Фиона Бартън
Детето (46)

Четирийсет и шеста глава

12 април 2012 г., четвъртък

Кейт

Когато пристигнаха, апартаментът на госпожица Уолкър се оказа празен, но на вратата беше прикачена бележка, която оповестяваше, че е на пазар и „ще се върна към три след обяд“.

— Боже! Оставаше да добави „Обслужете се сами“ — каза Кейт, дръпна бележката и я скри в джоба си.

Междувременно започна да вали и тя поведе Джо към кръчмата.

— Ще се върнем след двайсет минути — каза тя.

Когато ги видя, Греъм, собственикът, се засмя.

— Не можете да се разделите с нас, нали? — каза той, после се обърна назад и извика: — Тони, онези от вестника са тук.

— Тони да не е името на жена ти? — попита Кейт.

— Да, аз съм — каза съпругата му и излезе от някаква стая отзад. — Греъм казва, че си репортер — каза приглушено тя, сякаш споделяше срамна тайна.

Кейт зачака поредната подигравка. Нещата се бяха променили драстично от времето, когато хората мислеха, че да си репортер е велика работа. Сега журналистите бяха ниско долу в класацията, някъде между данъчните инспектори и катаджиите.

Напоследък всички недоволстваха от пресата и методите й на работа. Но методите бяха в ръцете на технологиите. Когато Кейт започваше работа, нейният вече бивш шеф й бе показал как да блокира домашен телефон, за да не може друг репортер да го ползва (сваляш шайбата и готово), а веднъж й бе наредил да си сложи скрита камера в болнично отделение, за да снима известен пациент.

Тя не бе направила снимки на човека на болнично легло. Страхуваше се от шефа си достатъчно — алкохолик, чието настроение за деня зависеше от начина, по който се бе отворила вратата на офиса сутринта — за да прави каквото й каже, но не и това. Направи снимка на палтото си, а на него каза, че апаратът се е повредил.

Но сравнен с новите задници, старият й шеф приличаше на герой от комедиен сериал. Сега бърникането из телефоните на известните, из банковите им сметки и здравни картони се бе превърнало в задължителен елемент на много нюзруми и колегите й говореха за това, без дори да се прикриват.

Наистина, правеха го само някои нюзруми. Но за хората нямаше значение кои точно и колко от вестниците. Всички бяха виновни пред читателите и всички имаха за какво да си помислят.

Вестникът на Кейт бе успял да се размине с дело за хакване на компютър и заплащане на информация, получена от държавни служители. „Може да се случи пак“, бе казал Тери една вечер, потънал в отчаяние. „Недей така“, беше възразила Кейт, „аз например не бих хакнала никого. Няма да знам какво да правя“. Но тя знаеше, че това не променя общественото мнение, а именно че всички журналисти са отрепки. „Да, но царете на отрепките“, се перчеше Мик, фотографът.

Жената на собственика мълчеше и я гледаше в очакване.

— М-да… Аз съм Кейт Уотърс, репортер на „Дейли Поуст“.

— Не приличаш на репортер — каза жената.

Кейт не знаеше какво да каже. Запита се как ли трябва да изглежда един репортер според тази жена. Вероятно ги виждаше като мъже с мръсни ризи, които се ровят в боклука на хората. Тя сдържа въздишката си.

— Ние сме различни и отвън, и отвътре — каза помирително и се засмя.

Жената също се засмя и завъртя показалец към себе си.

— Аз съм Тони. Разбрах, че разпитвате за бебето в градината. Невероятно е…

Кейт кимна.

— Невероятно — повтори тя като ехо. — Съпругът ти ни каза, че си израснала на улицата и може би помниш някои от хората, които са живели тук през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век — каза тя и отдръпна стола си, за да направи място на Тони да седне.

— Да. Мама и татко държаха тук ресторантче, а преди това са живели години наред на номер петдесет и седем.

— Моминското ти име Бейкър ли е? — попита Кейт.

— Точно така. Откъде знаете? — учуди се Тони.

— Прегледах електоралния списък от онова време — обясни й Кейт. — И те ли са продали къщата си на господин Соумс?

Тони извъртя очи.

— Местният женкар. Беше противно същество. И все се закачаше с момичетата. Аз стоях настрана от него.

Кейт написа „Да намеря Соумс“ и го подчерта.

— Какво ще ми кажеш за момичетата на Хауард стрийт през осемдесетте?

— Мислех, че бебето е откраднато през седемдесетте — каза Тони.

— Полицията разширява обсега на времето — каза бързо Кейт. Едва не се изпусна. Ако споменеше нещо, преди Синклер да го обяви официално, той щеше да й се ядоса.

— Разбирам. Ами, да видим… Бяхме голяма банда. Всички дойдоха на купона по случай шестнайсетия ми рожден ден. Това беше през осемдесет и пета. Беше прекрасно парти. Направихме го в една дискотека надолу по улицата, в новата сграда на „Бойс бригейд“. Боже, не мога да повярвам, че оттогава са минали близо трийсет години!

Кейт се усмихна победоносно.

— С теб трябва да сме на едни години тогава — каза тя. Всъщност беше шест години по-възрастна, но нямаше значение. — Моите най-хубави спомени също са от онова време. Помниш ли „Джаки“? Обожавах това списание, четях го всяка седмица и слагах плакатите на стената. И моделите. Не мога да повярвам, че съм носила такива дрехи. Моите деца са убедени, че си измислям.

Тони поде веднага темата.

— На шестнайсетия си рожден ден носех минипола и мрежести ръкавици като на Мадона. Мислех си, че съм ослепителна. Снимките все още трябва да са някъде тук.

— О, ще ми е приятно да ги разгледам — откликна Кейт.

— Ще го донеса — каза щастливо жената, стана и изчезна през вратата с табелка „лично“.

— Отворихте си работа — засмя се собственикът. — Дано не сте планирали и друго за деня. Тони обича спомените си.

— Аз също — каза Кейт, — и имам цялото време на света.

Тя погледна многозначително Джо и се замоли да не му доскучае много.

Тони се появи след десет минути. Ръцете й бяха пълни с дебели албуми, носеше и няколко снимки в рамки.

— Не помня кои са от партито, затова донесох всичко — каза тя. — Тези с рамките бяха в същата кутия, затова донесох и тях.

Тя ги остави на масата, изпращайки във въздуха облак прах.

— Не съм ги разглеждала отдавна — извини се тя за запуснатия им вид.

Двете жени седнаха една до друга и започнаха да прелистват страниците на албумите. Тони сочеше и се кискаше, Джо ровеше в телефона си, а Греъм полираше чашите зад бара.

— Искате ли чай, дами? — попита ги той, когато приключи. Джо вдигна поглед. — Извинявай, приятел. Чай за всички, нали?

— Да, благодаря, скъпи — каза Тони през рамо. — Той е истинско съкровище. А, ето тези. Мисля, че са от партито.

От страниците се изсипаха незакрепени снимки и картички за рожден ден. Кейт събра падналата на пода купчина и разпростря снимките из масата като ветрило.

— Това са моите хора — каза Тони, преливаща от удоволствие. — Виж, виж, всичките приличаме на кукли. Преди дискотеката отидохме в стаята ми да си сложим грим и да си направим прически. Ох, замириса ми на лак за коса и на парфюм. Това ме връща назад във времето.

Кейт изучаваше лицата.

— Коя от всичките си ти?

Тони надвеси усмивката си над центъра на снимката.

— Ето ме. Тогава бях подстригана на етажи. Всички бяхме така. Всички се мислехме за Шийна Истън. Сега ми е смешно, но тогава беше голямата работа. — Тя приглади носталгично късата си коса. — И виж грима. Тогава нанасяхме фон дьо тена с мистрия.

Кейт се засмя с глас.

— Изглеждате като от списание. Не слагахме ли от онзи руж на устните и бузите, който миришеше на дъвка и беше лепкав като лига.

— Да. Аз имах блясък за устни, който миришеше на ягода. Отвратително!

— Кои са другите? — побърза да я върне на въпроса Кейт.

— Чакай малко… Това е Джил, после Джема, Сара Б. и Сара С… За тази не съм сигурна. Доколкото си спомням, беше в нашето училище само един срок. А, това е Хари Харисън и странната й приятелка. Те бяха с една година по-малки, но Хари се познаваше с брат ми Малкълм. Беше луда по него. Всички момичета го харесваха. Горкият Малкълм. Беше прекалено красив. Хари ме умоляваше да я поканя. Мисля, че двамата излизаха известно време… После той я заряза заради Сара С. Цяло чудо е, че си спомням тези неща — минала е цяла вечност. Помня, че Хари вечно имаше неприятности в училище, но иначе беше много забавна.

Кейт записваше имената, прекъсвайки от време на време монолога на Тони, за да уточни фамилиите на момичетата и правописа.

— Не вярвам да познаваш Ан Робинсън?

— Коя, онази от телевизионния сериал ли?

— Не, онази е друга — каза Кейт. — Коя от тези живее все още тук? — попита тя по време на паузата за втора чаша чай. — С кого мога да разговарям?

— Двете Сари живеят близо до индустриалната зона, но не съм ги виждала, откакто вързаха тръбите ми.

Кейт й кимна със съчувствие. Бързото преминаване от познанство към неочаквана близост винаги я удивяваше. Беше се запознала с тази жена преди половин час и вече знаеше историята на репродуктивните й органи.

— Отне ми цяла вечност да го превъзмогна — каза Тони. — Казаха ми, че след два дни ще съм на крака, но беше много по-трудно.

— Горката — каза Кейт — отработена фраза за отдръпване на интервюирания от нежеланите спомени. — Ами Джема и Джил? — върна я отново към темата тя.

— О, те се ожениха и живеят в Кент или Есекс, не помня точно. Не съм се сещала за тях от години. Навремето бяхме много близки, но просто изгубихме връзка. Аз се преместих в Западен Лондон, живях там няколко години, защото намерих работа там, а това променя всичко, нали? Светът ти се затваря около работата и край. Когато се върнах, вече бях омъжена, а тях ги нямаше.

— Разбирам — погледна я със съчувствие Кейт и разклати чашата си. — А какво стана с другите на снимката? С онова момиче, което харесваше брат ти?

— Хари ли? Да, и за нея не знам накъде се запиля. Всичко може да е станало с нея. Май не помогнах много, а?

— Нищо подобно. Беше чудесно. Много ти благодаря, Тони. Беше безценен помощник.

Жената й се усмихна щастливо.

— Беше ми приятно. Вляхте малко живот в жилите ми. Мисля си, че мога да ги събера отново. Да се върнем за една вечер в осемдесет и пета година. Ще вляза във Фейсбук и ще се опитам да ги открия.

— Уведоми ме, ако се свържеш с някоя от тях — каза Кейт. Тя също реши, че ще погледне във Фейсбук, но знаеше, че Тони има по-голям шанс да чуе нещо за момичетата от дискотеката. — И не забравяй да поканиш и мен. Обичам бугито.

Тони изписка и вдигна ръце за танц.