Скот Търоу
Обявен за виновен (12)

В. Какво бихте направили, ако вашият съдружник постъпи така с вас?

Този разказ не е кой знае колко приятен, Елейн. Със Зурлата работихме близо две години в спецотрядите, за добро или зло, с много уиски, с много майтапи — едно време аз бях колежанче, учех се на изкуство и устата ми още миришеше на мляко, докато той бе на „ти“ с улицата от седемгодишен. Когато обикаляхме през нощта, аз му надувах главата с какво ли не за Едуард Хопър и Едвард Мунк, той пък надушваше де що има дрога. Голяма работа бяхме двамата.

Да се работи с него означаваше низ от приключения без почивен ден. Зурлата е от едновремешните ченгета, той вярва, че родителите се грижат за децата си, че човек ходи на черква и се моли на Бога да спаси душата му, а всичко останало зависи единствено от това кой каква позиция е заел, дали разглежда нещата правилно, или не, и че понякога се налага да си затваряме очите. Карахме заедно около осемнайсет месеца, когато налетяхме на скривалище на дрога, то направо си беше малка фабрика в един скапан блок. Проследихме един малък пикльо по кьошетата, сигурни бяхме, че трампи опаковките, а след това, за да не ни изработят, решихме да разбием вратата под предлог, че правим ожесточено преследване, пък и да приключим, преди да дойде подкрепление. Зурлата си остана вечният каубой — все му се струваше, че играе във филм, дотолкова опиянен от внезапната опасност, сякаш забождаше спринцовка в ръката си.

Това, което се случи, сигурно сте го гледали в „Одеон“ — проникваме с извадени пищови, викове и крясъци на два-три езика, хора скачат през прозорците и се смъкват по пожарните стълби, някакъв глупак тича нагоре-надолу с пакет под мишница и везна под другата. Теглих ритник на вратата на клозета, а вътре се мъдри една, шарената й пола — увита около кръста, с едната ръка държи дете, а с другата се опитва да си набута между краката пакет с дрога.

Четирима заловени лежаха с лица към пода. Зурлата беснееше както обикновено, тикаше пищова в ушите им и говореше ужасии, докато започваха да хленчат или напълваха гащите. Той се насочи към масичката в ъгъла, която бе затрупана с пари, лежаха на купчини, сякаш бяха обикновени хартийки. Зурлата се беше обадил по радиото на наркоспецовете, за да ни помогнат да ги арестуваме, но без да се отпусне за миг, той отброи две купчини с банкноти, всяка от по три-четири хиляди, и ми подаде едната. Взех я, но му я върнах в колата, след като ония от наркоотдела пристигнаха.

— Какво става? — попита той.

— Ще уча право. — Вече бях приет.

— Е, и?

— Нямам намерение да си цапам ръцете.

— Я ела на себе си. — И той ми тегли едно конско. Направо ме уби. Да не би да съм мислел, че и другите няма да гушнат по малко? Какво според мен трябвало да направим — да ги подредим на спретнати купчинки и да ги оставим, за да си ги получат лайнарите мексиканци обратно до последния цент, когато съдията Новински реши, че не е имало никакво преследване? Или да висим и да чакаме, надявайки се, че загубеняците от Отдела за конфискации ще си зарежат голфа и ще хукнат да пишат разпореждане, ами че тогава мангизите изчезват в кантората на чиновника, а пък може и в кабинета на някой съдия. Да не би да си въобразявам, че мексиканците ще си отворят устата? Ами че те нищо не знаят. Те си знаят само техния пренос-превоз.

— Или смяташ да изприпкаш и да си излееш душата пред майчето? — заяви накрая той.

— Слушай, остави ме да си поема дъх. — И преди бяхме изпадали в подобно положение. Той си знаеше неговата, бях уверен в това, пък и не беше единствен, освен това се пазеше да не ме забърква. Сега обаче държеше и аз да се натопя.

— Ти си върши каквото намериш за добре, а аз ще си върша това, което искам. Имам си едно наум за бъдещето. Това е.

Той седеше и ме зяпаше, по природа си беше злобар, намусеното му лице с очички без бяло около зениците преминаваше в провиснала гуша, а изражението му бе втренчено и подозрително. Хората наричат това шибана ситуация. Все едно да трябва да си отрежеш един пръст, за да докажеш, че присъстваш. Какво ли бе намислил? Когато разсъждавам сега, ми се струва, че е искал да ми каже: преди да се впуснеш в широкия свят, трябва да знаеш, че право не съществува и всеки си има свое собствено право.

Занесох парите вкъщи, показах ги на жена си и след като ги държах три седмици в чекмеджето с чорапите, ги дадох на сестра си за „Сейнт Бриджит“. Точно така, Елейн, оттам дойдоха парите, а не, както ти казах, че са ги събрали в участъка. Получих една бележка от отговорника на осмите класове, която пазих през всичките тези години, напълно безсмислено, защото никога не съм имал намерение да разказвам истинската история на когото и да е, тъй като бях полицай и би трябвало да арестувам на място оня задник Зурлата за противозаконно деяние, а не да припявам „Ке сара, сара“ или да правя благотворителни дарения с пари, които според закона бях откраднал.

След два месеца започнах да уча право, а няколко седмици след това ме прехвърлиха при „Финансовите“. Когато напусках, Зурлата извъртя страхотен купон. Всяко зло — за добро.

Вървете в който и да е град и ще установите, че полицаите образуват някакво тайно братство. Силите на реда. Неделимо цяло. Вярват си най-вече един на друг и почти никак на останалите. За това има много причини, но най-важната може би е, че никой не обича ченгетата. Пък и защо да ги обича? Тия типове вечно гледат изкосо и дебнат някой да сбърка. Аз самият съм бил ченге, но когато видя някой униформен, увиснал на ъгъла, първото, което ми минава през ума, е: „Какво ме зяпа тоя копелдак?“.

Освен това ченгетата не могат да разчитат на никого. Цялата сган от адвокати, прокурори, съдии, началници, цялата джунгла от закони, всичко това е някъде далеч като Паго Паго, когато си в сутерена и дебнеш някого, заподозрян в обир и зърнат от госпожа Уошингтън да бяга. Отваряш вратата на сутерена и заставаш на прага, излизаш след пет минути и клатиш глава в недоумение. Не можеш да го откриеш, а за цялата пасмина от адвокати, началници и кой ли не още, за тях не остава с кого да се захванат. Всичко пада върху теб — не само си заложил живота си, но единствено ти си виновен, че оня тип не е заловен. Правила няма. Затова е толкова просто да фраснеш копелето в гадната уста, когато му туряш белезниците, а той не спира да споменава майка ти или да се пени за нарушаване на шибаните си конституционни права, а това, че е хлопнал с паве по главата някой седемдесет и седем годишен дядка само за да му задигне по-лесно фланелката, няма значение. Защото ти разчиташ само на себе си. А той е твой. И само ченгетата могат да разберат това.

Оттам тръгва цялата работа, дори да забравиш всичко останало — че ние сме тайно братство и никой не ни обича — дори да забравиш всичко това, едно ченге никога не постъпва така с друго. Когато си там, на мястото на престъплението, сам-самичък, ти даваш най-доброто от себе си. И ако някой ден не го дадеш, така не ставаш по-лош от другите, нали? Утре може да пробваш отново. Кой може да те съди? Наврял си се в тази история, ясно, че е кофти, е, майната му, важна е полицията като цяло.

Следващата сцена — след две години излизам от лекция по конституционно право, а насреща — двама от ФБР, ама истински, провлечен говор, полиестерни костюми и бели обувки, искали да си поговорим — работил ли съм с Джино Димонте, едно превзето копеле, няколко подгряващи въпроса, след това направо в целта: участвал ли съм в акция за залавяне на дрога преди три години през април? Веднага стъкнах аритметиката. Някой от дрогаджиите най-накрая се е разприказвал, и то пред федералните, а не пред щатските, сдушил се е с някой от елита, който му е обещал да го възнагради с няколко месеца летен лагер, ако изпее как ченгетата в Киндъл гушат мръсни пари, само че мексикото, естествено, не изпява всички замесени, защото ще му потрябват, а му пуска Зурлата, който има навик да се самообслужва. Веднага ми стана ясно, разбрах накъде бият и рекох: „Аха, аха, май че си спомням, а, да, тъй де, имаше някакви пари на масата“. Щрак в главата. Що за мисъл! Пълна лудост! Пет секунди в коридора на Университета и целият ми живот се промени. Няма да намерите ченге, което, щом чуе това — а повярвайте, че се бе разчуло още преди да изсъхне мастилото от доклада на агентите на ФБР — да не си помисли, че съм го направил, защото следвам право и значи съм едно стъпало по-високо. Ченгетата са много чувствителни на тема издигане и винаги си имат едно наум, не могат да преглътнат факта, че докарват по четирийсет хилядарки, за да осигуряват безопасност на милионерите, че всеки ден ги грози куршумът заради някой туз, който ще си изтрие обувките в труповете им. Не беше обаче там работата, аз не се опитвах да намеря нови приятели, пък и да ви кажа откровено, никога не съм обичал доносниците. Освен това не си падам особено по истината. А кого будалках? Лъгал съм по много по-гадни поводи, отколкото в намерението си да помогна на приятел. Стоях насред Университета, заобиколен от дървените ламперии, и нещо току ме връхлетя, то ме върна назад във времето, когато бях момче и осъзнавах, че не съм си на мястото, изпълни ме усещането, че светът се състои от различни неща. Умник четвъртокурсник, който разглежда живота си като „История, в която не се връзва“, а Нещото съм самият аз.

Добре, само че отдавна бях преполовил историята, когато сякаш ме порази мълния, че по този начин нещата няма да стигнат доникъде. Агентите бяха пристигнали на обичайната проверка, казвай всичко както си е и си отивай по живо, по здраво, косъм няма да ти падне от главата, но изведнъж ми стана ясно, че не само федералните са ми проблем. Трябваше да давам обяснения пред Комисията по разрешенията и наказанията, а ония съвсем не си поплюваха с новопостъпващите. Имунитет. Углавни престъпления. Нарушение на задължения. Какво впечатление щях да направя с крадените мангизи в чекмеджето си? Историята приключи, когато двамата със Зурлата влязохме в колата, аз настоях той да опише моя дял от парите, своя също, и да ги предаде, за да бъдат внесени като веществено доказателство.

След това бих казал, че нещата тръгнаха по обичайния път. Дадох показания пред съдебните заседатели, само това, което бях заявил пред агентите, нито дума повече. През последните шест месеца, през които бях полицай, ме натикаха в архива, така и не помирисах работа на улицата, а дори оная пасмина, цивилните служители, можеха да ме плюят зад гърба. Тогава Зурлата го подведоха под отговорност и аз ходих в съда да давам показания срещу него. Беше платил почти трийсет хилядарки на Санди Стърн, когото преди няколко години бих определил като еврейски адвокат, а Санди изкара нещата да изглеждат така, сякаш правителството няма кой знае какъв пръст в делото. Ония разполагаха с двама от мърльовците дрогаджии, които бяха принудени да признаят, че носовете им са били забити в пода. Описът на спецченгето по дрогата гласеше два бона на масата, мексиканците твърдяха, че имало четирийсет, и тогава призоваха мен. Разбира се, аз само пооткрехнах истината, а старият ми приятел Зурлата ми хвърляше убийствени погледи и нещо тревожно витаеше във въздуха, сякаш някой вреше в катрана. Стърн попита дали съм завиждал на Зурлата, защото съм знаел, че като ченге бил по-кадърен от мен, отговорих „да“ и потвърдих, че изобщо не съм чел свидетелските показания, за да видя какво е писал Зурлата за мангизите. Подхвърлих, че има мексиканци, за които американските ченгета са като близнаци, дори отговорих „да“, когато Стърн попита дали моя милост е бил фактически единственият полицай, който си е признал, че е получил пари. Оня от елита имаше такова изражение, сякаш му предстоеше подготовка за свето причастие, а след два часа съдебните заседатели се върнаха с „невинен“. Напускайки съдебната зала, вече бях рекордьор по точки — нямаше жива душа наоколо, нито един съдия, нито някой от беззъбите зяпачи горе в галерията, който да не е убеден, че съм по-низък и от червей. Нора, тя никога не пропускаше и най-малката възможност да ме уязви, рече любезно:

— Е, Мак, май вече си намери онова, което търсеше, а?

Дали пък не го намерих? Признавам, че имаше няколко странни неща. Едно от най-странните бе, че КРСПН публично ме подкрепи. Решиха, че да предадеш приятеля си в труден момент, е проява на характер и ми предложиха работа, след като бях демонстрирал такава пристрастеност към правилата на честното поведение в друга професия. Колкото до Зурлата, с него бе свършено. За съдебните заседатели винаги всяко заседание е първо, но всички ченгета са били свидетели как действа Стърн и не им беше необходим процес, за да схванат, че Зурлата е гадняр. Всичките му приятели в отдела, а те са един милион, му правеха всекидневни услуги, получаваше двойна заплата, но станеше ли дума да се издигне, о, не, той вонеше, не го биваше за началник, и дума да не става. Оттогава не видя бял ден, все него топяха, разгонваха му фамилията от задачи и го пращаха за зелен хайвер. Заточението му беше във „Финансови престъпления“. За мен винаги е било интересно да се ровя из заплетените проблеми на „Финансовите“, там имаше много повече да се разследва, отколкото да издирвам приятелката на някой боклук и да вися в къщата й, докато оня се домъкне за цуни-гуни, но за Зурлата една проверка никога не може да замени мига на изваждането на пищова.

Сега чувам оттук-оттам, че водел тъжен живот. В последно време, в редките случаи, когато налитал да гони дрогаджиите, вече не посягал към парите на масата, ами към дрогата. Зад гърба му викали Нюхара или Прахоляка, нали е по прахчетата. Винаги си е бил гадно подло ченге с мании и комплекси, ненавиждащо всички. Така и не си завъртя жена, а общуваше само с момичета от баровете или с разни мацки, затънали с единия крак в разни бели, които смятат, че няма да е излишно, ако бутнат на някое ченге. Зурлата я караше все на дребно. До този момент. Ама сега пипна мен.