Фиона Бартън
Детето (55)

Петдесет и пета глава

23 април 2012 г., понеделник

Ема

Кейт вдигна веднага телефона.

— Добър ден, обажда се Ан Робинсън — казвам тихо. Затворих вратата към кабинета си, за да не ме безпокои Пол.

— Здравей, Ан — отговаря тя. — Радвам се да те чуя отново. Как си? Какво правиш?

Това ме стряска. Тя говори с мен, сякаш ме познава. Поглеждам към листа с основните опорни точки, за да се съсредоточа.

Номер едно в списъка ми е: „наркомани?“.

— Добре съм, благодаря. Обаждам се да разбера дали сте намерили следите на онези наркомани от Хауард стрийт.

— Не, ударих на камък. Не намерих никакви официални документи за регистрацията им. Вероятно са се местили от място на място. Но всичко се промени след предишния ни разговор, нали? Полицията казва, че бебето е заровено там през осемдесетте.

— Да, чух.

— Доближаваме се до вашата ера, нали? Сещате ли се за някого, който се е държал необичайно по онова време? Или да сте чули хората да приказват нещо за бременност?

— Не, нищо такова не се сещам — отвръщам. — Тогава хората пазеха тайните за себе си.

Кейт Уотърс въздъхва.

— Ако взимах по паунд всеки път, когато някой казваше това… — казва тя и се засмива. — Но да, хората пазят тайните си.

Трябва да продължа по списъка. Номер две в него е: „Откъде са разбрали, че е Алис?“.

— Исках да ви питам как са идентифицирали бебето като Алис. Мисля, че са допуснали грешка. Полицията имам предвид.

— Така ли? Защо мислите така? Знаете ли нещо за това бебе, Ан?

— Не съм сигурна — казвам аз. — Просто ми се струва, че са сгрешили. Трябва да прегледат нещата още веднъж.

Усещам, че се отклонявам от списъка. „Стига! Спри!“

— Мислиш, че бебето е друго, така ли, Ан?

Не вярвам на себе си, затова не отговарям.

Гласът на Кейт Уотърс звънва развълнувано.

— Още ли живееш в онзи район, Ан? — пита тя. — Няма да е проблем да отскоча до вас и да поговорим очи в очи.

— О, не! — почти извиквам аз. — Живея извън Лондон.

Чувам стъпките на Пол по стълбата и се опитвам да го отклоня от пътя му със силата на мисълта. Но той не спира.

— По телефона ли говориш? — пита той през вратата и аз замръзвам.

— Скъпа!

Слагам ръка на слушалката и изсъсквам:

— Заета съм.

— Съпругът ти ли си дойде? — пита Кейт, когато махам ръката си.

— Да. Трябва да затварям — казвам аз.

— Ан — казва тя предпазливо, — ти ми се обади, защото искаше да говорим за бебето, и аз се радвам, че се реши. Ако мислиш, че полицията е сгрешила, е важно да кажеш защо. Предполагам, че няма да ти е лесно, но трябва да поговорим. Аз мога да ти помогна. Няма значение дали името, с което ми се представи, е истинско. Разбираш ли ме?

— Да — отговарям. — Ще помисля.

През останалата част от деня не мога да правя нищо.