Скот Търоу
Обявен за виновен (10)

А. Добра новина

През по-голямата част от времето, докато записвам, аз не си представям лицата на Карл, Уош и Мартин. Наистина не мога да си ги представя с документите в ръце. Значи сигурно има някой друг, с когото споделям, докато седя посред нощ в спалнята, заобиколен от старите си вещи. В тази тишина моят глас сякаш въплъщава духа така, както пламъкът е символ на свещта. А може диктофонът да е медиум, с който правя връзката със скъп покойник още по-близка. А може би е истина, че това дълго послание е до скъпата Елейн, с която имах навика да разговарям по три пъти на ден. Днес усетих болезнено нейното отсъствие, това създание, изпълнено с отзивчивост, на което шепнех несвързани слова дори и в кантората, където, безпомощен и изнервен, отчаяно се мъчех да измисля къде би могъл да бъде Бърт.

Забих отново поглед в извлечението от кредитната карта на Кам Робъртс. Краката ми бяха върху бюрото, огромно съвременно творение, ужасяващо и тромаво, наподобяващо параход. Розовият му плот бе почти невидим от купищата безредни и забравени телефонни съобщения, разхвърляни документи, досиета и преписки, които не бях успял да обработя. Когато постъпих в „Г и Г“ с протекцията на Джейк Айгър и станах съдружник в ония първи години, а Джейк ме затрупваше с работа, аз имах възможност да обзаведа наново стаята, но така и не го сторих, сигурно защото съм бил непрекъснато пиян, за да обръщам внимание на подобни неща. Годините се изтърколиха сред вехториите — голямо орехово бюро, остъклени етажерки, два кожени фотьойла с извити облегалки и месингови кабари, красив, макар и протрит ориенталски килим, компютър, и собствения ми безпорядък. Единственото, на което държа, е закачено на стената — страхотна картина на Бекман — обичайните пропаднали типове в кафене. През деня гледката към реката и западния край на центъра на града, опасани от междущатско шосе 843, е чудесна.

Бях потънал в мрачни разсъждения как да угодя на Мартин и да открия Бърт. Все още държах да говоря с неговата съседка, служителката на летището, но не знаех името й, нямаше го и на пощенската кутия, а от мисълта да отида отново там ме хващаха дяволите. Потърсих информация в Скотсдейл и след две обаждания открих сестрата на Бърт, Черил Мьолер, с която се бях срещал на погребението на мама. Тя не знаеше нищо за брат си и не го бе чувала от месеци, нещо съвсем нормално за него. Не можа да си спомни и приятел на Бърт на име Арчи. По гласа й познах, че не е заобичала брат си повече, отколкото преди, и разговорът приключи с уверението, че Бърт, както обикновено, ще се появи отнякъде.

Приятели, Елейн… — на когото и да говоря сега — трябва да ви кажа, че вашият детектив е объркан. Още веднъж прегледах извлечението. Защо е наемал хотелски стаи за дните, когато има мачове, при положение че апартаментът му е празен и само на миля оттам! Реших да се обадя в университетския хотел. Набрах централата и си измислих „обаждане под претекст“, както правехме едно време във „Финансови“. Обясних, че ми е необходима информация за господина, с когото съм имал делова среща в хотела на осемнайсети декември. Забравил съм цялата документация в таксито и се надявам, че може би ще ми помогнат с неговия адрес или телефон.

— Как се казва господинът?

— Кам Робъртс. — Търсех някаква следа. Чух почукване на клавиши на компютър, после мина цяла вечност в очакване и накрая ме свързаха с някакъв Трилби, който обясни, че бил помощник-управител. Първо поиска моето име и телефон и аз му ги дадох.

— Ще проверя на рецепцията, господин Малой, и ще помоля господин Робъртс да ви се обади.

Погрешен ход. Бърт не би имал намерение да се мотае наоколо, за да срещне някой от съдружниците.

— От утре съм в отпуск. Трябва спешно да се свържа с него. Има ли някаква възможност?

— Един момент. — Мина доста време, но Трилби звучеше много гордо, когато отново вдигна слушалката. — Господин Малой, имате късмет. Той е отседнал в хотела.

Сърцето ми замря.

— Кам Робъртс ли? Сигурен ли сте?

Той се засмя.

— Е, не бих казал, че някой тук го познава, но има такъв господин в стая шестстотин двайсет и две. Да го помоля ли да ви се обади? Или да му предадем нещо?

Замислих се.

— Мога ли да говоря с него?

Зачаках на фона на протяжния симфоничен вариант на „Дъждовни капки падат от небето“.

— Не отговаря, господин Малой. Защо не се отбиете привечер, а ние ще му оставим бележка, че ще дойдете.

— Добре — отвърнах. — Но може и да звънна.

— Звъннете или минете — каза Трилби, пишейки бележка.

Оставих телефона и дълго време се взирах в реката. От покрива на отсрещното здание още висяха коледните гирлянди, лампички и зелени клонки. Нещо не се връзваше. Бърт трябваше да се крие, защото всички бяха по петите му — съдружниците, полицията, може би и този, който бе натъпкал бизнесмена с изцъклените очички в хладилника. Защо обаче трябва да се крие в Киндъл, където рано или късно ще налети на някой познат? Каквото и да бе положението, аз трябваше веднага да отида там, преди Бърт да получи бележката от оня идиот, в която бе написано истинското ми име и зърнеше ли го, нямаше съмнение, че веднага щеше да духне.

Слязох от асансьора, прекосих улицата и се отбих в клуба, където играя тенис с Бръши. Навлякох екипа, натъпках портфейла си в джоба и хукнах да тичам. Беше минус четири градуса, затова попришпорих големия си ирландски задник по булевардите, но след около четири преки останах без дъх и намалих темпото, тичах, тичах, докато започна да ми се струва, че проядените ми от никотин дробове са натъпкани с лугава гадост, а от време на време спирах и потта замръзваше върху носа ми.

След центъра се понесох към съседния квартал с двуетажни къщи, накацали като кокошки зад покритите със скреж тревни площи и голите вкочанени и черни дървета. Унесен в мисли, аз пробягах още няколко пресечки встрани от обичайния си маршрут и навлязох в покрайнините на гетото, за да мина покрай училището „Сейнт Бриджит“. Сградата бе с гипсова мазилка и с дълги пукнатини във формата на светкавици. Тук в продължение на повече от трийсет и една години Елейн беше библиотекарка — „Храня гладните“, така казваше тя. Беше човек с железни убеждения. С майка като нашата аз се бях превърнал в боксьорска круша — бях винаги подръка, за да ме перне, когато беше вбесена и избухваше, а умната Елейн се държеше на разстояние. Струва ми се, че тези преживявания бяха причината за нейния подчертано противоречив темперамент. Когато всички седяха, тя стоеше права и се мотаеше из кухнята, докато семейството вечеряше. Предпочиташе собственото си уединение пред всяка компания и никога не измени на принципа си.

Елейн си отиде една сутрин в пет, стара мома католичка — особен тип душевност на хора, които така и не успяват да станат истински миряни. Всяка сутрин ходеше на литургия, вечно в компанията на монахини, и все категоризираше хората, дори и търговските квартали чрез техните енории. Елейн си имаше своите светски мигновения, някой и друг готин приятел, с когото съгрешаваше, а освен това беше страхотно момиче, много забавно и остроумно — истинска ирландка. Беше наследила язвителността на мама, но за разлика от Бес, която прекаляваше със злобните си слова и преценки, иронията на Елейн бе насочена главно към нея самата. Остроумни забележки, подхвърлени полугласно, когато си тръгваш или си обърнеш гърба, които винаги улучваха точно в целта. Имаше един-единствен недостатък, до който стигна съвсем естествено — често обръщаше чашките. Оная нощ, когато доста фиркана напусна къщата, и пое по стръмния път към шосе 843, бе последната пиянска вечер в живота ми.

Дружеството на анонимните алкохолици, докъдето я докарах, ми действаше също като църквата — вярата ми правеше впечатление, но нямах желание да се включа в задължителните всекидневни ритуали. Препоръчваха да се покоря на някаква сила извън мен. Не разчитайте сам да се справите с демона. Елейн, помощта, която търся, е твоята. А понякога, когато тичам по мрачните улици към университетското хотелче или седя вкъщи през нощта и шепна в диктофона, аз изпадам в недоумение, когато ме спохожда една ужасна истина.

Ти ми липсваш десет пъти повече от Нора.