Лин Флюълинг
Куклата близнак (17)

Глава шестнадесета

На следващия ден Аркониел пое. Поглеждайки през рамо, стоящата край елата Айя приличаше на съвсем дребна и обикновена жена. Тя му помаха и младежът стори същото, а сетне обърна лице към селото, опитвайки се да не обръща внимание на внезапната буца в гърлото си. След всички тези години му се струваше непознато усещане да броди сам.

Магьосническите предмети, които носеше, бяха скътани в постелята, която беше преметнал на рамото си. Надяваше се, че в негово лице другите щяха да виждат единствено пътник с кални ботуши и прашна шапка със скъсана периферия. Въпреки това планираше да последва съвета на Айя и да избягва жреци и други магьосници, както и да бъде особено нащрек за хора, носещи ястребовата емблема на Гоначите.

Намери рибар, който бе склонен да го отведе до Илани. Там младежът се качи на борда на кораб, пътуващ за Волчи. Напускайки кораба след два дни, той си купи дорест жребец и се отпрати към Алистън, готов да изпълни отреденото му от Светлоносителя.

От писмата на Риус и Нари знаеше, че херцогът е преместил семейството си от Еро още следващата пролет след раждането на Тобин. Дори и тогава из града вече бе започнало да се говори за „демона“. Духът, говореше се, хвърлял неща по гостите, удрял ги и откъсвал бижута и шапки. Красивата Ариани с изцапаната си рокля и странната кукла, бродеща из коридорите да дири детето си — това също помнеше.

Кралят очевидно не се бе противопоставил. „Демонът“ обаче не беше ги оставил на мира и по някакъв начин беше ги последвал в крепостта.

При опита да си го представи Аркониел го побиха тръпки. Неспокойните духове бяха страховити, срамни неща, които обикновено биваха оставяни на жреците и дризианите. От подобни хора двамата с Айя бяха научили всичко, което можаха, знаейки, че рано или късно ще им се наложи да се изправят срещу призрака, за чието създаване бяха допринесли. Но младежът не очакваше, че ще му се наложи да го стори сам.

 

 

На третия ден на шемин Аркониел достигна Алистън. Приятно, процъфтяващо пазарно градче, разположено в полите на Скаланската планинска система. Няколко мили по на запад редица зъбести върхове се протягаха към безоблачното следобедно небе. Тук беше по-хладно от крайбрежието, а полетата не познаваха засуха.

На пазара се обърна за упътване към една жена, продаваща сирене.

— Херцог Риус? Ще го намериш в старата крепост край прохода — каза му тя. — От почти месец се е върнал, макар да чух, че нямало да остане дълго. Утре ще бъде в светилището, за да изслуша молби, ако това ти трябва.

— Не, търся дома му.

— Дръж главния път през горите. Обаче ако продаваш нещо, спести си пътя. Стражите няма да те пуснат, освен ако не те познават. С непознати не търгуват.

— Той ме познава — каза й Аркониел. Купи малко от сиренето й и се отдалечи с усмивка, доволен, че са го взели за скитник.

Пътят му го понесе сред златисти ечемични нивя и поляни, пълни с остригани овце и тлъсти прасета, сетне премина в мрачен лес. Пътят, по който тя го бе пратила, изглеждаше далеч по-малко употребяван от онзи към града. Между коловозите бяха прораснали треви. В калта имаше повече еленски и свински стъпки, отколкото следи от подкови. Сенките се удължаваха бързо и той накара жребеца си да препусне, укорявайки се, че не е попитал на какво разстояние е замъкът.

Най-сетне остави гората зад себе си и се озова край река, от която започваше стръмна поляна. На върха на възвишението видя голяма сива крепост, над която високо се издигаше самотна кула.

Хвърлила се е от кулата…

Аркониел потръпна. Смушквайки коня си да продължи, зърна малко селянче да клечи сред тревите край пътя, на не повече от двадесет фута от него.

Момчето беше облечено с парцалива туника, оставила крайниците му голи. Кожата му беше покрита с кал, а черната му рошава коса бе пълна с листа и сламки.

Аркониел беше на път да му викне, когато си припомни, че в замъка има само едно дете — дете с черна коса. Шокиран от състоянието на принца, той насочи коня си към него, за да го поздрави.

Тобин беше застанал с гръб към пътя, втренчен напрегнато в нещо сред дългата трева над брега. Не погледна, когато Аркониел се приближи. Магьосникът понечи да слезе от коня, сетне промени решението си и остана на седлото. Нещо в застиналостта на Тобин го караше да стои надалеч.

— Знаеш ли кой съм? — попита накрая той.

— Ти си Аркониел — отвърна момчето, все така загледано в нещото, приковало вниманието му.

— Баща ти не би харесал да стоиш самичък толкова далеч от вкъщи. Къде е дойката ти?

Детето не обърна внимание на въпроса.

— Как мислиш, дали хапе?

— Кое дали хапе?

Тобин пъхна ръка сред тревата и измъкна земеровка. За миг я задържа във въздуха, наблюдавайки я как се гърчи, сетне с едно спокойно движение й счупи врата. Капчица кръв изникна на върха на муцунката на създанието.

— Майка ми е мъртва. — Детето най-сетне обърна лице към него. Аркониел се изправи срещу очи, черни и дълбоки като нощта.

Думите застинаха в гърлото на магьосника, когато осъзна с кого е говорил.

— Познавам вкуса на сълзите ти — каза демонът.

Преди Аркониел да е успял да се предпази със знак, демонът скочи и запрати мъртвата земеровка в лицето на коня. Животното се изправи, хвърляйки ездача си в тревата. Магьосникът се приземи зле върху лявата си ръка, чиято китка изпука с отвратителен звук. Болката и сблъсъкът със земята го шокираха. Той остана да лежи сгърчен, борейки се с гадене и страх.

Демонът. Никога не бе чувал за дух, притежаващ подобна яснота или артикулация. Аркониел съумя да вдигне глава, очаквайки да види тъмнокосото момче край себе си, вперило мъртви черни очи. Но вместо това видя жребеца си да се мята и рита от другата страна на реката.

Младежът бавно се изправи, грабнал ранената си ръка. Тя висеше под неестествен ъгъл и беше студена на допир. Нова вълна гадене пламна в гърлото му и той се отпусна обратно в тревата. Слънцето напичаше страната му, а по ушите му пълзяха насекоми. Той гледаше небето, обгърнато от ръж и тимотейка, опитвайки се да си представи как преминава остатъка от пътя до крепостта пеш.

Тъй като не успя да го стори, насочи мислите си към демона. Едва сега разбра думите му.

Майка ми е мъртва.

Познавам вкуса на сълзите ти.

Това не беше безумният полтъргайст, когото беше очаквал. Той се бе развивал като живо дете и бе придобил съзнание. Аркониел никога не беше чувал за подобно нещо.

— Лел, проклета некромантке, какво си направила? — простена той.

Какво сме направили?

Трябва да бе изгубил съзнание за известно време, защото когато отвори отново очи, главата и раменете на някакъв мъж засенчваха слънцето.

— Не съм търговец — промърмори той.

— Аркониел? — Силни ръце го подхванаха под раменете и му помогнаха да се изправи. — Какво правиш тук сам?

Познаваше този глас, а също и обруленото, брадясало лице, на което принадлежеше, макар за последно да бе виждал този човек преди повече от десетилетие.

— Тарин? В името на Квартата, така се радвам да те видя.

Аркониел отново залитна. Капитанът го прегърна през кръста.

Младежът се опита да фокусира погледа си. Русите косми на Тарин бяха избледнели, а бръчките около очите и устата му се бяха задълбочили. Ала все така излъчваше спокойствие, за което Аркониел бе благодарен.

— Риус тук ли е? Трябва да…

— Да, тук е, макар да ни хващаш в последния момент. Утре заминаваме за Еро. Защо не писа, че пристигаш?

Краката на младежа отново му изневериха.

— Няма значение. Да вървим към дома.

Отвеждайки го до един сив кон, Тарин му помогна да се настани в седлото.

— Какво стана? Видях те да стоиш тук и да гледаш в реката, сетне конят ти внезапно пощръкля и те изхвърли. Сифъс още се мъчи да го улови.

Край поляната Аркониел видя мъж, опитващ се да успокои подплашения кон, който се дърпаше при всяко посягане към юздата му. Младежът поклати глава — още не беше готов да говори за това. Явно Тарин не беше видял демона.

— Плашлив скот.

— Явно. Е, как предпочиташ да идем? Бързо и болезнено или бавно и болезнено?

Аркониел съумя да се усмихне.

— Бързо.

Тарин се настани зад него и взе юздите, подкарвайки коня в лек галоп. Всяко изтрополяване на копито пробождаше ръката на младежа. Той впери очи в целта им и се вкопчи колкото можеше по-добре със здравата си ръка.

На върха на хълма прекосиха широк дървен мост и се озоваха в павиран двор. Тук бяха Минир и Нари, както и едра жена с готварска престилка.

Нари също бе остаряла. Все още беше румена, но в косата й се примесваха сиви жилки.

Помогнаха му да слезе и Тарин го отведе в кухнята през мрачна, обширна зала.

— Какво правиш тук? — попита Нари, когато капитанът го сложи да седне на пейката край някаква дъбова маса.

— Детето — изрече Аркониел, отпускайки замаяната си глава в здравата си ръка. — Дойдох да видя детето. То добре ли е?

Тарин внимателно взе подутата му китка. Младежът стисна зъби, когато възрастният боец започна да проверява състоянието й.

— Естествено, че е добре — повдигна вежда Нари. — Защо мислиш, че не е?

— Просто…

Дъхът му отново секна заради болката.

— Извадил си късмет — каза му Тарин. — Само една кост е счупена и то чисто. След като я наместим и превържем, няма да те притеснява.

Минир донесе парчета дърво и ивици плат.

— Най-напред изпий това — каза готвачката, подавайки му глинена чаша.

Аркониел благодарно я пресуши. Притъпяваща усещанията топлина започна да се разстила из тялото му.

— Какво е това?

— Оцет, бренди, мак и буника — каза тя, потупвайки го по рамото.

Наместването все още болеше, но поносимо. Тарин привърза дъсчиците с ивиците плат, а сетне и с кожени ремъци. Когато приключи, се усмихна на Аркониел.

— По-здрав си, отколкото изглеждаш, момче.

Аркониел простена. Започваше да се чувства сънит.

— Айя ли те изпрати? — попита Нари.

— Не. Реших да дойда да отдам…

— Значи един от вас все пак благоволи да ни посети? — изрече суров глас.

Изтръгнат от унеса, Аркониел откри, че на прага на кухненската врата е застанал намръщеният херцог.

Тарин се изправи и направи няколко крачки към него, сякаш очакваше насилие:

— Риус, той е ранен.

Херцогът не му обърна внимание. Дойде и застана право пред младия магьосник.

— Къде е господарката ти?

— Все още е на юг, милорд. Тук съм да отдам почитанията си. И на двама ни беше много мъчно, когато научихме за смъртта на съпругата ви.

— Толкова мъчно, че се явяваш година по-късно? — Риус седна срещу него и погледна към превързаната му китка. — Но виждам, че няма да ни напуснеш скоро. Утре поемам за Еро. Можеш да останеш, докато отново бъдеш в състояние да яздиш.

Това посрещане по нищо не приличаше на някогашните приветствания под Риусовия покрив, но пък Аркониел смяташе, че трябва да се благодари и на това. Херцогът като нищо можеше да го метне в реката.

— Как е кралят? — попита той.

Устната на херцога се сви от гняв.

— Много добре, благодаря. Пленимарските набези спряха. Има обилна реколта. Слънцето продължава да грее. Изглежда, че Квартата се усмихва благосклонно на владението му. — Риус говореше тихо, равно, ала Аркониел съзираше болката в суровите, изморени очи. Айя би говорила за търпение и видения, но младежът не знаеше какво да каже.

Точно тогава неестествено познато лице надникна от коридора.

— Кой е това, татко?

Суровостта напусна лицето на херцога. Той протегна ръка към момчето, а то пристъпи в кухнята и застана до баща си, поглеждайки към Аркониел със срамежливи сини очи.

Тобин.

В това слабо момче нямаше нищо момичешко. Лел беше свършила работата си прекалено добре. Ала очите на Тобин споделяха същата поразителна синевина като тези на майка му и — за разлика от демонския си близнак — изглеждаше добре гледан, с изключение на сърповидния белег върху брадичката. Аркониел хвърли бърз поглед към триъгълника бледа гладка кожа около незавързаната яка на туниката, чудейки се как ли изглеждат шевовете на Лел след всички тези години.

Дългата черна коса на детето беше лъскава. Макар че дрехите му не позволяваха да бъде определен като син на принцеса, бяха чисти и спретнати. Поглеждайки към останалите в стаята, Аркониел усети обичта им към това тъжно дете. Това породи у него странен изблик на състрадание към демона — изоставено дете, лишено от дом и семейство, чийто двойник растеше сред удобство и топлина. Той имаше съзнание. Сигурно знаеше.

Тобин не се усмихна, нито се приближи, за да го поздрави. Просто се взираше в Аркониел. Нещо в неподвижността му го правеше странен като призрачния му близнак.

— Това е Аркониел — обясни баща му. — Той е… приятел, когото не бяхме виждали дълго време. Ела, представи се подобаващо.

Момчето се поклони сковано, поставило лявата си ръка върху колана, на който един ден щеше да виси меч. Белегът от външната страна на ръката му още личеше, като розова пъпка, разсечена на две. Аркониел беше забравил за него, единственият останал външен знак от истинската форма на момичето.

— Аз съм принц Тобин Ериус Акандор, син на Ариани и Риус. — Начинът, по който се представи, затвърди първоначалното впечатление на магьосника. Поведението му не беше на нормално дете. Той притежаваше достойнството на баща си, но не и титлата или годините, за да го носи.

Аркониел отвърна на поклона седешком. Отварата на готвачката изглежда действаше все по-силно, успивайки го.

— За мен е голяма чест да се срещна с теб, принце. Аз съм Аркониел, син на сър Коурън и лейди Мекиа, поверен на грижите на магьосницата Айя. Скромен слуга на теб и рода ти.

Очите на Тобин се разшириха.

— Ти си магьосник?

— Да, принце. — Аркониел повдигна превързаната си китка. — Когато това позаздравее, ще ти покажа някои от нещата, които съм научил.

Повечето хора посрещаха подобно обещание с възторжени възклицания или поне усмивка, но Тобин се отдръпна, без да помръдне и мускул.

Прав бях, помисли си Аркониел, загледан в тъмните му очи. Нещо определено не е наред.

Понечи да се изправи, само за да открие, че главата и краката му са на друго мнение.

— Отварата на готвачката още действа — каза Нари, притискайки го обратно на пейката.

— Милорд, той трябва да легне някъде, но стаите за гости до една не са годни.

— Нужен ми е само един сламеник край огъня — завалено каза Аркониел. Въпреки загрялото стомаха му бренди и като цяло топлия ден, чувстваше студ.

— Бихме могли да поставим легло във втората стая на Тобин — предложи Минир, загърбвайки далеч по-простото предложение на магьосника. — Така няма да му се налага да се качва толкова високо.

— Много добре — отвърна херцогът. — Накарай неколцина от момчетата да се заемат.

Аркониел се отпусна на масата, мечтаейки си да го оставят да се свие край камината на топло. Жените отидоха да донесат завивки. Тобин излезе с Тарин и иконома, оставяйки магьосника насаме с херцога.

За момент и двамата мълчаха.

— Демонът подплаши коня ми — каза му Аркониел. — Съвсем ясно го видях на пътя в дъното на поляната.

Херцогът сви рамене.

— Сега е тук с нас. Виждам, че си настръхнал. Ти също го усещаш.

Магьосникът потръпна.

— Да, усещам го, но тогава и го видях, съвсем ясно, както виждам вас. Тобин изглежда също като него.

Риус поклати глава.

— Никой не го е виждал, освен може би…

— Тобин?

— Кварта, не! — Херцогът направи знак за предпазване от лош късмет. — Поне това му е спестено. Но мисля, че Ариани го виждаше. Тя си направи кукла, за да замени мъртвото дете. Понякога си говореше с нея. А на моменти имах чувството, че тя говори не на куклата. Илиор ми е свидетел, тя не обръщаше почти никакво внимание на живото си дете — освен в края на живота си.

Аркониел отново почувства буцата в гърлото си.

— Милорд, думите не са в състояние да изразят колко…

Риус стовари ръка върху масата, приведе се напред и изръмжа:

— Да не си посмял да ридаеш за нея! Нямаш право, точно като мен!

Домакинът скочи на крака и излезе, оставяйки сепнатия магьосник в обитаваната от демони кухня.

Хладното присъствие се притисна около него и Аркониел бе сигурен, че усеща студени детски ръце на тила си. Мислейки за мъртвата земеровка, той прошепна:

— В името на Квартата — Творител, Пътник, Пламък и Светлоносител — заповядвам ти, изчезни, дух! Нека Билайри те отведе до Портата.

Студът стана по-свиреп, светлата стая притъмня, сякаш буреносен облак бе закрил слънцето. Голям глинен съд изхвърча от един рафт и се разтроши в стената, пропускайки на косъм рамото му. Последва го кошница с лук, сетне дървена купа с тесто и поднос. Аркониел побърза да се скрие под масата, забравил за момента счупената си кост.

Ръженът от огнището застърга към него. Магьосникът опита да се стрелне към вратата, но неволно се подпря на ранената си китка и рухна със сподавен вик, стиснал очи в агония.

— Не! — каза звънлив момчешки глас.

Ръженът издрънча на пода.

Аркониел чу шепот и стъпки. Отвори очи и видя коленичилия до себе си Тобин. Стаята отново беше топла.

— Той не те харесва — каза Тобин.

— И аз мисля така — задъхано промълви Аркониел, за момента доволен със сегашното си положение. — Отиде ли си?

Момчето кимна.

— Ти ли го отпрати?

Тобин го погледна стреснато, но не каза нищо. Няколко месеца оставаха до десетия му рожден ден, но гледайки в лицето му сега, Аркониел не можеше да посочи възраст. Момчето изглеждаше едновременно прекалено старо и прекалено младо.

— Той те слуша, нали? — попита той. — Чух те да говориш с него.

— Не казвай на татко, моля те!

— Защо?

Сега Тобин изглеждаше като всяко друго ужасено момче.

— Това ще го натъжи. Моля те, не му казвай какво си видял!

Аркониел се поколеба, припомняйки си яростното избухване на херцога. Изпълзявайки изпод масата, той приседна на пода редом с Тобин и отпусна ръка на коляното му.

— Предполагам това… — Той обхвана с поглед строшеното и разсипаното. — Не ще учуди никого?

Тобин поклати глава.

— Добре тогава, принце, ще запазя тайната ти. Но много бих желал да зная защо демонът ти се подчинява.

Момчето не каза нищо.

— Ти ли му каза да ме замеря с чинии?

— Не! Никога не бих сторил подобно нещо, кълна се в честта си.

Магьосникът се взря в напрегнатото, искрено личице и разбра, че Тобин казва истината. Ала същевременно тези очи криеха някаква тайна. Още един дом със затворени врати, помисли си. Поне тук имаше шанс да намери ключовете.

Долетяха гласове.

— Върви тогава — прошепна Аркониел.

Момчето безшумно се измъкна през вратата към двора.

Благодаря ти, Илиор, че ме прати тук, каза мислено магьосникът, съпровождайки Тобин с поглед. Какъвто и мрак да заобикаля това дете, аз ще го отстраня и ще стоя до нея, докато не я видя коронована в полагащата й се по рождение форма.