Лин Флюълинг
Куклата близнак (39)

Глава тридесет и осма

Беше двадесет и трети лентин, когато Тобин напусна замъка. Сбогува се призори и остави жените да плачат. Редом с Ки и Тарин, с бащината пепел на седлото и колона мъже след себе си, принцът насочи лице към Еро, решен да защитава честта на семейството си.

С изненада бе научил от лорд Орун, че пътят ще трае само един ден. Тъй като не бяха натоварени с много багаж, покриваха дълги отсечки от пътя в галоп и скоро оставиха Алистън зад себе си. Отвъд този градец познатият друм се сливаше в друг, който се виеше из гора. След няколко часа лесът отстъпи място на равнина, където реки разсичаха земите на имения.

Лорд Орун бе настоял за спазване на протокола, така че Тобин трябваше да язди заедно с него, а Тарин и Ки ги следваха. Мъжете от замъка, които също се бяха присъединили към тях, вече се наричаха телохранители на принц Тобин. Момчето бе подирило русокосия магьосник сред хората на Орун, но не можа да открие, защото трябваше да заеме челната си позиция.

Към средата на утрото достигнаха до широко езеро, отразяващо облаците. От другата му страна се издигаше красиво здание. Огромно ято диви гъски плуваха из него.

— Това имение някога е принадлежало на леля на майка ти — отбеляза Тарин.

— А на кого принадлежи сега? — попита принцът, удивлявайки се на величието, което сградата излъчваше.

— На краля.

— Атион толкова ли е голям?

— Сложи една до друга десет такива постройки и ще имаш приблизителна представа. Само че Атион е обградена с град, има ниви и високи стени.

Поглеждайки назад, Тобин можа да види, че планините вече се смаляват.

— Още колко остава, докато стигнем Еро?

— С бърз ход ще сме там още преди залез, принце — отвърна лорд Орун.

Тобин пришпори Госи, чудейки се как Алистън му бе изглеждал далеч, след като столицата беше само на ден езда път. Внезапно светът започна да му се струва много по-малък.

Точно по пладне прекосиха пазарен град на име Корма. Беше по-голям от Алистън и бе изпълнен с типичните търговци и земеделци. Но тук имаше и неколцина ауренфеи, омотали главите си с ярки ивици лилав плат. Сред тях имаше музиканти, свирещи на лира и флейта.

Лорд Орун спря в най-голямата странноприемница, за да се нахранят и да дадат почивка на конете. Гостилничарят му се поклони ниско, а на Тобин почти доземи, когато разбра кой е. Домакинът много се суети около тях и не спираше да им носи какви ли не гозби. Накрая отказа да приеме пари и заяви, че щял да се радва, ако принцът запази приятни спомени от гостилницата му. Тобин не беше свикнал да предизвиква такава суматоха и много се радваше, когато потеглиха отново.

 

 

Следобеда яздиха по-бавно заради жегата. Орун се зае да занимава Тобин. Разказваше му за спътниците на принца, обучението им и какви забавления очаквали принца в столицата.

От него Тобин научи, че е в състояние да закупи всичко, което си пожелае, използвайки печата на баща си. Още го носеше около шията си. Кони му беше скъсил веригата.

— О, да — уверяваше го Орун. — Подобаващи дрехи, хубав меч, сладкиши, кучета, залози. Млад човек с вашия ранг трябва да си позволява удоволствия. Наскоро стана модерен нов спорт — лов със соколи, младите са луднали по него. Идва от ауренфеите, които от своя страна са го научили от зенгатите. Естествено, на ауренфеите може да се разчита да разпространяват подобни варварщини! Но пък отглеждат добри коне.

Той поспря и разтвори в усмивка тлъстите си устни.

— Разбира се, за всяка значителна трансакция — продажба на земя, набиране на воини, покупка на зърно или желязо и събирането на наем от земите ви — ще ви е нужен моят печат или този на вуйчо ви, докато навършите пълнолетие. Но вие сте още прекалено млад, за да се тревожите за подобни неща. Всичко това ще бъде уреждано вместо вас.

— Благодаря ви, лорд Орун — отвърна Тобин, но само защото така изискваха добрите маниери. Още от пръв поглед бе изпитал неприязън към този човек, а времето само заякчаваше първото му впечатление. Зад усмивката на Орун се криеше нещо алчно. Напомняше му на нещо студено и хлъзгаво, настъпено в тъмното.

Още по-дразнещ бе начинът, по който той се отнасяше към Тарин и Ки. Макар с Тобин да се отнасяше добре, към тях Орун се обръщаше като към свои слуги. Също така не спря да загатва, че принцът трябвало да си намери по-подходящ оръженосец в столицата. Единствено вчерашното предупреждение на Аркониел попречи на Тобин да призове духа. Тайно си науми да направи приятелите си толкова богати благородници, че Орун да трябва да им се кланя.

 

 

Ки виждаше, че на Тобин му е неприятно да язди с Орун, но нямаше какво да направи. Дългата езда му предостави първата възможност да поговори с Тарин след завръщането на последния от Мицена.

Момчето виждаше, че Тарин се измъчва, но не знаеше какво да му каже. Макар в сърцето си да беше отгатнало причината. Тарин смяташе, че е предал херцога. Един оръженосец не се прибираше без своя лорд. Но от това, което Ки бе дочул от останалите войници след завръщането им, капитанът не бе имал никаква вина. Риус бе паднал в битка, а Тарин не беше успял да го спаси. Младият оръженосец нито за миг не искаше да допусне, че човекът, от когото се възхищаваше, не се е оказал на висота.

Сега ги бяха връхлетели нови проблеми и Тарин изглеждаше много изтощен.

Двамата яздеха на почтително разстояние зад благородниците. Ки накара коня си да пристъпи по-близо до този на Тарин и попита:

— Сега ние с него ли ще трябва да живеем?

Тарин сгримасничи.

— Не, ще живеете в Стария дворец задно с останалите спътници. Понякога ще трябва да се храните с лорд Орун, за да може той да докладва на краля.

Ки бе зърнал двореца отвъд стените.

— Толкова е голям! Как изобщо ще се научим да се ориентираме?

— Спътниците си имат отделни покои. Освен това останалите ще ви помагат.

— Колко на брой са?

— Седмина или осмина, ако не се лъжа. И оръженосците им.

Ки нервно стисна юздите.

— Другите оръженосци… Те като мен ли са?

Тарин отново го погледна.

— Тоест?

— Знаеш…

Тарин му се усмихна тъжно:

— Вярвам, че всички те са синове на въздигнати рицари и лордове.

— О.

— Да. — Тонът на Тарин показваше, че е разбрал страховете на Ки. — Не им позволявай да те тормозят. Само един сред тях може да се похвали, че служи на принц. И мога да ти гарантирам, Ки, че никое момче не те засенчва по чест. — Той кимна към Тобин. — Дръж го на първо място в сърцето си и винаги ще вършиш правилното.

— Не искам да го разочаровам. Не бих могъл да го понеса.

Тарин се пресегна и стисна ръката му до болка.

— Няма — сурово каза той. — Сега ти трябва да се грижиш за него. Закълни се в честта си.

Предизвикателството бе по-болезнено от пръстите, обгърнали ръката му. Ки седна изпънат и захвърли срамните съмнения.

— Заклевам се!

Тарин го пусна, кимвайки доволно.

— Ние се водим негови телохранители, ала ти си този, който ще бъде до него. Трябва да бъдеш моите очи и уши, Ки. Ако доловиш каквито и да е неприятности, идваш при мен.

— Ще го сторя, Тарин!

За момент Ки се изплаши, че го е казал пресилено и е ядосал мъжа, но Тарин само се засмя.

— Зная, че ще го сториш.

Ала момчето виждаше, че той още се тревожи. Ки провери дали е привързал добре ножницата си. Никога не си беше представял, че посещението в столицата ще прилича на навлизане във вража територия. Искаше му се само да разбере защо.

 

 

Денят течеше. Пътят сега ги отвеждаше сред низина, покрита с обработваеми земи, отдадени под аренда. Някои от ивиците бяха тревясали, оставени на угар. Други бяха засети, но с бедна или болнава реколта. Много от зърното беше загнило.

Из селата Тобин виждаше деца с костелива походка, подути коремчета и тъмни кръгове около очите. Напомняха му за някогашния вид на брат му. Малкото навъртащ се добитък бе изпосталял. Из канавките се въргаляха трупове с накацали около тях гарвани. Много от колибите бяха изоставени, някои бяха изгорени. Повечето от онези, които оставаха, бяха изчертали с тебешир или заковали полумесеца на Илиор на вратите си.

— Това е странно — каза Тобин. — Би трябвало да се молят на Дална за изцеление и богат урожай.

Никой не отговори.

Слънцето бавно започна да се спуска зад тях. От изток долетя свеж вятър, охладил запотените им чела. Той донесе със себе си някаква нова миризма, която Тобин не разпознаваше.

Орун забеляза душенето му и се усмихна снизходително.

— Това е морето, принце. Скоро ще го видим.

Малко по-надолу по пътя срещнаха кола, натоварена с най-странната реколта, която беше виждал. Купчина зеленикаво растение потрепваше с всеки подскок на колелата. Миризмата му беше странна, на сол и нещо, което принцът не можеше да определи.

— Какво е това? — сбърчи нос Тобин.

— Това са водорасли от крайбрежието — обясни Тарин. — Фермерите торят нивите си с тях.

— От морето! — Тобин накара Госи да се приближи до колата и мушна ръка в миризливите треви. Бяха студени и влажни на допир, а също и гладки, като месното желе на готвачката, след като изстинеше.

 

 

Кафеникави хълмове се извисяваха срещу залеза — като рамене без глави. Сребърният полумесец на Илиор се издигаше над главите им. Орун беше казал, че по залез ще са в Еро, ала ето че се намираха насред нищото.

Пътят беше стръмен. Привеждайки се напред, Тобин тласна Госи да преодолее и последните няколко ярда до върха. Пред него се разстилаше огромна, невъобразима водна шир, която блестеше. Съзряното в магичните му пътувания с Аркониел не го беше подготвило за това. Тогавашните образи бяха размазани и обгърнати в мрак, освен това Тобин беше насочвал вниманието си другаде.

Ки се изравни с него.

— Как ти се струва?

— Хм… Огромно е!

От това място Тобин можеше да види как водата се простира да се слее с хоризонта, насечена в далечината от проболи вълните острови. Принцът се опитваше да проумее големината й. Отвъд всичко това лежаха местата, за които баща му и Аркониел му бяха разказвали: Коурос, Пленимар, Мицена и бойното поле, където баща му се беше сражавал храбро и погинал.

— Помисли си, Ки. Някой ден двамата ще бъдем там. Ще стоим на палубата на някой кораб, ще гледаме към този бряг и ще си спомняме как веднъж сме стояли на това място.

Той вдигна ръка.

Усмихвайки се широко, Ки я сграбчи.

— Воини заедно. Точно както…

Той спря навреме, ала Тобин знаеше какво бе имал предвид. Точно както Лел бе предрекла, когато за пръв път бе срещнала Ки в заснежената гора.

Тобин отново се огледа.

— Но къде е градът?

— Няколко мили по на север, Ваше Височество. — Това беше русият магьосник. Той отдаде чест на Тобин и изчезна обратно сред редиците.

 

 

Последваха пътя сред хълмовете. Преди последната светлина да е потънала на запад, те прекосиха последния хребет и видяха Еро да сияе като скъпоценен камък над обширното си пристанище. За момент Тобин почувства разочарование — това въобще не приличаше на модела, направен от баща му. За начало, през столицата течеше широка река, освен това беше разположена върху няколко хълма, които се виеха около залива. Но след като се вгледа по-внимателно, можа да забележи линията на градската стена, обгръщаща основата на най-големия. Дворцовият кръг коронясваше този хълм. Стори му се, че може да различи покрива на Стария дворец, засиял като злато в чезнещото слънце.

За пръв път сякаш усети, че долавя бащиния дух близо до себе си. Баща му сякаш се усмихваше, показвайки му всички онези места, за които му беше разправял. Тук беше дошъл той, след като бе напуснал замъка, бе яздил по този път, до този пазар, по този връх, до тези сияйни дворци и градини. Почти можеше да чуе гласа му, разказващ истории за кралете и кралиците, управлявали тук; и за кралежреците, владели Трите земи от островната си столица по времето, когато Еро бил дребно рибарско поселище, тормозено от бандити.

— Какво има, Тобин? — Тарин го гледаше притеснено.

— Нищо. Просто си мислех за татко. Чувствам се, сякаш вече познавам града…

Капитанът се усмихна:

— Той би се зарадвал.

— Но има още много какво да се види — отбеляза Ки, практичен както винаги. — Не е могъл да изработи всички къщи и прочие. Но главните улици е направил точно.

— Вие двамата нямате работа на улицата — строго го погледна Тарин. — Още сте прекалено малки, за да се разхождате сами, дори и през деня. Убеден съм, че учителят Порион ще ви намери достатъчно работа, но все пак искам думата ви, че ще се държите подобаващо.

Тобин кимна, все още запленен от разстлалата се пред него гледка.

Поемайки в галоп, те преминаха край пристанището, където соленият въздух прочисти праха от гърлата им. Огромен каменен мост се беше излегнал над реката, достатъчно широк десетима конници да яздят рамо до рамо. Прекосявайки го, навлязоха в покрайнините на града и Тобин разбра защо столицата бива наричана Смрадливата Еро.

Принцът никога не бе виждал толкова много хора, събрани на едно място, нито беше подушвал подобна воня. Най-лошото, към което бе привикнал, беше димът. Затова смесената воня на мръсотия и човешки изпражнения го задави. Колибите от двете страни на тесните улички тук бяха далеч по-мърляви и от най-невзрачния обор в Алистън.

И му се струваше, че всички са по един или друг начин осакатени — било с липсващи крайници, било с гнилотата на зараза. По пътя срещнаха много колички, сред които и една с трупове, чийто вид го шокира. Телата бяха нахвърляни небрежно и потрепваха от движението й. Някои от лежащите вътре бяха с почернели лица. Други буквално бяха само кожа и кости.

— Отиват да ги изгорят — каза Ки, сочейки към издигащ се в далечината димен стълб.

Тобин погледна към окачената на седлото урна. Дали и баща му е бил пренасян така? Той тръсна глава, прогонвайки тази мисъл.

До една крайпътна кръчма Тобин видя две мръсни деца, свити край жена. Горната част на роклята й бе разтворена, разкривайки увисналите й гърди, а краката й също бяха много разголени. Децата протягаха ръце, молейки за милостиня, но хората просто минаваха край тях, без да им обръщат внимание. Тобин забеляза, че го гледат и поспря, за да им подхвърли сребърна монета. Децата се сбиха за нея. Спорът им беше разрешен от жената, прибрала монетата за себе си. Стиснала я в едната си ръка, с другата тя повдигна гърда и я разлюля към Тарин, после се обърна и се отдалечи, следвана от скимтящите малчугани.

Капитанът погледна към Тобин и сви рамене:

— Хората невинаги са това, което изглеждат, принце. Местните наричат тази улица „Просешкия път“. Негодниците висят тук заради идващите да пазаруват.

Дори и в този час пътят към южната порта беше задръстен с колички и ездачи. Но след като хералдът наду сребърния си тромпет, по-голямата част от тях им сториха път.

Тобин се почувства едновременно засрамен и важен, когато Тарин поздрави началника на градската стража от негово име, сякаш вече е голям. Повдигайки очи, принцът видя полумесеца на Илиор и пламъка на Сакор издълбани над портата. Почтително докосна сърцето и дръжката на меча си, докато преминаваха под нея.

Отвъд градските стени улиците бяха по-широки и имаха канали. Но това не облекчаваше с нищо миризмата, тъй като гражданите редовно изливаха кофи с отпадъци през вратите и прозорците си.

Улиците към Дворцовия кръг се издигаха стръмно нагоре. По-големите пазари, паркове и градини бяха разположени върху тераси в хълма. Иначе по-голямата част от къщите и дюкяните се струпваха нагоре точно като блокчетата от модела на Тобин. Наблягаше се по-скоро на височината, някои достигаха до четири или пет етажа. Основите им бяха каменни, нагоре се издигаше дърво, а покривите бяха от керемиди.

Въпреки уроците си, Тобин рядко можеше да посочи къде се намират. Както Ки беше казал, имаше стотици странични улички. Нямаше как да се разбере на коя улица се намира човек, ако не попита. Доволен, че разполага с ескорт, принцът остави Орун да води и насочи вниманието си към обгръщания от нощта град.

В по-ниските пазари дюкяните вече затваряха, но по-нагоре по хълма все още множество витрини бяха отворени и осветени с факли.

Все още имаше просяци, мъртви псета, прасета и мърляви деца, но срещаха също и благородни люде на коне, понесли закачулени соколи на ръцете си и дузина лакеи по петите си. Имаше и ауренфеи — те също трябва да бяха някакви благородници, защото бяха облечени много по-добре от самите скаланци, а Орун се поклони на мнозина от тях.

Актьори и музиканти в удивителни премени демонстрираха изкуството си върху малки платформи по площадите. Имаше продавачи на маски и сладкиши, дризиани и жреци. Тобин зърна и неколцина фигури със странни човчести маски — това сигурно бяха онези лешокълвачи, за които бе споменал Аркониел.

Търговци предлагаха стоките си от колички или прозорчетата на магазините си. На един от площадите Тобин зърна дърворезбари и поиска да спре и погледа, но Орун не му позволи.

Имаше и магьосници в мантии и със сребърни амулети. Видя и един маг с бяла роба от онези, за които Аркониел го беше предупредил, макар той с нищо да не се стори на Тобин по-различен от останалите.

— По-бързо — подкани го Орун, притиснал златна топчица с благоухания към носа си.

Завиха наляво и известно време вървяха по равно, докато не зърнаха пристанището под себе си. Сетне отново поеха нагоре, озовавайки се пред портата на Дворцовия кръг.

Тамошният началник на караула поговори за момент с Орун, повдигна факлата си и отдаде чест на Тобин.

Зад тези стени беше тъмно и тихо. Принцът различаваше само осветени прозорци и очертанията на постройките, но по движението на въздуха познаваше, че тук не е толкова претъпкано. Вятърът беше по-силен и разнасяше уханието на прясна вода, цветя, свещени аромати и море. Сега кралете и кралиците не бяха просто имена от урок. Те бяха негови роднини, които бяха стояли тук и бяха виждали това, което сега съзираше и Тобин.

Като че чул мислите му, Тарин се поклони в седлото и каза:

— Приветствам те вкъщи, принц Тобин.

— Престолонаследникът е нетърпелив да се запознае с вас — каза Орун. — Елате, той сигурно вечеря със спътниците си.

— Ами татко? — попита Тобин, полагайки ръка върху урната. Баща му също бе идвал тук. Вероятно бе стоял на същото това място. Внезапно принцът се почувства много уморен и съкрушен.

Орун повдигна вежда.

— Баща ви?

— Желанието на Лорд Риус бе пепелта му да бъде положена при тази на принцеса Ариани в кралската гробница — каза Тарин. — Би било най-добре първо да се погрижим за мъртвите, преди да се занимаем с живите. Всички обреди бяха изпълнени. Остава само този. Смятам, че принц Тобин достатъчно дълго бе измъчван от тази тежест.

Орун успя сносно да скрие нетърпението си.

— Разбира се. Но след като вече пристигнахме благополучно, капитане, не е нужно да ни придружаваш. Ти и хората ти се нуждаете от почивка. Старата ви квартира е готова.

Тобин хвърли измъчен поглед на Тарин, отвратен от идеята да остане с Орун в това непознато му място.

— Принце, придружавахме баща ви навсякъде — рече Тарин. — Ще ни позволите ли да изпратим господаря си до мястото му за вечен отдих?

— Разбира се, сър Тарин — отговори Тобин, облекчен.

— Много добре — въздъхна Орун, отпращайки своите войници.

Тарин и Кони взеха факли от войниците на портата и поеха напред по широка улица, обгърната с високи брястове. Древните дървета оформяха шумолящ тунел над главите им. Сред стволовете им Тобин можа да зърне проблясващите прозорци в далечината.

След като напуснаха тунела от дървета, ездачите навлязоха в открит парк и поеха към ниска постройка с плосък керемиден покрив, поддържан от потъмнели от старост дървени колони. По заповед на Тарин войниците се строиха от двете страни на входа и се отпуснаха на колене, опрели оголени мечове в земята.

Тобин слезе от коня и взе урната. Следван от Тарин и Ки, отнесе пепелта на баща си между коленичилите бойци и влезе в гробницата.

Върху разположения на каменна платформа олтар танцуваше пламък, потопен в голям съд с масло. Този пламък осветяваше каменни ликове в естествен размер, разположени в полукръг около олтара. Тобин предположи, че това са кралиците на Скала. Онези, които са били преди.

Появи се жрец на Астелус и по едно каменно стълбище зад олтара ги отведе в катакомбите. Под светлината на факлата си Тобин видя прашни урни като тази, която държеше, поставени в сенчести ниши, както и купчини черепи и кости, оставени върху рафтове.

— Това са най-старите мъртви, милорд, най-древните ви предци — обясни жрецът. — Когато старото ниво се изпълни, бива издълбано ново. Благородната ви майка почива в най-новата крипта.

Спуснаха се по-надолу до студена, задушна камера. Тук целите стени бяха покрити с ниши, а на земята имаше поставки за ковчези. Върху тях бяха оставени тела, омотани с ивици дебел бял плат.

— Баща ти избра майка ти да бъде омотана — тихо каза Тарин, отвеждайки Тобин към тялото й. Овална маска с лика й бе поставена върху лицето й, а дългата й черна коса бе сплетена в плитка. Ариани изглеждаше много слаба и дребна.

Но косата й бе същата като приживе, гъста и сияйна. Тобин понечи да я докосне, но отдръпна ръка. Лицето й беше изрисувано много умело, ала носеше усмивка, каквато принцът никога не беше виждал.

— Очите й са били същите като твоите — прошепна Ки. Тобин с лека изненада си припомни, че приятелят му никога не я бе виждал. Сега му се струваше, че Ки винаги е бил с него.

С помощта на Тарин принцът извади урната от мрежата и я сложи между тялото на майка си и стената. Жрецът тихо мълвеше молитви край тях, но Тобин не се сещаше какво да каже.

Когато приключиха, Ки се огледа и подсвирна.

— Всичко това твои роднини ли са?

— Щом са тук, значи е така.

— Чудя се защо жените се повече. Нали е имало войни, би трябвало да е обратното.

Тобин не се беше замислял за това преди. Макар да имаше и урни като тази, която бе държал, омотаните тела с плитки бяха повече. И не всички от тях принадлежаха на жени. Преброи поне дузина момичета и бебета.

— Да вървим — въздъхна той, прекалено уморен от смърт, за да се замисля над непознати.

— Почакай — спря го Тарин. — Обичаят е да се вземе кичур коса за спомен. Би ли искал да ти отрежа един?

Тобин разсеяно повдигна ръка до устните си, мислейки, а пръстите му се задържаха върху малкия белег на брадичката.

— Някой друг път.