискретно за „Литиплекс“, но и през ум не ми е минавало, че между тях може да бъде и Нокрис. През това време се опитах да загладя интереса, който бях предизвикал с подпитването за „Литиплекс“. Само се подготвяхме да уредим всичко, да изпипаме детайлите, та кой би могъл да знае повече от Питър?

Ласкателството при Нокрис винаги беше най-печелившата карта. Вероятно защото е област от обществения живот, предполагаща максимална сдържаност, правото сякаш привлича най-много такъв тип хора, опиянени от самите себе си, които смятат юридическата професия за пътечка към оная ничия земя, където волята и собственото „аз“ могат да се развихрят до безкрай. Едноличен съдружник във фирма със седемнайсет души адвокати, Нокрис е единственият адвокат, когото познавам, който печели повече и от най-знаменития питчър левак в Националната лига. Официалните му доходи са между четири и шест милиона, но тази година с около трийсет милиона за разплащане по обезщетенията по 397 доходът му, както сам се изразява притворно, „ще достигне суми от порядъка на осемте цифри“.

Този успех не се постига, когато човек се придържа към някакви скрупули. Даренията на Питър в политиката са безкрайни — тук той прехвърля всякакви граници и дарява от името на своите шестнайсет помощници, съпругата и децата си. Въпреки всичко не оставя нищо на случайността. Неговите свидетели са ловко обработени, често изчезват документи, а в лошото старо време, което сякаш още не е свършило, когато пари в брой купуваха съдийското благоволение, Нокрис се славеше, че умее и това. Най-противното в цялата работа е, че неговата популярност прави възмутителна реклама на корумпираността на правната система. Достатъчни са само десет минути с този човек, и картинката ти е ясна — необуздано вътрешно „аз“, несъмнени душевни смущения. По някакъв странен начин обаче романтичната осанка на Питър, себехвалебственият му баритон и сребристата грива са докарвали в продължение на четирийсет години само възторжени отзиви от съдебните заседатели. Той продължава напред, а всички ние сме уверени, че независимо колко бляскави са неговите успехи, богатство и хвалебствие в национален мащаб, всичкото това извоювано възхищение, единствената движеща сила в природата, по-стабилна от гравитацията, е стремежът на Питър за повече и повече.

Той продължи да говори за Мартин, за тази вечно кървяща рана.

— А, да. Какво разправяше Голд? Нещо като теб. Някакво писмо, което трябвало да се преправи. Попитах го: що за игра е това? На поща ли ще си играем? Помислих си, че това е някаква детска игра. — Нокрис прихна с пълна уста. Не даваше пет пари за никого и се подиграваше с Мартин.

— Все пак, Питър, какво ще кажеш за това? За „Литиплекс“? Какво е то?

— Слушай какво! Откъде, по дяволите, да знам? Колко пъти да ти го казвам. Обади се на „Информация“. Питай ги за „Литиплекс“. Боже — продължи той, — как се издържа на това, Малой? Сто и четирийсет адвокати тичат наоколо и се блъскат един в друг. Двама старши съдружници разпределят пощата. А сега ще накараш Джейк Айгър да се бръкне за петстотин долара, защото си хвърлил поглед на един плик, и ще му се оплачеш, че адвокатите на ищеца са виновни, защото съдебните разходи са толкова високи.

Може да се каже, че Джейк и Нокрис поддържаха някакви отношения, защото бащата на Джейк бе един от политиците, към когото Нокрис се бе лепнал преди много години. После Питър пое по свой път, присламчи се към големите юридически фирми, стана един вид Гог и Магог^[1]. С характерния си мазен маниер той дори се опитваше да получи моята подкрепа. Знаеше мястото ми в „Г и Г“ — в главата си носеше подробна карта на цялата правна система: национална и местна. Тъй като едва се крепях на ръба, бях удобен да ме използва срещу останалите съдружници във фирмата. Вместо това аз нескопосано го парирах с остроумие.

— Питър, ако не бях наясно с нещата, щях да си помисля, че ми предлагаш работа. — Щом като го изрекох, усетих, че направих грешка. Острият нюх на Нокрис долови нещо, което му намирисваше на корупция, а в тази кантора тя винаги е витаела във въздуха подобно на въглероден двуокис. Замълча за миг, преди да отхвърли тази мисъл.

— Няма да стане, Малой. Ти си стар, товарен кон. — Това бяха единствените му думи. Така или иначе, не прибави „умрял“ или „умиращ“, но според него моите кости скоро щяха да бъдат под земята и да се слегнат от следващата каруца, която щеше да поеме по моя път. Той се залови с работата си, а аз поех пътя си, като опитвах да не мисля за него, да не се оставя да бъда смазан от неговата преценка, но, естествено, се почувствах напълно съкрушен. Дори не си струваше някой да ме купува.

Бях на улицата, палтото ми беше разкопчано, тъй като Кулата бе съвсем наблизо, плътният поток пешеходци ме блъскаше от всички страни, работниците се разотиваха в мрачната, гаснеща зимна вечер. Над главите небето мержелееше с цвета на изпечена глина. От сутрешния сняг бе останала само влагата по тротоарите и тя замръзваше сред купчинките сол, които набраздяваха бетона и оставяха следи по обувките ми.

Крачех и се опитвах да осмисля положението. Не бих казал, че вярвам на Питър. По-безопасно би било да разчитам на вятъра. Чудех се защо ли трябваше да крие нещо. Изпитвах гадното познато старо чувство на ченге, когато всеки ти се струва подозрителен. Бърт. Може би Глиндора. Та дори и божият пратеник на земята — Мартин Голд. Особено ме дразнеше съмнителната непредсказуемост на поведението му, начинът, по който се държа с Джейк, фактът, че се бе обаждал на Нокрис, което правеше само когато някой плаща допълнителни проценти. Спрях на ъгъла, до момчето във фланелка с качулка, което продаваше вестници, и изведнъж внезапният вятър запрати шала в лицето ми. Ето ме насред града, където съм изкарал целия си идиотски живот, сред каньоните, в които скитах от десетилетия, чувствайки се потиснат и несигурен, обзет от убедителната, макар и мимолетна илюзия, че не знам, по дяволите, къде се намирам.