Скот Търоу
Обявен за виновен (17)

А. Робинята кралица на счетоводството

Подобно на машинното отделение на презокеански параход, където черни от сажди ръце хвърлят въглища в огромни пещи, счетоводният отдел на нашата фирма работи с пълна пара под палубата. На трийсет и втория етаж, между „Инвестиционни банкови операции“ и една туристическа служба човек получава усещането, че се намира под земята, защото отделът е откъснат от трите етажа, които заемаме. Въпреки това в много отношения там тупти сърцето на „Г и Г“, там се отчитат всекидневно изработените от нас часове, оттам всеки месец излизат официалните бюлетини за свършената работа. Приходоносният двигател на нашата юридическа фирма боботи на пълни обороти.

Едно от най-странните неща, които човек изживява, когато се прехвърля от КРСПН в „Г и Г“, е необходимостта да привикне към един свят, където парите, които като ченге и после като обществен адвокат считах в самото им естество за зло, се оказват опорната точка на оста на цяла една вселена. Точно парите са причината нашите клиенти да ни наемат — от нас очакват помощ да печелят още повече или поне да запазят това, което притежават. Бог ми е свидетел, парите са онова, което ние очакваме от тях. Те са и единственото, което ни свързва. По времето, когато приключва финансовата година, фирмата прилича на университет преди мача на годината. Събранията на съдружниците, на които обсъждаме приходите, почти не се различават от разбора преди важен мач, на тях Мартин и особено Карл държат речи, за да ни вдъхнат кураж и да притиснем клиентите да си плащат сметките. Едно от многобройните остроумни нововъведения на Карл бе да измести края на финансовата ни година един месец по-рано, на трийсет и първи януари, за да имат възможност клиентите да декларират дължимите хонорари в предходната и следващата календарна година. На втори февруари, Сретение Господне, след като всички приходи са осчетоводени, съдружниците навличат смокингите за общото събрание, където Комисията обявява „точките“ на всеки — процентния дял от приходите на фирмата.

Счетоводният отдел се помещава в две стаи с флуоресцентни лампи, където работят девет жени, заобиколени от бяла пластмаса. Техните цифри се отчитат всекидневно и се докладват на Комисията. Главен контрольор и завеждащ отдела е Глиндора Гейнс. Когато влязох, я заварих да чете изрезка от вестник. Вестникът лежеше отворен върху бюрото й, на което единствено се мъдреше снимка в рамка на сина й. Щом ме зърна да влизам, тя тръгна в обратна посока.

Бях с палто, щях да излизам, за да се срещна с Питър Нокрис. Бях й се обаждал три-четири пъти, но без резултат и затова я попитах дали са й предали, че съм я търсил.

— Заета съм — заяви Глиндора, макар че току-що четеше „Трибюн“. Следвах я по петите из отдела, докато тя вървеше и затръшваше вратите на шкафовете.

— Важно е — добавих аз.

Тя ми хвърли поглед, който би разтопил олово.

— И аз се занимавам с важни неща. Десет процента не ни стигат за бюджета и търсим начини да преразпределим всички разходи. Ти нямаш ли намерение да печелиш пари?

Небеса, ето това е жена с мнение — и то с главно „М“ — една от онези афроамерикански хали, които, както изглежда, тъжат, че имат само един живот, за да вилнеят срещу безобразията, извършени през последните няколко века. Никой не е в състояние да се разбере с нея. Нито адвокатите, нито останалият персонал. През годините, когато е била секретарка, Глиндора е работила с половината адвокати на фирмата. Тя не може да мели брашно с други жени и е изкарала само седмица с Бръши. Глиндора представляваше огромна заплаха за Уош, както и за мнозина други. Във всички деликатни положения Глиндора се радва на закрилата — познайте на кого? — на Мартин Голд, светията, покровителя на местните ексцентрици. Той я намираше забавна, пък и това ми бе добре известно, Мартин е склонен да прости всеки грях с изключение на мързела, единствено заради способностите. А че Глиндора е способна, в това няма съмнение. И точно там е проблемът. Тя е изпълнена с негодувание срещу начина, по който е заробена от обстоятелствата. Родила на петнайсет, отгледала съвсем сама детето си, без шансове да си проправи собствен път в живота.

Тъй като бе сигурен, че Глиндора няма да устои на изкушението да покаже колко е способна, Мартин накрая я събра с Бърт, адвоката, с когото бе работила най-дълго. Глиндора попълваше формулярите му за съда, съставяше графика му, водеше кореспонденцията, попълваше бланките на стандартните справочници, извиняваше го, когато изчезваше, дори няколко пъти се явява по спешност в съда вместо него. (А получаваше около десет процента от неговия доход, ако можете да простите на сина на ирландец.) Единственият проблем бе, че преди около година те започнаха страхотно да се карат. Тук няма място за евфемизми. Те не си разменяха сърдити погледи или остри думи. Те си крещяха неистово в коридора. Хвърчаха документи, а клиентите по вратите на залите ги гледаха изумено. Страхотни сцени. Накрая на някого, който сигурно е бил в армията или пък е бил ченге, му хрумна спасителната идея да я повишат. Глиндора бе много по-човечна като шеф, отколкото като подчинена, и не криеше колко се гордее да властва над своя собствена вселена. Естествено, Бърт се опечали, когато го напусна. А Глиндора несъмнено се гордееше и с това.

— Глиндора, става дума за онази история с „Литиплекс“. За парите. — Това я закова. Бяхме застанали пред редица от шкафове, боядисани в мъртвешкобяло. Чертите й се изостриха от присъщата подозрителност. — Когато си прехвърляла документите, мисля, че си пропуснала една бележка. От Бърт. Може би е била приложена към някакво споразумение с Питър Нокрис.

Тя моментално тръсна в знак на несъгласие буйните си дълги коси, прихванати с шноли. Аз обаче кимнах решително в отговор.

— Слушай какво! — Тя направи широк жест с ръка. — Тук имам осемдесет хиляди папки и съм си пъхала носа във всяка една от тях. Ако смяташ, че можеш да свършиш по-добре работа, Мак, моля, заповядай. Затваряме в пет.

Тогава иззвъня телефонът и тя го вдигна, ноктите й бяха дълги, зловещи и изваяни, боядисани в яркочервено. Глиндора прехвърли четирийсетте, но годините не й личат. Изглежда чудесно и го съзнава — пищна жена, внушителна, към метър и осемдесет, дълги крака, от горе до долу жена от чиста проба, невероятни цици, голямо черно дупе и горди, царствени черти на лицето, чийто властен израз и възголям орлов нос свидетелстват за семитски лудории в Западна Африка отпреди няколко века. Подобно на всяко красиво човешко същество, което съм срещал, тя може да бъде чаровна, когато има нещо, което желае, а с мен, при определени настроения дори флиртува и така, предполагам, опипва почвата. Почти през целия си живот съм живял с подобни жени, които страдат от характерното женско безсилие при усещането, че няма начин да подхванат инициативата. Всеки, който я погледнеше, оставаше смаян от външността й. Чувал съм мъжете да говорят с възхищение за нея в продължение на години — но само от разстояние. Както каза един ден Ал Лагодис, стар приятел от полицията, когато се отби да хапнем на обяд, на човек ще му е необходим член като върлина.

В този момент аз не й бях необходим.

— Мак, казах ти вече. — Тя бе свършила разговора си по телефона. — Нямам време за това.

— Ще дойда в пет. Ще ми покажеш какво си прегледала.

Тя се засмя. Нещо несъвместимо — Глиндора и безсмислената работа в извънработно време.

— Тогава кога? — попитах аз.

Тя си взе чантичката, пъхна нещо вътре и ми се усмихна със стиснати устни, сякаш казваше: „А познай!“. После тръгна по коридора и аз се отказах да я следвам. Напразно я повиках. Останах до бюрото й. Вестникът все още лежеше отворен. Изрезката приличаше на статия, една осма от страницата. Беше се запазила малка част от заглавието. „Уес…“ — може би част от Уест? Вдигнах поглед. Шарън, една от подчинените на Глиндора, ме наблюдаваше, дребна женица с мургава кожа, в розова възтясна рокля. Тя ме наблюдаваше с подозрение — чиновник срещу шеф, жена срещу мъж, малките подмолни вражди из канцелариите. Очевидно мислеше, че каквото и да търсех, няма да го намеря.

Насилих се и се усмихнах глупаво, после отстъпих от забранената зона, която принадлежеше единствено на Глиндора.

— Кажи й да ми се обади.

Шарън само ме гледаше. И двамата знаехме, че нямам никакъв шанс.