Скот Търоу
Обявен за виновен (14)

VII. Моят дом

Къщата, в която Нора и аз прекарахме семейния си живот, е малка, квадратна и тухлена, с пластмасова обшивка и черни капаци на прозорците, с три спални, и се намира в центъра на предградието Ниъринг. Нора все ми мелеше на главата, че можем да си позволим нещо повече, но аз не желаех. Имахме лятна виличка на Лейк Фаулър и това ми беше предостатъчно. Страничните ни разходи бяха многобройни — колата, моите костюми, нейните тоалети, идиотските клубове. Когато си мисля за миналото, ми се струва, че сигурно домът ни не е бил кой знае какво. По стените се виеше бръшлян, а стъбълцата от времето, когато се нанесохме, са избуяли в дебели клони и вече пускат тъмни, застрашителни филизи, които си намират пукнатини в хоросана и бавно разрушават цялата къща. Когато ми присъдиха детето, получих и къщата. Разплатихме се с Нора. Ниъринг никога няма да стане шикозен квартал, а Нора разбира това-онова за стойността на имотите.

Тя е в бизнеса с недвижими имоти, знаете ги, момичетата от предградията, наконтени за делови срещи и обеди. Не я свърташе вкъщи. Оправяше се криво-ляво с Лайл, вкара го в гимназията, но се обзалагам, че си е правила сметки на някое парче хартия, изчислявайки какъв процент от мозъчните й клетки умират всеки ден. Дори когато бях пиян, долавях дивото и безутешното у нея, което бе невъзможно да се обуздае. Спомням си, веднъж я наблюдавах — тя беше в градината. Всяка година у нея се пръкваше нова домашна страст, онова лято наред бяха зеленчуците. Всичко, що имаше зелен цвят, изобилстваше в нашата градина — житни стъбла с широки листа като изящни ръце, джунгла от грах, папратообразни щръкнали аспержи, които се стелеха като дантела. Нора седеше в мъничкото ни задно дворче с Лайл на коленете и се взираше в далечината, обзета от самотни видения, същински Колумб, който виждал кръгли форми, докато всички останали виждали плоски.

Накрая тя захвърли всичко и замина там, където къщите бяха елегантни, всичко тънеше в светски блясък и бе по последна мода, изхвърча като ракета, ликувайки безмилостно — тя умираше да се върне в света на големите. Сякаш отново бе двайсет и една годишна — и то във всяко отношение, за съжаление. Когато, почти в продължение на две години си представях, че нещо се върши, аз се чувствах напълно непотребен и захвърлен. Бях приключил с пиенето, стоях си у дома, измъчван от болезнени видения, мислех си за мъжете, които прииждаха от Канзас Сити и се радваха на Нориното благоразположение. Тя излагаше на показ прелестите на своята светая светих, а аз, бившият пияница, който бях скитал повече от някой пилигрим, си седях вкъщи и изживявах перверзен и потаен романс насаме с ръката си. Нима това, че мислиш за секса, не е неговата най-противна страна? Особено при мъжете. Нали не раждаме деца, ние можем да се изявим по един-единствен начин. „Правиш ли го, а?“ Все едно да питаш някой дебелак дали му се удава случай да похапне. Кълна ви се, дни наред бях в депресия след последния път, когато се облекчих, а когато лекарят ме попита — нали сега е модерно да се задава този въпрос — дали съм полово активен, трябваше да отговоря „не“. Само че аз се отклоних.

Нора винаги се мотаеше с шефката си, Джил Хоруич, с която или споделят питие, или ходят на разни събирания. Джил е достоен член на женското дружество „Недвижима собственост“, разведена, основен източник на прехраната на куп деца, и според мен тя обича да хойка, защото така е по-безпроблемно, по-добре някой сладур в бара, отколкото съпруг, закотвен в кухнята — още едно гърло за изхранване. Начинът на живот на Джил правеше голямо впечатление на Нора.

Нора беше авантюристка по душа и в това няма спор. Скоро след като се бяхме запознали, по-точно на втората ни среща, Нора Гогинс бе тази, която за първи път ми го налапа. Все още смятам мига, когато ми смъкна ципа и лично поздрави малкия си приятел, улавяйки го така уверено, както певец в нощен бар улавя микрофона, за един от най-вълнуващите в своя живот. И това, за което говоря в момента, съвсем не беше момчешка възбуда. Разбрах, че съм попаднал на рядко създание, по-смело и от мен, качество, на което не бих могъл да устоя, особено у католичка. Бих я последвал и в джунглата, защото тя не би се уплашила от дивите зверове и притежаваше всички душевни сили да следва свой собствен път. Това значеше още, че е жена с непоколебими разбирания и че би се отвратила от съвместния ни живот. Правеше ми скандали, непрекъснато повтаряше как съм я изчерпил емоционално и в нея явно бушуваха тайни желания, които така и не успях да задоволя.

Шумът, който вдигнах вечерта, когато се прибрах, изкара Гадното дете на стълбата и то затрополи надолу, триейки очи, без риза, но с джинси, с вид на човек, нападнат от див звяр. Синът ми е скрофулозно същество, мой ръст, но все още не добре развит, с няколко случайни косъма, избуяли в средата на гърдите сред пъпките. Особената му прическа, наподобяваща игрище за голф върху обрасъл склон, бе в безпорядък. Седнахме на масата в кухнята и започнахме размяната на поздрави.

— Тежка нощ, а?

Той издаде неясен звук на съгласие. Ръката му закриваше лицето, а лакътят се подпираше на кутията с овесени ядки, сякаш тя бе единственото, което го крепеше да не припадне. Облече си ризата, някаква модерна и женствена одежда от изкуствена коприна, която сигурно аз бях платил. Червената ивица върху нея едва ли бе шарка, а по-скоро петно от кетчуп.

— Кога се прибра?

— В един.

Имаше предвид следобед, а не през нощта. Погледнах часовника — седем и четирийсет и осем. Лайл сега ставаше. Бих казал, че живее обратно на часовниковата стрелка. Той и приятелите му смятат, че трябва да си съвсем сбъркан, ако подхванеш нещо преди полунощ. Нора, естествено, обяснява лекомисления му начин на живот с лошия пример, който давал бащата пияница, когато момчето било малко.

— Трябва да пробваш да прочетеш нещо от свети Августин. Там има много поучителни съвети за невъздържаността в живота.

— О, я стига, татко!

Ако имаше искрица ирония в тези думи, нямаше да ме изпълва такова желание да му зашлевя един. Но трябваше да се въздържам, защото, ако го ударя, той ще каже на майка си, тя — на нейния адвокат, а пък той — на съдията. Ако бях сигурен, че ще ми го отнемат, щях да го пребия, но всичко щеше да приключи само с нови ограничителни предупреждения и забрани за мен.

Според възхитителното образование, което получих в университета, Русо бил този, който наложил в западната култура обожанието на невинните и съвършени по природа деца. Всеки, който си е отделял от залъка, за да отгледа някое човешко същество, знае, че това си е една лъжа. Децата са людоеди — себелюбиви малки зверчета, които през първите три години усвояват всички форми на отвратителното човешко поведение, включително и насилието, измамата и подкупничеството, само за да получат това, което желаят. Този, който живееше у дома, не напредна и една стъпка повече. Миналата есен се оказа, че в местния колеж, където най-грижливо изпращам чек за учебната такса в началото на всеки срок, изобщо не са чували за този копелдак. Преди месец го заведох на вечеря и го спипах, че се кани да задигне бакшиша на сервитьорката.

По три пъти седмично го заплашвам, че ще го изхвърля, но майка му е казала, че според решението за развода аз съм длъжен да го издържам, докато навърши двайсет и една. Бръши и аз предполагахме, че това означава да плащам за образованието му, но Нора, която смята, че момчето има нужда от разбиране, особено след като тя не е задължена кой знае колко с издръжката, явно открива в мнението ми нов повод за принципно несъгласие и вероятно ще настоява за квалифицирани съвети — значи още петстотин долара месечно. Често една мисъл ме пронизва с ужасната безпощадност на ръждив кинжал — аз вече се страхувам и от сина си.

Повярвайте, съвсем не ми е толкова весело, както може да ви се струва.

Ставайки да си сипе още една чиния, моят син ме попита къде съм ходил.

— Занимавам се с неприятни въпроси от миналото.

— Например с мама, така ли? — Той намира това за забавно.

— Налетях на едно ченге, с което се имахме навремето. В университетския хотел.

— Айде бе! — Лайл смята, че е чудесно, дето съм бил полицай, но не може да пропусне възможността за смяна на ролите. — Да не си загазил нещо, а, баща ми?

— Мойто момче, ако някога имам нужда някой да ме оправя, много добре знам към кого да се обърна. — Хвърлих му такъв многозначителен поглед, че го запратих в другия край на кухнята.

Зурлата трябва да е пикал кръв, когато ме освободиха. Двамата с Дюи го обсъждаха около петнайсет минути и очевидно решиха, че ще е по-добре, ако проверят как стои историята с Бърт. Джино ми върна кредитната карта и ми поръча да не се разделям с нея, тъй като скоро щял да ме потърси. Не ми звучеше като обещание за подарък.

Докато вечерях, много ми се искаше да не бях избързвал толкова с името на Бърт. Полека-лека ми просветляваше, че проблемът ще се разрази, когато Зурлата и Дюи отворят хладилника на Бърт, а следващата им стъпка ще бъде „Г и Г“. Ще настояват да научат всичко за Кеймин. И тогава — вероятно през следващата седмица — ще бъде много трудно да се прикриват липсващите пари. А щом като полицията се захване с това, всички ще започнат да се правят на интересни. Дори и Кшишински да запази спокойствие, когато Джейк му снесе гадната новина, пак няма да има скрито-покрито, щом пристигнат ченгетата, нито ще има дипломатични извъртания. И „Г и Г“ хвръква по дяволите. Трябваше да действам.

Въпреки това новината, че има едно живо човешко същество, което диша и се казва Кам Робъртс, ме караше да се чувствам като астроном, който току-що е открил, че съществува и втора планета в нашата орбита, също на име Земя. Ако той не беше Бърт — а Бърт не беше на двайсет и седем, нито пък чернокож, с оредяла коса, когато го видях за последен път преди двайсетина дни — тогава защо Кам Робъртс използва името на Бърт и си получава пощата у дома му?

Носех в джобчето на ризата си бележката, която Дина бе записала от „Инфомод“. Разгледах я и напълно отчаян, я показах на Лайл. Казах му, че имам чувството, че Бърт я е писал.

— Оня тип ли? Дето ни води на два мача на „Траперите“? Хубаво е да се имаш с него.

— Благодаря, Шерлок. За какво по-точно да се имам? Да ходим заедно да разбиваме сейфове ли?

Лайл занемя. По същия начин бих могъл да го запитам нещо за будизма. Беше оставил пакет цигари на масата и аз взех една демонстративно.

— Хей — възнегодува той. — Купи си.

— Мисля за твоето здраве и бъдеще.

Той не ме намираше за забавен. И никога не ме беше намирал. Ако започнех да изброявам начинанията, в които се бях провалил, батериите ми бързо щяха да свършат. Но с Лайл сякаш имахме нещо общо. Когато пиех безпаметно, имаше мигове, в които загивах при мисълта, че любовта ми към това дете ще ме връхлети и задуши. Спохождаше ме все един и същ образ — бузестото момченце на две годинки, което тичаше и вдигаше врява до небесата, смехът му бе волен като птица и по-звънлив от музика, а аз го обичах толкова силно, с такава болка и нежност, че не се срамувах от капещите в чашата ми сълзи. Това бяха най-свидните мигове с моето момченце, оня въображаем разговор, който водех с него, когато спеше дълбоко, а аз седях в някой бар на половин дузина мили от къщи. Истината е, че това дете бе видяло много малко добро от мен. Всъщност аз горе-долу съм същият като три четвърти от татковците, които познавам и които използват единствено телефона. Но там някъде по линията Лайл усещаше колко съм уязвим, когато става дума за него, колко силно съм обзет от разкаяние. Както искате го наречете, може да е един вид стълкновение за надмощие, може да превъртаме в отношенията си един към друг, а може и да са двете, но ние знаем, че ако той ме провокира, а аз не му отвръщам, в това се съдържа същият проклет емоционален заряд, който, да речем, се крие в ритуалните мъчения или в семейните разновидности на садомазохизма. Със своето поведение Лайл ми отправя упреци, а аз провъзгласявам на всеослушание чрез болката на това наказание, че обичам, ако не него, то поне нещо, което той въплъщава.

Оттеглих се с цигарата и започнах да кръстосвам хола. Бях се отбил до клуба да се преоблека и до кантората, за да взема досието на Тутс Нучо за утрешното дело. Хвърлих му едно око. После се качих горе и се залових с онова, което върша всяка вечер, опитвайки се неусетно да заспя. Нужно ли е да описвам спалнята си, мястото, където диктувам нощно време? Хирошима след бомбардировката. Книги, вестници и фасове. Разпилени интелектуални и юридически списания, които четях, когато ми се занимаваше с такава дейност. Месинговата старовремска лампа в колониален стил със счупен абажур. До скрина от черешово дърво килимът не е толкова протрит и с вдлъбнатини от колелцата на тоалетната масичка на Нора, едно от малкото неща, които си взе. Щом като Лайл живее в къщата, няма никакъв смисъл да се чисти, и моето малко кътче на този свят има твърде жалък вид.

До леглото има завеса и полузавършена картина върху статив, на чиято поличка са наредени множество тубички с боя, смачкани по средата, с ярки цветни отпечатъци от пръсти. Творческа атмосфера. Когато бях на осемнайсет, щях да ставам Моне. Като дете бях жертва на пронизителните крясъци на майка ми и намирах известна утеха в това да се вглъбя в нещо непроменливо — в неизменността на щриха и мълчанието на листа. Не знам колко пъти и в колко класни стаи бях отклонявал вниманието на околните от комиксите — Батман, Супермен, Дагуд. Освен това ме биваше. Учителите хвалеха работите ми, а вечерно време, когато отивах в „Черната роза“ с баща ми, забавлявах приятелите му, като прерисувах безпогрешно снимките от вестника. „Момчето ти е голяма работа, Тим.“ Тези думи изпълваха баща ми с обичайното задоволство, което може да се изживее по баровете, мъж сред мъжете, той оставяше другите да хвалят сина му, но вкъщи не успяваше да се противопостави на мама, която имаше много мъглява представа за моето влечение. „Ще ми рисува забавни картинки“, не спираше да мърмори тя. Чак когато ми писаха тройка по рисуване в университета, започнах да проумявам, че има право.

Съществуваше и следният проблем — виждах нещата добре само в две измерения. Не знам дали това се дължи на дълбочината на възприятията, или ми имаше нещо на главата. Представях си картината, но не и модела, от който е нарисувана. Ако фалшификацията беше законна професия, аз щях да бъда шибаният Пабло Пикасо на фалшиментото. Мога да направя репродукция на всичко, сякаш съм го прекопирал. Но реалният живот ми се изплъзва. Смален в ракурс, изкривен — никога не се получава както трябва. Малко преди да постъпя в полицията, осъзнах, че кариерата ми на художник би била долнопробен ад, в който не бих сътворил нищо оригинално. Затова станах адвокат. Шегичка, която сепва съдружниците ми.

Вкъщи, когато съм сам, обичам да се преструвам. Ако се стресна и се събудя в три сутринта, аз не се захващам с доклада на Уош или с диктофона. Съвсем не, тогава прерисувам Вермеер и се вълнувам при мисълта, че бих могъл да бъда човекът, който толкова пищно е пресъздал действителността. Често седя буден посред нощ, лампата свети ослепително, блясъкът на лъскавата страница на албума с картини и още мокрият акрил са посвоему омайни, а аз се боря да не мисля за разбудилия ме образ, изскочил от пламъците.

Какъв пък толкова е този образ, ще попитате вие. Това е един мъж. Виждам го как престъпва и излиза от пламъците, а когато се събуждам с бумтящо сърце и с пресъхнала уста, аз се оглеждам за него, за този, който ми е влязъл под кожата. Той е зад ъгъла, винаги зад мен. С шапка. Носи лопата. В сънищата си понякога съзирам трептящ лъч, а оня пристъпва по пътеката синя светлина, която хвърля уличната лампа. Вечно и неизменно видение, целият мой живот, аз и този мъж, Страшния непознат, както са го кръстили ченгетата, човекът, тръгнал към теб, за да ти стори зло. Същият онзи, за когото майките предупреждават щерките си да внимават по безлюдните улици. Крадецът в парка, този, който прониква в къщите в три сутринта. Станах ченге, може би защото си въобразявах, че ще го заловя, но се оказа, че той продължава да ме стряска посред нощ.

Господи, от какво трябва да се страхувам толкова? Пет години съм бил уличен патрул, все още съм цял и невредим, сега съм на работа, правя всичко възможно да я запазя, а и все още ме бива за това-онова. Заглеждам се обаче в големия си пищов 5–0 и цифрите продължават да вълнуват нещо у мен, като че ли тези числа са калибър на пищов, насочен към главата ми. Това ме скапва. Лежа в леглото, където съм правил няколко хиляди пъти любов с една жена, а тя, както си давам сметка сега, никога не е отдавала особено значение на онова, което съм вършил; чувам глухия шум, който вдига скапаният заглушител на това, което по-рано наричах моя кола, заслушан в звуците, понасящи нанейде блуждаещото същество, което преди много години бе едно мило дете. От какво трябва да се страхувам чак толкова, Елейн, освен от моя единствен живот?

Тази нощ се събудих само веднъж. Не беше чак толкова зле, както друг път. Никакви сънища. Никакви ножове или пламъци. Само една-единствена мисъл, но ужасът от нея не бе чак толкова голям, за да не мога да я изрека.

Бърт Кеймин сигурно е мъртъв.