Скот Търоу
Обявен за виновен (16)

Б. Полковника

— Моля, съобщете си името и кажете по букви фамилното за протокола.

— Казвам се Анджело Нучо, Н-у-ч-о, но понеже съм младеж, предпочитат да ми викат Тутс. — Полковника, както му казваха всички — цъфна в широка театрална усмивка при вида на членовете на анкетния състав по наказанията на Комисията, насядали на дългата маса срещу него. Ние представяхме нашия случай пред тях — тричленно жури, съставено от адвокати, доброволци, които отделят част от времето си, за да утоляват стръвта си да съдят други. В отговор на Тутс председателката Мона Далс си позволи да му отвърне едва-едва, докато мъжете от двете й страни запазиха изражението си, с което подчертаваха пълен тенденциозен неутралитет. Мона работи във фирмата „Зан“, най-големия конкурент на „Г и Г“, и е приветлива, уравновесена и умна дама — качества, които не биха могли да помогнат в случая с Тутс, ако нещата се разглеждат от страната на защитата. На нас ни трябваше някой перко. Пред Мона се въртеше огромен магнетофон с две ролки, съхранявайки за ония, които биха проявили интерес в бъдеще, заключителната част от живота на една от най-колоритните личности в нашия край.

Полковник Тутс е на осемдесет и три години и истинска развалина. Късите му криви крака, единият раняван при Анцио, са жертва на артрита, а дробовете му са проядени от тютюна и аз си ги представях нагърчени като сухи листа. Той хриптеше, говореше на пресекулки и се запъваше на всяка дума. Страдаше от диабет, който застрашаваше зрението му, както и от ред смущения в кръвообращението. Трябваше обаче да му се признае, че се държеше, и още как — полковник Тутс бе прекарал живота си като фурия. Градско чедо, той бе опитал от всичко — бе участник в три войни и патриотизмът му беше показен и комичен, бе политик, виртуозен кларнетист, наемал два пъти целия състав на симфоничния оркестър на Киндъл Каунти, за да му акомпанира в приличното изпълнение на произведение на Моцарт за кларнет, мафиот, адвокат, приятел на проститутки, гангстери и с всеки друг, за когото здравият разум му подсказваше, че ще се окаже полезен. Когато бях ченге преди двайсет години, той все още бе в силата си и го избраха за градски съветник в Саут Енд. Когато не се занимаваше с политика, той подкупваше съдии, продаваше длъжности и, така се твърдеше, дори бе убил един или двама. Човек никога не можеше да бъде напълно спокоен с него. Истината му бе противопоказна. Ала Полковника беше такъв сладкодумец, че би омаял и Одисей, той очароваше дори когато разказваше неща, които здравият разум определя като отвратителни — как е купил гласовете на „чернилките“ с пуйки за Деня на благодарността („Ноември е чудесно време за избори“), или как веднъж прострелял в коленете глупака, който отказвал да плати дълга си в игралния дом.

На осемдесет и три години полковник Тутс бе преживял какво ли не, но не можа да се отърве само от КРСПН, която го взе на мушка шест пъти по време на кариерата му и сега отново се прицелваше. От скорошното федерално разследване на бял свят изскочи фактът, че в продължение на четиринайсет години полковник Тутс бе плащал членски внос за кънтри клуба на Даниъл Ший, шефа на окръжната данъчна служба, а това бе място, където фирмата на Тутс имаше твърде голямо вземане-даване. Съдията Ший съвсем благоразумно почина, преди Върховният съд да го подведе под отговорност по безброй данъчни обвинения. Правителството не успя да докаже, че някои от решенията на Ший са били повлияни, така че почти не им остана за какво да се заловят в Тутс. Само че вноските надхвърляха всякакви морални граници и Министерството на правосъдието отнесе въпроса към Комисията, където мои бивши колеги, мрачни и престорено добродетелни личности подушиха, че са спипали Тутс натясно, пък ако ще да бъде и на сто години.

И така, в десет сутринта в сряда Бръши, аз и нашият клиент пристигнахме в старото училище, където заседаваше Комисията. Самото ни явяване вече бе знак за поражение. По настояване на моя клиент аз бях предприел различни маневри, за да отлагам нещата повече от две години и половина. Сега обаче гилотината щеше да падне.

Позовах се на делото на председателя на окръжния съд, сборник с решения на съдебни заседатели, предложени от Том Удхъл, заместник-председател, който преди две години ми беше шеф. Изпълнен с решителност, Удхъл се появи — невъзмутим, висок, красив и непреклонен. Веднага наредих на Тутс да заеме мястото си с надеждата, че ще изглеждам нетърпелив да започна защитата.

— Кога станахте адвокат? — попитах своя клиент, след като приключи с подробното описание на военните си подвизи.

— Бях удостоен да практикувам право преди шейсет и две години и деветнайсет дни. Само че кой ли ще седне да ги смята? — Тутс пусна язвителната си усмивка.

— Завършихте ли университет?

— Ийстън Юнивърсити, там договорни отношения ми преподаваше покойният Лиотис Гризуел от вашата фирма, той си остана моя съвест през целия ми професионален живот.

Извърнах се настрана, защото се страхувах, че ще се изсмея пред Комисията. Бях казал на Тутс да зареже хлапашкото си държане, но той имаше дебела глава. Беше се разположил на стола с бастун, подпрян на коляното, от тежкото дишане по устните му се спускаше тънка вадичка, над заобленото му туловище стърчеше пура, а рунтавите вежди се виеха и покриваха половината чело. Облечен бе както обикновено — яркозелено спортно сако, съчетаващо нюанси на светла диня и лимон. Бях готов да се обзаложа, че никой от Комисията не притежаваше чак толкова ярка вратовръзка.

— От какво естество бе юридическата ви практика? — бе следващият ми коварен въпрос.

— Бих казал, че практиката ми бе всеобхватна. Аз практикувах, за да помагам. При мен идваха хора, които имаха нужда от помощ, и аз им помагах.

Това бе най-добрият отговор, който можехме да скалъпим, тъй като Тутс през всичките шейсет и две години като адвокат не би могъл да назове нито едно дело, което да е водил, нито едно написано от него завещание или договор. Вместо това хората прииждаха със своите проблеми и тези проблеми се решаваха. Практиката на Тутс бе напълно в духа на католицизма. Та кой би могъл да обясни някое чудо? Тутс помагаше и на мнозина държавни служители. В почти всяко важно държавно учреждение познаваше някой, с когото поддържаше близко приятелство. Имаше един весел як заместник-министър на правосъдието, на когото купуваше костюми, и един особено важен сенатор, чиито три разширения на къщата бяха извършени от предприемач, приятел на Тутс, за забележително ниската цена от четиринайсет хиляди. Щедростта го направи много влиятелен, най-вече защото постъпките му винаги се разчуваха. Разчиташе главно на очарованието си на мошеник. Той имаше и други приятели, момчета от близките квартали, които трошаха прозорци, палеха магазини или оперираха сливици без упойка, както се случи веднъж на един певец в бар, който се скара с Тутс.

— Практикували ли сте по дела към данъчното управление?

— Няма такова нещо. Никога. Ако ми се отвори работа там, ще трябва да питам къде се намира.

Хвърлих поглед към Бръши, за да разбера как вървят нещата. Тя седеше до мен в тъмен костюм и се опитваше да записва всичко, всяка дума в един жълт бележник. Усмихна ми се леко, но това бе само усмивка на приятел. Беше прекалено резервирана, за да ми даде повече надежда, отколкото имах.

— Така, познавате ли съдията Даниъл Ший?

— Разбира се, познавам го от времето, когато и двамата бяхме млади адвокати. Бяхме страхотни приятели. Факт.

— А плащахте ли, както твърди заместник-председателят, членски внос за кънтри клуба на съдията Ший?

— Напълно. — Тутс не беше толкова категоричен, когато преди няколко години му бе зададен същият въпрос, но тогава той прекъсна разпита. Нямаше да му навреди кой знае колко, когато Удхъл подхванеше атаката, която при всички случаи щеше да бъде противна.

— Можете ли да обясните как стана всичко?

— Няма никакви проблеми. — Тутс сграбчи бастуна си и го премести напред, сякаш включваше на по-висока скорост. — Около седемдесет и осма се натъкнах на Дан Ший на една вечеря в чест на „Рицарите от Кълъмбъс“ и се заприказвахме за голф, както става между приятели. Той сподели, че винаги е искал да стане член на „Бавариан Маунд Кънтри Клъб“, който бил в неговия квартал, но за нещастие не познавал никой, който би му станал поръчител. С удоволствие поех това задължение. Скоро след това президентът на клуба, господин Шоукрос, ме уведоми, че Дан Ший има затруднения с членския внос. Тъй като бях негов поръчител, аз се чувствах задължен да го плащам вместо него и така…

— Вие разговаряхте ли за това със съдията Ший?

— Никога. Не исках да се чувства неудобно. По това време съпругата му Бриджит беше много зле със здравето и всякакви разходи и неприятности представляваха за него тежко бреме. Познавам Дан Ший и съм сигурен, че той е имал намерение да реши този въпрос, но някак му е изскочил от ума.

— Обсъждали ли сте с него някои дела на вашата фирма, разглеждани в неговия съд?

— Никога — повтори той. — Как бих си позволил? По-младите ми колеги в кантората се занимават с какво ли не. Никога не ми е минавало през ум, че могат да се отбият в оня съд. Нали знаете колко съдилища има в днешно време. — Тутс разпери ръце и се ухили, оголвайки проядените и пожълтели останки от зъби в устата си.

Бръши ми подаде бележка, на която пишеше „Пари в брой“.

— О, да. — Докоснах вратовръзката си, за да вляза отново в ролята. — Установихме, че господин Шоукрос е дал показания пред съдебните заседатели, че сте извършвали тези плащания в брой и че сте го молили да не споменава за това пред никого. Бихте ли обяснили този факт?

— Няма никакви проблеми — заяви Тутс. — Не исках да се разчува сред членовете на клуба, че съдията Ший има затруднения с членския внос. Това би го притеснило. Ето защо плащах в брой, надявайки се, че счетоводителят и другите служители няма да обърнат внимание на името ми върху чека. Помолих Шоукрос да бъде така любезен и да запази мълчание по този въпрос. — Тутс се обърна с усилие, за да погледне към Комисията. — Направих го от приятелски чувства — добави той.

Не забелязах някой да посегне за носна кърпичка.

Около петнайсетина минути Удхъл се пънеше в кръстосан разпит. Тутс, който не бе пропуснал нито дума досега, внезапно оглуша напълно. Удхъл повтаряше всеки въпрос по три-четири пъти, а Тутс отвръщаше с неясен, изкуфял поглед. Към обед Мона обяви почивка. За днес бе достатъчно. В залата бяхме седмина адвокати и всички измъкнахме бележниците си, за да уточним кога бихме могли да продължим. Минахме през сутрините и следобедите си до следващия вторник, когато всички се оказахме свободни.

— Справям ли се? — попита ме Тутс на излизане.

— Чудесно.

Лицето му грейна детински и той се засмя, защото беше на същото мнение.

— Защо един осемдесет и три годишен държи да не бъде лишен от право да практикува? — попита Бръши, след като натоварихме Тутс в такси. — Защо просто не се оттегли от практика?

Четирийсетгодишната кариера на Тутс като съветник от Саут Енд бе приключила в началото на осемдесетте, когато се разчу, че градската Комисия по паркове и игрища, която Тутс ръководеше по споразумение, бе гласувала да предостави за цели десет години извозването на отпадъци на компанията „Ийстърн Салвидж“, собственост чрез посредници на един от синовете на Тутс. Оттогава животът му бе сведен до ролята на човек за безнадеждни ситуации. Той се нуждаеше от разрешителното да практикува, за да придаде на действията си някаква отсянка на законност. Обясних всичко това на Бръши, докато се връщахме обратно към Кулата, пробивайки си път през обедната тълпа. От снощи преваляваше лек снежец и сивата каша каляше бомбетата на обувките ни.

— В „Жълтите страници“ няма списъци на тия, които подкупват длъжностни лица. Пък и това ще опетни честта му. А той е човек, който държи да си носи ордените в съда. Не би приел обществения позор.

— Честта му ли? — учуди се Бръши. — Та той стои зад няколко убийства. Онези типове в Саут Енд? Той обядва с тях. И вечеря.

— Това също е въпрос на чест.

Бръши поклати глава. Влязохме в Кулата и се изкачихме с асансьора до приемната на „Г и Г“ с дъбови библиотеки и купища древни томове, купени на едро, за да й предават подобаващ вид. Преди няколко години нашите кантори бяха обзаведени според инструкциите на Мартин в стил английска ловна хижа. Голямата приемна бе подновена с чамови дъски и кожени светлокафяви фотьойли с пискюли, с малки пейзажи и ловни сцени по стените, с картини в месингови рамки на широки зелени подложки — евтини декоративни боклуци, но кой ли ме питаше? Този начин на обзавеждане предразполагаше към царящата наоколо атмосфера — всеки ден нови лица, млади хора, които сноват с подчертано измъчени лица, помпозни глупости, които ме заобикалят и всъщност нямат нищо общо с мен. Договори. Сделки. Човек можеше да наблюдава всичко това отдалеч — мъже с фалически символи на шиите. Жени с полуголи крака. Към какво се бяха втурнали всички те, за бога? На какво отдаваха толкова голямо значение, а на мен не ми пукаше?

— Казах му, че не можем да спечелим — обърнах се към Бръши. — А той непрекъснато ми говореше за отлагане на делото.

— Така, така. — Барабанене по папката. — Две години и четири месеца. И за какво? — После тръгна по коридора. Имаше среща с Мартин, но ми напомни за тениса в шест.

— За време.

— За какво му е това време? — попита Бръши.

— За да умре.