Лин Флюълинг
Куклата близнак (34)

Глава тридесет и трета

— Смяташ ли, че принц Корин трябва да пълни кофи в двореца? — оплака се Ки. Двамата с Тобин крачеха из кухненския двор, понесли кофи с вода. Дървената фигурка, която оръженосецът носеше около врата си, бе прилепнала към кожата му.

Двамата стигнаха до димящия казан и изляха кофи вътре. Още не беше обед, но лентинският ден вече бе жежък.

По носа на Тобин се стичаше пот. Навеждайки се над казана, той раздуха парата и простена.

— Проклятие. Още и наполовина не е пълен. Още два тура и влизаме. Не ме е грижа колко ще крещи готвачката.

— На вашите заповеди, принце — закиска се другарят му, тръгвайки след него.

Последната суша бе смъкнала нивото на реката. Трябваше да подбират пътя си върху камъни сред тиня, за да стигнат водата. Почти бяха пристигнали, когато Ки си удари лошо пръста. Той простена, сподавяйки забранена дума. Днес Нари вече го беше ударила по ухото.

— По дяволите! — просъска той, стиснал кървящия си пръст.

Тобин остави кофите и му помогна да докуца до водата.

— Потопи го, за да не те боли.

Ки приседна и потопи и двата си крака до коленете. Тобин стори същото и се облегна назад, опирайки се на лакти. Това лято беше дори по-мургав от Ки, отбеляза си гордо той, макар Нари да твърдеше, че приличал на селянин.

Ки му напомняше на котката, срещу която се бяха изправили в планината — гъвкав, с мускули, очертаващи се под гладката кожа. Изпита приятно усещане, което не можеше да изрази с думи.

— Казанът няма да се напълни сам! — викна готвачката някъде иззад тях.

Тобин изви глава назад, поглеждайки наопаки нетърпеливата жена.

— Ки си нарани крака.

— А нима твоите крака са счупени?

— Доколкото аз виждам, нищо им няма — каза Ки, хвърляйки шепа вода върху корема на Тобин.

Той изквича и скочи.

— Предател! Ще има да чакаш да ти помогна…

Брат му ги наблюдаваше от отсрещния бряг. Тобин го бе повикал по-рано днес и беше забравил за него.

Духът също бе пораснал, но си оставаше слаб и блед. Без значение къде изникнеше, светлината не падаше върху него по същия начин, както върху живите. От това разстояние изглеждаше, че върху лицето си има две дупки. Гласът му също беше отслабнал. От месеци Тобин не го беше чувал да говори.

Призракът остана вторачен в Тобин още миг, след което се обърна и се взря към пътя.

— Някой идва — промърмори принцът.

Ки погледна към поляната, сетне към него.

— Не чувам нищо.

Миг по-късно дочуха дрънченето на сбруи.

— Брат ти?

Тобин кимна.

Вече чуваха наближаващите ездачи достатъчно ясно, за да разберат, че са поне двадесетима. Принцът скочи на крака.

— Мислиш ли, че е татко?

Ки му се ухили:

— Кой друг може да идва с такава група?

Тобин се закатери обратно и изтича към моста, за да види по-добре.

Напечените от слънцето дъски прогаряха краката му. Известно време нетърпеливо подскача от крак на крак, после тръгна по тревата с намерението да пресрещне идващите.

— Тобин, върни се! Знаеш, че не бива да правим това.

— Само ще се приближа! — Поглеждайки през рамо, Тобин видя приятеля си да куцука към моста. Другото момче посочи ранения си крак и сви рамене.

Сред дърветата проблесна слънце, отразено от стомана. Сърцето на принца започна да бие по-бързо. Но защо приближаваха толкова бавно? Баща му винаги прекосяваше последната миля в галоп, вдигайки облак прах, който можеше да бъде видян далеч преди самите ездачи.

Тобин спря и заслони очите си. Днес нямаше прашен облак. Той застина, неспокоен, готов да се стрелне, ако идващите се окажеха непознати.

Но когато първите ездачи изникнаха на ръба на поляната, сред тях той разпозна Тарин, заедно със стария Ларис и останалите… Имаше и двама лордове. Разпозна Нианис по бляскавата му коса, а Солари — по гъстата черна брада и зелено-златното наметало.

Сраженията трябва да са приключили. Довел е гости! Тобин извика и им помаха с две ръце, все още дирейки да зърне баща си сред ездачите. Тарин отвърна на поздрава му, ала не пришпори коня си. Конниците поеха нагоре по хълма и принцът видя, че капитанът води със себе си кон без ездач, но със седло — беше черният кон на херцога. Едва тогава момчето забеляза, че гривите на конете са остригани. Знаеше какво означава това. Мъжете му бяха разказвали истории в двора на казармата…

Въздухът край Тобин се смрачи след изникването на брат му. Гласът на духа едва се чуваше над шума на реката, ала Тобин го чу достатъчно ясно.

Баща ни се прибра.

— Не. — Тобин упорито закрачи да посрещне ездачите. Сърцето му туптеше оглушително. Не усещаше стъпките, които правеха краката му.

Тарин и останалите спряха, когато принцът ги достигна. Тобин не поглеждаше лицата им. Гледаше само към бащиния си кон и нещата, привързани към седлото: ризница, шлем, лък. И дълъг глинен съд, омотан в мрежа.

— Къде е той? — попита Тобин, взирайки се в празното, захабено стреме. Гласът му прозвуча почти тъй слаб, както този на брат му.

Чу как Тарин слиза от седлото. Усети големите му ръце върху раменете си, но остави погледа си вперен в стремето.

Тарин внимателно го обърна и повдигна брадичката му, карайки Тобин да го погледне. Сините очи на капитана бяха зачервени и пълни с мъка.

— Къде е татко?

Тарин извади нещо от кесията на колана си, нещо, което блестеше черно и златно на слънцето. Това беше печатът на баща му от дъбово дърво. Мъжът го постави на шията му с треперещи ръце.

— Баща ти умря в битка, принце, на петия ден от месец шемин. Сражава се храбро. Донесох пепелта му.

Тобин погледна към съда и разбра. Пети шемин? Това беше денят след рождения ден на Ки. Отидохме да плуваме. Прострелях два фазана. Видяхме Лел.

Не знаехме.

Брат му стоеше край коня, отпуснал ръка върху прашния съд. Баща им е бил мъртъв почти от месец.

Веднъж ми каза за умираща лисица, помисли си той, взирайки се невярващо в брат си. И за идването на Айя. Но не и че баща ни е мъртъв?

— Аз също бях там, Тобин. Казаното от Тарин е истина.

Това беше лорд Солари. Той също слезе от коня и дойде при него. Тобин винаги го бе харесвал, но сега и към него не можеше да погледне. Когато младият благородник заговори отново, гласът му долиташе сякаш от много далеч, макар че Тобин виждаше ботушите му досами себе си. — Не спря да надава бойния си вик до самия край. Уби поне четирима, преди да рухне. Никой воин не би могъл да желае по-достойна смърт.

Тобин се чувстваше неестествено лек, сякаш вятърът щеше да го понесе като глухарче. Може би ще видя духа на татко. Той присви очи, опитвайки се да различи сянката му край съда. Но там стоеше само брат му с черните си очи, бавно изчезващ от поглед.

— Тобин?

Тарин го държеше здраво, за да не побегне. Тобин не искаше да поглежда към него, не искаше да вижда сълзите, бавно разсичащи прахта по бузите на мъжа. Не искаше лордовете и войниците да виждат, че Тарин плаче.

Наместо това той насочи погледа си край него и видя Ки да тича насам:

— Кракът му сигурно е по-добре.

Тарин приближи лицето си до Тобин, наблюдавайки го със странно изражение. Сега принцът чуваше как някои от войниците тихо плачеха, нещо, което никога не бе чувал преди. Войниците не трябваше да плачат.

— Ки — обясни Тобин, връщайки поглед отново върху коня на баща си. — Той си нарани пръста, но сега идва насам.

Тарин свали меча с все ножницата от гърба си и го подаде на Тобин:

— Сега това също е твое.

Принцът стисна тежкото оръжие, толкова по-тежко от неговото. Прекалено е голям за мен. Също като бронята. Още нещо, което трябваше да бъде оставено за по-късно. Твърде късно.

Тарин бе продължил да говори, само че Тобин не разбираше думите му.

— Какво ще правим с пепелта?

Капитанът го прегърна по-силно.

— Когато си готов, ще я отнесем в Еро и ще я положим при майка ти в кралската гробница. Най-сетне отново ще бъдат заедно.

— В Еро?

Баща му винаги беше обещавал, че един ден ще го заведе там.

А сега излизаше, че той ще заведе там баща си.

Очите на Тобин пламтяха, гърдите му бяха задъхани, като че е тичал чак до града. Но сълзи не идваха. Вътре в себе си се чувстваше също тъй сух, както праха под краката му.

Тарин отново се качи на коня си. Някой помогна на Тобин, все още стискащ бащиния меч, да се намести зад него.

Ки ги пресрещна по средата на пътя, задъхан и накуцващ. Изглежда вече бе разбрал какво се е случило и избухна в мълчалив плач, виждайки привързаните към седлото оръжия. Той отиде до Тобин, хвана крака му с две ръце и допря чело до коляното му. Кони се приближи и качи Ки при себе си.

Отново продължиха. През остатъка от пътя Тобин усещаше печата на баща му да се люлее над сърцето му с всеки удар на копитата.

 

 

Нари и останалите от дома ги посрещнаха на портата и избухнаха в ридания още преди Тарин да им е казал за случилото се. Дори Аркониел плачеше.

Нари притисна до задушаване Тобин, когато той слезе.

— Бедничкото ми — изхлипа тя. — Какво ще правим?

— Ще идем в Еро — каза й Тобин, но се съмняваше, че тя го е чула.

Оръжията и пепелта бяха развързани от седлото и отнесени в светилището. Тарин помогна на принца да остриже гривата на Госи и изгори космите заедно с кичур от собствената си коса на двора в знак на почит към мъртвия.

В светилището пяха тъжни песни, които всички без Тобин изглежда знаеха. Тарин бе поставил ръце върху раменете му. Помолиха се на Астелус и Дална да се погрижат за духа на баща му, а след това на Сакор и Илиор, молейки ги да защитават дома.

За Тобин всичко това се свеждаше до някакви неразбираеми думи. Когато брат му изникна и постави един от мръсните си, чепати корени върху полицата на светилището, принцът беше прекалено изморен, за да го махне. Никой друг не забеляза.

Когато песните и молитвите приключиха, капитанът отведе Тобин настрана и коленичи пред него, придърпвайки го близо до себе си.

— Бях с баща ти, когато беше убит — каза тихо Тарин. В очите му отново се беше появил странният поглед. — Говорехме за теб. Той те обичаше повече от всичко на света и му беше толкова мъчно да те остави… — Прочисти гърло и избърса очи. — Той ми възложи да те пазя. И до края на живота си ще правя точно това. Винаги можеш да разчиташ на мен.

Тарин изтегли меча си и го постави с острието надолу. Вземайки ръката на принца, капитанът я постави върху захабената дръжка и я покри със своята.

— Кълна се в Квартата и честта си, че ще те подкрепям и ще ти служа до края на дните си. Същата клетва дадох на баща ти. Разбираш ли, Тобин?

Момчето кимна:

— Благодаря ти.

Тарин прибра меча си и прегърна принца. Сетне се изправи и поклати глава.

— Какво ли не бих дал моята пепел да се намираше в това гърне.

 

 

Всички тези приготовления бяха погълнали остатъка от деня. Времето за вечеря настъпи и отмина, но никой не запали огън и не се зае да приготвя храна. Всички прекараха нощта в залата. Тарин каза, че това се наричало бдение. С падането на нощта той запали една лампа край светилището, но останалата част от дома бе потънала в мрак.

Някои от слугите си легнаха да спят, а войниците коленичиха в полукръг около светилището, положили извадените си мечове на земята. Нари направи легло за Тобин край огнището, но той не можеше да спи. За известно време се присъедини към мъжете, ала мълчанието им го накара да се почувства самотен. Накрая той се сви в другия край на помещението, край стълбите.

Ки го намери и седна при него.

— Никога не си виждал нещо подобно, нали? — прошепна той.

Тобин поклати глава.

— Трябва да са направили нещо, когато майка ти е умряла.

— Не зная. — Мисълта за това още пораждаше тръпки. Ки сигурно забеляза спазмата му, защото се премести по-близо и го прегърна. Тобин се притисна към него, отпускайки глава на рамото му, благодарен от простичката, осезаема утеха.

— Не помня. Просто я видях да лежи на леда, после я нямаше.

Никога не си бе задавал въпроса какво се е случило с нея. Няколко пъти скоро след това Нари се бе опитала да заговори по темата, но Тобин отказваше да слуша. Запушваше си ушите и скриваше глава под завивката, докато тя не си отидеше. Оттогава никой в къщата не беше говорил по въпроса, а той не беше и питал. Достатъчно беше, че духът й обитава кулата. Без значение беше къде е тялото й.

Но сега той мислеше над Тариновите думи. Майка му се намираше в Еро.

Не си спомняше много от онзи отвратителен ден, но знаеше, че когато вече му позволяваха да става от леглото, кралят си беше отишъл. Майка му също.

Подобно на кристал, потопен в някой от алхимическите разтвори на Аркониел, мисълта оформи години полуосъзнати спомени в единствено остро убеждение: кралят бе отвел майка му. Замъгленият му от мъка ум не можеше да се откъсне от това, както е невъзможно да се забрави за развален зъб.

Не, прошепна брат му в тъмното.

— Майка ми умря, когато бях на шест — тихо каза Ки, връщайки го в реалността.

— Как? — Макар да разговаряха непрекъснато, никога не бяха повдигали тази тема.

— Поряза си крака на коса и раната не искаше да зараства. — Намек за някогашния диалект изникна. — Кракът й целият почерня, а челюстите й се вкочаниха. И тя умря. Земята беше замръзнала, затова татко я остави горе в плевника, увита в одеяло. Понякога, когато бях самотен, отивах и се качвах при нея. Понякога дори отгръщах одеялото, за да видя лицето й отново. Погребахме я през пролетта, преди листата да са разцъфнали отново. Тогава татко доведе Сикора вкъщи, коремът й вече беше издут. Помня как се взирах в него, докато пеехме над гроба на мама. — Гласът му се задави.

— Получил си нова майка — промърмори Тобин, внезапно почувствал се много уморен. — А аз сега си нямам нито майка, нито баща.

Ки го притисна по-силно.

— Дали ще те пуснат да дойдеш с мен? Още една глава няма да се забележи.

Все така измъчван от вътрешна болка, със сухи очи, Тобин се унесе и засънува как спи край Ки сред голяма купчина деца с кестенява коса, свити като кученца. А навън лежаха мъртви майки.