Скот Търоу
Обявен за виновен (11)

Б. Лоша новина

Накрая стигнах до Университета в красивия разрастващ се район, възникнал в началото на века, с книжарниците и витаещата бохемска атмосфера. Университетското хотелче беше на ъгъла на „Калвърт“ и Университета, обиколих паркинга, после тичешком се втурнах през главния вход, махвайки на портиера — играех ролята на гост, пътуващ бизнесмен, който живее на сандвичи от минибара и сутрешна аеробика. Тичах през целия път до асансьора, метнах се вътре с една дебелана, която си подсвиркваше, и слязох на шестия етаж.

От стая 622 не се чуваше никакъв шум. Залепих ухо на вратата и разтресох бравата. Както и предполагах, тук нямаше да минат триковете на Зурлата в някой централен хотел. Вратите бяха стабилни, а ключалките — електронни, малки месингови кутии със светлини и пластмасова карта, която ти дават в хотела вместо ключ. Почуках силно. Нищо. Появи се един подозрителен тип в яке с кожа като на гущер и аз не свалих поглед от него, докато си взимаше лед от хладилната камера в коридора, а после се изгуби под знака „Изход“ в другия край. Коридорът бе тих, с изключение на воя на прахосмукачка в някоя от стаите.

Бях обмислил следващия ход. Оня ми беше казал по телефона, че тук никой не познавал Кам. Бях намислил и нещо друго, но разчитах да мина незабелязано. Точно в това бе смисълът да се води рискован живот. На всяка цена трябваше да открия какво прави Бърт. И за мен щеше да бъде много по-добре, ако успеех да се промъкна незабелязано до него, а не да обявявам гръмогласно, че пристигам. Извадих от портфейла кредитната карта на Кам Робъртс.

Заговорих готината блондинка на рецепцията във фоайето — вероятно бе студентка, каквито ги има много по хотелите.

— Аз съм Робъртс от шестстотин двайсет и втора. Излязох да потичам и грабнах като глупак кредитната си карта вместо картончето за стаята. — Показах й я небрежно, почуквайки с ръба по плота. — Ще можете ли да ми дадете друго?

Тя изчезна някъде отзад. Обстановката бе доста занемарена, особено ако си свикнал с шикозния свят, където играят големите пари. Мизерните условия се компенсираха от удобното разположение на хотела — няма друг в диаметър от една миля около Университета, както и от атмосферата на безспорна фукня. Университетският хотел, естествено, прелива от местен патриотизъм. Всичко наоколо е в цветовете на Университета — яркочервено и бяло, а рецепцията е окичена с вимпели, пискюли и фланелки. Отстрани висят програмите на мачовете на „Ръцете“, огромен плакат с цветна снимка на Боби Ейдер, тазгодишната кандидат-звезда, и докато разглеждах всичко това, аз разбрах, че мач, и то независимо какъв, на „Ръцете“ сигурно би докарал Бърт отново в града.

Само че днес нямаше мач. Нито снощи. Нито пък утре. Всъщност доста от фактите не съвпадаха. Домакинските мачове бяха отбелязани на програмата с яркочервено, а гостуванията — с черно. Не носех банковата сметка с разходите на Кам, но в продължение на осемнайсет часа се бях взирал в данните и бях абсолютно сигурен, че съм запомнил наизуст повечето от тях. Безпокоеше ме това, че дните не съвпадаха. На осемнайсети декември, последното посещение на Кам, „Ръцете“ имаха домакински мач. Според програмата оттогава бяха гостували в Блумингтън, Лафайет и Каламазу, но на други дати, а не в дните, когато Кам бе правил разходи в тези градове.

— Господин Робъртс? — Блондинката се беше върнала. — Мога ли да видя още веднъж вашата кредитна карта? — Извадих я и тя я взе. Нещо ми подсказваше да си плюя на петите, но момичето имаше вид на току-що слязло от каруца със сено, а милите й очи бяха с цвят на метличина. Една от двайсетте милиона американски блондинки, които на вид са прекалено обикновени, за да прикриват някаква лъжа. Тя отново се вмъкна вътре, но се бави само миг.

— Господин Робъртс — рече тя, — господин Трилби ви моли да влезете за малко. — Тя ми отвори някаква врата и посочи малката канцелария отзад, но аз замръзнах на прага, а сърцето ми пърхаше като пеперуда.

— Защо, има някакъв проблем ли?

— Имал нещо да ви предаде.

Ами да, нали самият аз, Мак Малой се бях обадил. Схватливото момче Трилби вероятно искаше да ми съобщи, че думите на Мак са му се сторили малко неискрени. Вътре имаше трима мъже в черно: един чернокож на бюро, който вероятно бе Трилби, и онзи гущероподобният, когото бях зърнал горе в коридора. Третият се обърна последен към мен.

Зурлата.

Лошо, много лошо.