Лин Флюълинг
Куклата близнак (12)

Глава единадесета

Айя и Аркониел прекараха последните зимни месеци точно до Илеар, гостувайки на магьосница на име Виришан. Никакви видения не управляваха живота й, само целта, която си беше поставила сама — да намира и приютява благословените деца на бедните. Тя имаше петнадесет млади ученика, голяма част от които бяха жестоко осакатени или бити от невежите, сред които бяха имали нещастието да се родят. Мнозина от тях нямаше да се превърнат в големи магьосници, но и техните скромни умения биваха търпеливо насърчавани от покровителката им. В замяна на подслона, Айя и Аркониел й помагаха, а на тръгване първата й бе дала едно от камъчетата си.

Когато времето се проясни, двамата се отправиха към Силара, където Айя бе уредила пътуването им на юг. Стигнаха точно преди залез, срещайки необичаен брой хора по пътя. Всички се бяха отправили към малкия пристанищен град.

— Какво става? — обърна се Айя към един фермер. — Панаир ли има?

Мъжът с недоверие погледна към сребърните й амулети.

— Не. Клада, струпана с такива като теб.

— Гоначите са тук? — попита магьосницата.

Мъжът се изплю през рамо.

— Да. Доведоха със себе си шайка изменници, осмелили се да говорят против властта на краля. Най-добре днес се дръж настрана от Силара.

Селянинът беше прав, разбира се, ала Айя не възнамеряваше да слуша съвета му.

— Светлоносителят ни е предоставил тази възможност — обърна се тя към Аркониел. — Искам да видя какво правят, докато още сме им непознати. А за последното ще трябва да се погрижим. Свали си амулета.

Двамата напуснаха пътя и се отправиха към малка дъбрава на върха на хълм. Там, защитени от кръг камъни и сигли, те оставиха амулетите и всичко останало, което ги издаваше като магьосници. Айя запази само торбата.

Смятайки, че пътните им дрехи няма да събудят подозрение, те продължиха към Силара.

 

 

Дори и без амулета си Аркониел продължаваше да се оглежда нервно. Дали въпросните Гоначи можеха да разпознават магьосниците само чрез уменията си? Някои от слуховете, които бяха чули за облечените в бяло кралски магьоснически стражи, загатваха за необичайни сили. Но в такъв случай бяха избрали необичайно място да ги демонстрират. Силара беше обикновен пристанищен градец, който не се отличаваше с нищо.

На брега вече се бяха струпали любопитни. Подигравателните им викове се понасяха по водата.

Тълпата беше прекалено гъста, за да преминат, затова Айя плати на един кръчмар за малка мръсна стаичка на втория етаж, от която се откриваше изглед към широката платформа на екзекуцията. Тя се издигаше между два каменни кея. Войници с бродиран червен летящ сокол върху тъмнозелените си табарди стояха в два реда около нея. Бяха около четиридесет.

Зад тях се издигаше бесилка и две дървени рамки, около които стояха няколко магьосника.

— Бели одежди — промърмори Айя, поглеждайки към магьосниците.

— Нирин въведе тази мода. Беше с бяла роба в нощта, когато Тобин се роди.

Шестима вече висяха от хоризонталната греда на бесилката. Четирима бяха увиснали бездвижно — сред тях имаше жрец на Илиор. Останалите две жертви — жена и момче — бяха прекалено дребни, та тежестта им да им строши вратовете. Ръцете и краката им бяха вързани и те се гърчеха бясно.

Дали се борят за живот, или за смърт? — зачуди се ужасеният Аркониел. В главата му кой знае защо изникна споменът за една пеперуда, която бе наблюдавал да излиза от зимния си пашкул — увиснала под един клон на копринен конец, тя се бе мятала в лъскавата си кафява обвивка. Осъдените притежаваха някакво извратено сходство с този му спомен, ала в края нямаше да изникнат с красиви криле.

Най-сетне някакви войници приключиха агонията им, като се увесиха на краката им. Откъм тълпата долетя известно ликуване, но като цяло зяпачите се бяха умълчали.

Аркониел стискаше рамката на прозореца. Вече бе започнало да му прилошава, а лошото тепърва предстоеше.

През цялото това време магьосниците на платформата бяха стояли неподвижно. Когато и последният обесен затихна, те се разпръснаха в редица, разкривайки двамата голи, коленичили мъже, които бяха закривали до този момент. Единият от тях беше белокос старец, другият бе млад и тъмен. И двамата носеха дебели железни окови около шиите и китките си.

Аркониел се загледа към Гоначите и издаде звук на отвращение. Макар да не можеше да види лицата им, ясно различи раздвоената червена брада на мъжа, стоящ най-близо до рамките.

— Това е Нирин!

— Да. Не осъзнавах, че са толкова много, макар че това не би трябвало да ме изненадва… Тези затворници са магьосници. Виждаш ли оковите им? Това е много мощна магия. Замъгляват ума.

Войниците изправиха двамата на крака и ги завързаха за двете рамки със сребърни окови. Сега Аркониел можеше да види сложните символи, покриващи гърдите на двамата. Преди да е могъл да попита Айя за тях, наставницата му простена и го стисна за ръката.

Когато жертвите бяха завързани, магьосниците ги обградиха и започнаха да заклинават. Старецът впери поглед в небето, но другият се паникьоса, започна да пищи и да моли тълпата и Илиор да го спасят.

— Не можем ли да… — Аркониел внезапно замлъкна, защото ослепителна болка го проряза зад очите. — Какво е това? Усещаш ли го?

— Предпазно заклинание — прошепна Айя, притискайки ръка до челото си. — И предупреждение за онези от нас, които гледат.

Зрителите бяха утихнали. Аркониел чуваше как напевите стават все по-силни и по-силни. Потокът думи бе неразбираем, ала пулсирането в главата му стана по-болезнено и започна да се разпростира към гърдите и ръцете му. Струваше му се, че някой е притиснал сърцето му между два камъка. Младежът бавно се отпусна на колене, но не можеше да откъсне поглед.

Затворниците се затресоха яростно, сетне започнаха да пищят, защото от плътта им изникнаха бели пламъци, които ги обгърнаха. Нямаше дим. Белият огън бе толкова силен, че само след мигове в рамките бяха останали само парчета крайници, приковани за ъглите им. Айя дрезгаво шепнеше край него. Той се присъедини към молитвата й.

Когато всичко свърши, Айя се отпусна на леглото и с треперещи пръсти очерта заклинание за нечуваемост около тях. Дълго време и двамата останаха безмълвни. Най-сетне тя прошепна:

— Не бихме могли да сторим нищо. Нищо. Вече виждам мощта им. Те са обединили силата си. А ние сме тъй пръснати…

— Плюс подкрепата на краля! — презрително изрече Аркониел. В крайна сметка се е научил от майка си.

— С него всъщност е по-лошо. Тя беше луда, докато той е с разсъдъка си. Достатъчно безскрупулен и интелигентен да настрои магьосниците едни срещу други.

Страхът ги задържа в стаята до здрач, когато стопанинът ги изгони, за да предостави стаята на някаква уличница и нейния клиент.

Кръчмите още бяха отворени и по улиците имаше много хора, но никой не се приближаваше към платформата. Мястото на екзекуцията бе осветено с факли. Обесените леко се поклащаха на вятъра. Но рамките бяха махнати.

— Ще останем ли, за да понаучим нещо?

— Не. — Айя бързо го задърпа със себе си. — Прекалено е опасно. Може да наблюдават.

Измъкнаха се от града през най-тъмните улички и се отправиха към дъбравата, за да приберат нещата си. Но когато Аркониел посегна към амулетите, наставницата му поклати глава. Тях оставиха там и продължиха по пътя. Дълго време и двамата мълчаха.

— Само осем магьосника можаха да направят това, Аркониел, осем! — избухна в един момент Айя. Гласът й трепереше от гняв. — А ние не можехме да сторим нищо. Вече започвам да разбирам. Третата Ореска, която Оракулът ми показа — това беше дворецът на голям магьоснически съюз в сърцето на красив град. Щом осмина можаха да извършат злото, което видяхме, помисли каква добрина биха могли да сторят сто. Кой би могъл да ни спре?

— Като във Великата война — каза Аркониел.

Айя поклати глава.

— Този съюз е просъществувал само до края на войната и е бил наложен от ужасна опасност. Представи си какво бихме могли да сторим в мир и достатъчно време за работа! Представи си знанието, което ние двамата сме събрали от пътуванията си, слято с това на стотица други магове. Спомни си бедните деца на Виришан. Представи си ги как растат в подобно място, пратени там неосакатени, работейки под надзора не на един наставник, а на десетки — и с цели библиотеки мъдрост.

— Ала вместо това същата тази сила е използвана, за да ни дели.

Айя се взираше в далечината. Осветяваното й от звездите лице бе неразгадаемо.

— Глад. Болести. Грабители. А сега и това. Понякога, Аркониел, ми се струва, че Скала е жертвен бик, предназначен за оброк на Сакор. Само че вместо да бъде посечен с един чист удар на меч, в тялото му се забиват отново и отново мънички остриета, докато той не отслабне и не рухне. — Тя мрачно се обърна към Аркониел. — А отвъд морето е Пленимар, надушвайки кръвта като вълк.

— Сякаш Нирин е имал същото видение, но го е обърнал обратно — промърмори Аркониел. — Защо му е на Светлоносителя да прави това?

— Видя жреца на бесилото, момчето ми. Наистина ли мислиш, че Илиор го напътства?