Фиона Бартън
Детето (67)

Шейсет и седма глава

29 април 2012 г., неделя

Джуд

Ема не се обади предварително, просто се появи на вратата й на развиделяване. Знаеше, че Джуд вече е станала.

— Имаш късмет, че съм човек на навиците — каза наежено Джуд.

Искаше да демонстрира приятна изненада, но нервите й бяха на ръба. Въпросът „защо е дошла?“ се въртеше като пумпал из главата й. Обикновено трябваше да я моли, за да я види в дома си.

Тя я пусна да влезе и забърза към кухнята да направи кафе. Не изчака водата в чайника да заври, в нетърпението си да чуе какво става сложи разтворимо кафе в чашите и разбърка надве-натри. Постави чашата със сивкавата течност на масата пред Ема и застана до нея, неспособна да си намери място.

— Седни, за бога — каза Ема.

Тази сутрин дъщеря й изглеждаше различна. С изострени черти и светещи очи.

Джуд се настани на страничната облегалка на стола.

— Виждам, че се готвиш да ми кажеш нещо. Давай, просто го изплюй, каквото и да е то — каза рязко тя. — Да не би да имате проблеми с Пол? — попита в опит да скрие нетърпението в гласа си. — Казах ти, че ми се обади да пита за нещата, които си му казала. За бебето на Хауард стрийт. Успокоих го, че няма такова нещо. Да не би да иска да те напусне? За това ли става дума?

— Не, от къде на къде? Той ме обича — каза тихо Ема и се вгледа в нея. Фиксира я с поглед, сякаш я вижда за пръв път. — Искам да говорим за случилото се, когато бях на четиринайсет.

Вътрешностите на Джуд се преобърнаха.

— За бога, Ема! Трябва ли за пореден път да се ровим в това? — каза тя. — Мислех, че искаш да забравиш за миналото, но ти, изглежда, си обсебена от него. Беше един кошмар. Нека не го обсъждаме отново.

Очите на Ема не помръдваха от нейните.

— Да, наистина беше кошмар — отвърна тя. — Но замисляла ли си се някога защо поведението ми беше толкова непоносимо? Как добрата дъщеря се превърна в лошо момиче?

— Хормони, съзряване… Ти беше от трудните тийнейджъри. При теб този период беше по-ужасен, отколкото при другите — каза Джуд и започна да сплита и разплита пръстите си.

— Не — отвърна твърдо Ема. — Нещо се случи и то ме промени.

— Какво, Ема? Какво се случи? — попита Джуд.

— Изнасилиха ме.

Мина време, преди Джуд да заговори.

— Господи, защо го казваш? Още една от твоите истории, нали?

Тя затвори очи, преди да чуе отговора.

— Уил ме изнасили — каза Ема, както очакваше майка й.

Джуд се опита да потисне нарастващия гневен писък в главата си и да запази спокойствие.

— Естествено, че не те е изнасилвал. Стига с тези глупости, Ема — каза тя. — Уил беше много привързан към теб. Правеше всичко, за да ти угоди, търпеше всички твои измишльотини. Не знам защо си се вторачила в него. Днес не си добре. Пи ли си лекарствата?

Ема не реагира на коментара й, просто продължи, изпепелявайки майка си с поглед.

— Изнасили ме на 21 юли 1984 година. В колата си. Помниш ли колата му, Джуд? Червения шевролет с черната ивица отстрани и освежител за въздух във формата на светофар, който висеше от огледалото за задно виждане. Помниш ли го? Аз никога няма да го забравя.

— Разбира се, че го помня. Била съм в него стотици пъти. Ти също. Но това не означава нищо.

Изразът на лицето на Ема не се промени. Отказът й да реагира изплаши Джуд.

— Но онзи път беше различно. Ти не беше с нас. Той те излъга, Джуд. Казал ти е, че се връща вкъщи да си вземе нещо. Но взе мен. И когато всичко приключи, ме върна на автобусната спирка в края на Хауард стрийт и ми забрани да казвам на когото и да било. Каза, че аз съм го предизвикала да го направи и че ти ще обвиниш мен. И никога няма да ми простиш.

Джуд седеше на стола, притиснала очите си с пръсти, сякаш не искаше да вижда лицето на дъщеря си и да не чува думите й.

— Ема, знаеш, че това не е истина — каза тя, все още с очи зад ръцете си. — Просто искаш да ме засегнеш, понеже знаеш, че Уил отново се появи в живота ми. Ревнуваш, защото някога го харесваше. Винаги си го харесвала. И се опитваше да ни разделиш с гадните си лъжи за него и за жената в горния край на улицата. Сега си измислила друго. Стига вече.

Но Ема продължи. Сега никой не можеше да я спре.

— После ми каза, че аз съм го подвела — засмя се тя с нисък невесел смях. — Аз бях на четиринайсет. Бях девствена. Не съм го подвеждала.

Джуд вдигна ръка.

— Помисли, Ема, защо да го прави? Той имаше мен — каза тя.

— Вероятно защото просто е имал възможност — каза Ема. Гневът й най-после излезе на повърхността. — Може би се е възбуждал от риска да бъде хванат. Някои мъже се възбуждат от това. Може да е било моментно хрумване или игра на власт. Не ме интересува причината. Той беше извратен. Чудовище, Джуд. Твоето чудовище.

На Джуд й прилоша.

— Не знаеш какво говориш — извика тя. — Плашиш ме, Ема. Искам да си тръгнеш.

Ема стана и взе палтото си.

— През всичките тези години ти ме обвиняваше, че съм искала да го изгоня, но аз те спасих от него — каза тя и се засмя горчиво. — Можеше сега да си омъжена за изнасилвач.

Тя затръшна вратата след себе си и Джуд се опита да стане, но краката й изневериха. Гневът, който я изпълваше, докато Ема сипеше обвиненията си, си бе отишъл, остана шокът от чутото, прекалено силен, за да може да усети нещо друго.

„Защо ще говори такива неща? — си каза тя. — Такива ужасни лъжи.“

Но в главата изникна онова лято, лятото, когато Ема изчезна и на нейно място се появи сърдита непозната.