Лин Флюълинг
Куклата близнак (11)

Глава десета

Накараха Тобин да остане на легло два дни. По-голямата част от времето той проспа, унесен от дъжда, който трополеше тихо по капаците, и ръмженето на реката, която чупеше леда си.

Понякога, в просъница, си мислеше, че майка му е в стаята с него, изправила се пред таблата на леглото, стиснала до болка ръце — по онзи начин, както когато бе видяла краля. Тобин беше толкова сигурен, че тя е там, че дори можеше да чуе дишането й, ала когато отвореше очи, нея я нямаше.

Демонът обаче беше тук. Усещаше го да се навърта наоколо през цялото време. Нощем момчето се притискаше силно до Нари, опитвайки се да се престори, че не усеща вторачения му поглед. Но демонът нито веднъж не го нападна, нито строши нещо.

Следобеда на втория ден вече бе буден и неспокоен. Нари и Тарин му правеха компания, разказваха му истории и му носеха малки играчки, като че беше бебе. Останалите слуги също идваха, за да го потупат по ръката или да го целунат по челото.

Само баща му не идваше. Когато Тарин обясни, че той трябвало да се върне в Еро заедно с краля, Тобин усети буца в гърлото си, но не намери сълзи, за да заплаче.

Никой не говореше за майка му. Той се чудеше какво ли е станало с нея, след като бе отишла в кулата, но не можеше да попита. Всъщност въобще не му се говореше. Затова той пазеше мълчание, дори и когато се опитваха да го накарат да говори. Вместо това се занимаваше с восъка си или просто се мушваше под завивките, изчаквайки посетителите да си идат. В моментите, които оставаше сам, вземаше куклата от новото й скривалище зад гардероба и просто я държеше, гледайки към празния кръг плат, където би трябвало да има лице.

Естествено, че той си има лице. Най-красивото…

Но нищо у тази кукла не беше красиво. Тя беше грозна. Пълнежът се беше разместил. В неравните крайници усещаше някакви остри парченца. Зацапаната муселинова кожа беше многократно кърпена. Обаче все пак откри нещо ново — тънка, лъскава черна корда бе стегната здраво около врата, толкова здраво, че можеше да се види само ако наведеше глава силно назад.

Макар куклата да беше грозна, на Тобин му се струваше, че долавя аромата на цветя, който майка му беше носила през последните няколко щастливи седмици — и това беше достатъчно. Ревниво я пазеше. Когато на третия ден най-сетне му разрешиха да стане, той отново й промени скривалището, отнасяйки я в дъното на сандъка на стаята за игра.

Отново беше застудяло и навън валеше суграшица. Бе притъмняло и стаята изглеждаше мрачна и неприветлива. Имаше прах върху пода и върху плоските покриви на дървените къщи. Малките дървени люде лежаха пръснати из дворцовия кръг като жертвите на чумата, за които баща му беше писал. Застанал в ъгъла, войникът стол сякаш му се подиграваше, затова Тобин го разглоби — метна плаща в празния гардероб, а шлема скъта в сандъка.

Отиде до масата край прозореца и внимателно докосна принадлежностите за писане, които с майка му бяха споделяли — пергаменти, пясъчница, ножове за подостряне и пера. Бяха преминали почти половината азбука. Листове с написани от ръката на майка му големи отчетливи букви го очакваха да се упражнява. Тобин взе един и го подуши, надявайки се тук също да долови уханието й, но листът миришеше само на мастило.

 

 

Когато баща му се върна след няколко дни, суграшицата бе отстъпила мястото си на пролетен дъжд. Херцогът изглеждаше странен и тъжен. Никой не знаеше какво да му каже, нито дори Тарин. След вечеря Риус отпрати всички и седна край камината, сложил Тобин върху коляното си. Известно време баща му мълча.

Сетне той повдигна белязаната му брадичка, за да погледне лицето му.

— Не можеш ли да говориш, дете?

Тобин бе поразен да види сълзи, стичащи се към черно сребърната брада на баща му. Не плачи! Воините не плачат, помисли си той, ужасен да види баща си да ридае. Чуваше думите в главата си, но не можеше да ги облече в звук.

— Няма значение. — Баща му го прегърна и Тобин отпусна глава върху широката гръд, слушайки как бие сърцето му и доволен, че не му се налага да вижда сълзите. Може би заради това баща му беше отпратил всички — за да не го видят.

— Майка ти… Тя беше болна. Рано или късно ще чуеш хората да казват, че е била луда. Това наистина беше така. — Херцогът замлъкна и Тобин го усети да въздъхва. — Това, което е направила в кулата… Било е заради лудостта. Наследила я е от майка си.

Какво се беше случило в кулата? Тобин затвори очи, чувствайки се странно. Пчелите отново бяха започнали да жужат в главата му. Дали шиенето на кукли те правеше луд? Припомни си онази жена на пазара. Тя не изглеждаше луда. Дали баба му също е правила кукли? Не, тя беше отровила съпруга си…

Риус отново въздъхна.

— Не мисля, че майка ти е искала да те нарани. Когато се окажеше не на себе си, тя не знаеше какво върши. Разбираш ли какво ти казвам?

Тобин не разбираше нищо, но кимна, надявайки се да зарадва баща си. В момента не искаше да мисли за майка си. Когато го стореше, сякаш мислеше за две различни жени и това го караше да изпитва страх. Жестоката, отнесена жена, която „не бе била на себе си“ винаги го беше ужасявала. Другата — онази, показала му как да нанася очертанията на буквите, която яздеше с развята от вятъра коса и ухаеше на пролетна поляна — беше непозната, която идваше да го посети за малко, сетне го изоставяше. В ума на Тобин тя бе изчезнала от кулата по подобие на някоя от птиците си.

— Някой ден ще разбереш — каза баща му. Повдигна Тобин и отново го погледна. — Ти си много специален, детето ми.

Демонът, мирувал, откъсна един гоблен от отсрещната стена на помещението и яростно го скъса на две, строшавайки рамката, след което го захвърли на пода с трясък. Но баща му не обърна внимание.

— Още си твърде млад да мислиш за това, но ти обещавам, че ще бъдеш велик боец, когато пораснеш. Ще живееш в Еро и всички ще ти се покланят. Всичко, което съм сторил, Тобин, го сторих за теб и за Скала.

Момчето избухна в сълзи и отново притисна лицето си до гърдите на баща си. Не го интересуваше дали ще живее в Еро или където и да е другаде. Просто не искаше да вижда това странно ново изражение върху бащиното си лице. Прекалено много напомняше на майка му.

Жестоката.

 

 

На следващия ден Тобин събра пергаментите и перата и ги отнесе в един неизползван сандък, който стоеше в спалнята му. Под тях бе оставил куклата, скрита в стар чувал от брашно, който бе намерил в кухненския двор. Знаеше, че е рисковано, но пък се чувстваше мъничко по-добре, когато куклата беше наблизо.

След това можеше да погледне в собствените си очи в огледалото и с устни да оформи думите „майка ми е мъртва“, без да усети нищо.

Но всеки път, когато умът му се запиташе защо е мъртва или какво се бе случило тогава в кулата, мислите му се пръскаха като разпилени бобчета, а пронизваща болка започваше да пулсира в средата на гърдите му, точно под гръдната кост, с което не му позволяваше да диша. Най-добре беше да не мисли за това.

С куклата беше различно. Не се осмеляваше да каже някому за нея, но не можеше да я остави. Нуждата да я докосне го събуждаше посред нощ и го отвеждаше до ковчежето. Веднъж бе заспал на пода и се беше събудил точно навреме да я скрие, преди Нари да се е събудила.

След този случай се зае да намери поредното ново скривалище, спирайки се на сандък в една от западналите стаи за гости на горния етаж. Вече никой не се интересуваше дали Тобин се качва горе. Баща му прекарваше по-голямата част от времето си в стаята си. Тъй като повечето слуги бяха избягали или бяха освободени, Нари имаше повече работа — чистеше и помагаше на готвачката в кухнята. Тарин си беше тук, но на момчето не му беше до езда, стрелба с лък или дори фехтовка.

Единственият му другар през дългите, пусти дни на пролетта бе демонът. Той го следваше навсякъде и се криеше в сенките на прашната стая, когато момчето отидеше да нагледа куклата. Тобин усещаше, че е наблюдаван. Демонът знаеше тайната му.

 

 

Няколко дни по-късно Тобин разхождаше една дървена фигурка из улиците на града, когато Тарин изникна на прага.

— Какво става в Еро днес? — Тарин приседна до него и изправи на крака няколко паднали глинени овце на пазара. По късата му руса брада имаше дъждовни капки. Мъжът миришеше на свеж въздух и листа. Изглежда мълчанието на Тобин не го притесняваше. Той просто продължаваше разговора, сякаш знаеше какво си мисли младият му събеседник. — Майка ти сигурно ти липсва. Някога тя беше прекрасна дама. Нари ми каза, че през последните месеци принцесата се оживила. Разбрах, че те е учила да пишеш?

Тобин кимна.

— Радвам се да го чуя. — Тарин замлъкна, за да намести още няколко овце по свой вкус. — Липсва ли ти?

Тобин сви рамене.

— В името на пламъка, а на мен да.

Момчето изненадано повдигна глава, а той кимна.

— Гледах как баща ти я ухажва. Тогава той я обичаше, тя него също. Зная, че на теб сигурно не ти е изглеждало по такъв начин, но преди беше така. Те бяха най-възхитителната двойка в цял Еро — воин в разцвета на силите си и изящната принцеса, чиято женственост току-що бе разцъфнала.

Тобин се заигра с един кораб. Просто не можеше да си представи родителите си да се отнасят по различен начин един към друг.

Тарин се изправи и протегна ръка.

— Ела, Тобин, достатъчно дълго вися вътре. Дъждът спря и изгря слънце. Време само за стрелба. Върви да си вземеш ботушите и наметалото. Оръжието ти е долу, където го остави.

Тобин се остави да бъде изправен и последва мъжа до двора на казармите. Излезлите войници го приветстваха с преувеличено оживление.

— Ето го най-сетне! — каза сивобрадият Ларис, мятайки Тобин на рамото си. — Липсваше ни, хлапе. Тарин отново ли започва да те учи?

Тобин кимна.

— Какво, принце? — каза весело Кони, разклащайки крака му. — Говори по-високо.

— Когато реши, че е готов — каза Тарин. — Сега да видим колко си спомня от уроците.

Тобин поздрави Тарин с меча си и зае позиция. В началото се чувстваше скован и тромав, но когато вече бяха стигнали до последната серия намушквания и отразявания, войниците го насърчаваха.

— Не е зле — каза Тарин. — Но искам отново да те виждам тук всеки ден. Ще дойде време, в което ще се радваш за всички тези тренировки. Сега да видим дали ръката ти помни лъка.

Той изчезна в бараката и се върна с лъка на Тобин, тренировъчни стрели и чувала със стърготини, който използваха за мишена. Остави чувала в средата на двора, на около двадесет крачки.

Тобин провери тетивата, постави стрела и опъна. Стрелата политна високо и се приземи в калта край стената.

— Внимавай за дишането си и леко раздалечи крака — напомни му Тарин.

Момчето си пое дълбок дъх и го изпусна бавно, докато опъваше тетивата. Този път стрелата уцели, поваляйки чувала.

— Така се прави. Отново.

Тарин му позволяваше да използва само три стрели. След като ги изстреляше, трябваше да мисли как да подобри стрелбата си, докато ги събира.

Но преди Тобин да е успял да стреля, Тарин се обърна към Кони:

— Какво стана с новите стрели, които изработи за принца?

— Тук са. — Кони се протегна зад бъчвата, на която седеше, измъквайки колчан с дузина нови стрели с пера от дива гъска. — Дано ти донесат късмет, Тобин — каза той, подавайки ги.

— На готвачката отдавна й се ще да сготви заешко или фазан — рече Тарин на момчето. — Искаш ли да ми помогнеш да набавим вечеря? Добре. Ларис, върви да питаш херцога дали не иска да дойде с нас на лов. Маниес, оседлай Госи.

Ларис бързо се отправи към замъка. Скоро се върна, поклащайки глава.

Яздейки по калната планинска пътека с Тарин и Кони, Тобин се стараеше да скрие разочарованието си. Дърветата още бяха голи, но по земята сред опадалите листа вече стърчеше зеленина. Долавяше се първият намек на пролетта. Гората ухаеше на гнило дърво и влажна пръст. Когато достигнаха до удачно според най-възрастния в групата място, тримата слязоха от конете и продължиха пеш.

Това беше първият път, в който Тобин навлизаше толкова навътре в гората. Пътят скоро изчезна иззад тях, лесът се сгъсти, земята стана по-трудна за вървене. Само техните стъпки нарушаваха тишината и лесно можеха да чуят проскърцването на дърветата и шумоленето на някакви дребни животинки. Най-важното беше, че демонът не ги беше последвал.

Тарин и Кони му показаха как да привиква любопитните фазани, имитирайки зова им. Тобин също опита, но при него не се получи.

Няколко птици се отзоваха на повика на Тарин, подавайки глави от храсталака или скачайки върху дънери, за да видят какво става. Мъжете оставиха Тобин да стреля по тях и накрая той уцели една.

— Много добре! — Тарин гордо го потупа по рамото. — Върви донеси улова си.

Фазанът беше паднал, но не беше мъртъв. Ивичестата му глава беше извита настрана и черно око се взираше в момчето. Птицата леко потрепваше с опашка, но не можеше да помръдне. Капка ярка кръв се бе събрала на върха на човката й, червена като…

Тобин дочу странно жужене, като пчели, но още не беше достатъчно топло за тях. Следващото нещо, което помнеше, бе как лежи върху влажната земя, а притесненият Тарин разтрива китките и гърдите му.

— Тобин? Какво ти е, момче?

Объркан, Тобин се надигна и се огледа. Лъкът му лежеше на земята, но никой не изглеждаше ядосан заради това. Кони бе седнал върху падналото дърво, държащ мъртвия фазан за краката.

— Уцели го, принце. Свали го право от дървото. Да не ти е лошо?

Момчето поклати глава. Не знаеше какво се бе случило. Взе птицата, разпери опашката й и се възхити на перата.

— Изстрелът беше добър, но мисля, че за днес стига — каза Тарин.

Тобин отново поклати глава, този път по-енергично, и дори скочи на крака, за да им покаже, че е добре.

Тарин се поколеба за миг, сетне се засмя.

— Добре тогава.

Преди здрач принцът успя да уцели още един фазан. Когато поемаха обратно, вече всички бяха забравили глупавия му припадък, дори самият Тобин.

 

 

През следващите няколко седмици дните ставаха по-дълги и те прекарваха повече време в гората. Пролетта дойде, обгръщайки дърветата в нова зеленина. От кафявата почва надничаха треви и гъби. На поляните излизаха кошути, за да учат малките си да пасат. По тях Тарин не стреляше.

Понякога оставаха по цял ден, опичайки дивеча на пръчки върху огъня, а ако не бяха уловили нищо, ядяха хляба и сиренето, които готвачката им приготвяше. Тобин не беше претенциозен към менюто, радваше го, че е навън. Никога не се беше забавлявал така.

Тарин и Кони го научиха как да се ориентира сред дърветата и по позицията на слънцето. Сред едни камънаци бяха намерили гнездо на змии, все още замаяни от зимния си сън. Младият войник беше му показал как по формата на главата им се познава дали са отровни. Тарин му показваше пътеките и дирите на обитателите на гората. Срещаха се предимно заешки, лисичи и еленски следи. Но един ден, докато вървяха сред гората, Тарин внезапно се приведе към парче мека земя.

— Виждаш ли? — каза той, сочейки към отпечатък, по-голям от ръката му. Приличаше на кучешки, ала беше по-объл. — Това е дива котка. Ето защо си играеш в двора, момчето ми. Толкова голяма котка с малки би те смятала за хубав улов.

Съзирайки разтревожения поглед на Тобин, той се изкикоти и разроши косата му.

— Денем е малко вероятно да срещнеш една, а с идването на лятото те се оттеглят обратно в планините. Но не би искал да бъдеш тук сам нощем.

Тобин охотно попиваше всички тези уроци. Самият той също получаваше известни наблюдения: подканящата кухина под паднало дърво, спотаени скали, сенчеста дупка под канара — все отлични скривалища за кукла. За пръв път се зачуди какво ли би било да се разхожда и изследва тук сам.

 

 

Понякога баща му също идваше с тях, но тогава Тобин се чувстваше неловко, защото херцогът почти не говореше. По-голямата част от времето си Риус прекарваше в стаята си, точно както Ариани бе правила.

Тобин се промъкваше до вратата на баща си и притискаше ухо до нея, раздиран от желанието нещата да бъдат както някога. Преди.

Веднъж Нари го видя там и коленичи до него, прегръщайки го.

— Не се тревожи — прошепна му тя, галейки го по бузата. — Мъжете тъжат сами. Той скоро ще се оправи.

Но и когато диви цветя покриха поляната като килим, Риус продължи да прилича на сянка.

 

 

Към края на литион пътищата отново бяха сухи. В пазарния ден готвачката и Нари взеха Тобин със себе си до Алистън, смятайки, че той ще се радва да язди Госи край тях. Тобин бе поклатил глава в знак, че не иска да отиде, но Нари беше настояла.

Из поляните около градчето агънца пасяха под надзора на деца, а полята овес и ечемик приличаха на топли вълнени одеяла, с които се е загърнала земята. Край пътя цъфтяха диви минзухари и те спряха да наберат за светилището.

Алистън вече не привличаше Тобин. Той не обръщаше внимание на останалите деца и нито веднъж не си позволи да погледне към кукли. Добави цветята към струпаните около колоната на Дална и търпеливо зачака възрастните да си свършат работата.

Привечер завариха херцога на двора, подготвящ се да замине с хората си. Тобин скочи от коня и изтича до баща си.

Риус го хвана за раменете.

— В столицата се нуждаят от мен. Ще се върна! Веднага щом мога.

— Аз също, принце — обеща Тарин. Той изглеждаше по-тъжен от херцога.

Нужен си ми тук! — искаше да изкрещи Тобин. Ала думите все така отказваха да дойдат, освен това трябваше да извърне лице, за да не видят сълзите му. Със спускането на мрака баща му замина, оставяйки го по-самотен от когато и да било.