Фиона Бартън
Детето (41)

Четирийсет и първа глава

11 април 2012 г., сряда

Кейт

В „Кралския дъб“ празнуваха Деня на мармота, Доли Партън пееше, гласът й се сипеше от високоговорителите като дъжд върху главите на клиентите. Погледите на Кейт и Джо се сблъскаха със същите гърбове на бара, които помнеха от миналия ден. Когато Кейт влезе, работниците й кимнаха безмълвно и тя осъзна, че са я приели за редовен посетител. Искаше да говори отново с бармана, но трябваше да изчака, докато нещата около него се успокоят и поръчките намалеят. Той я забеляза и се провикна над главите на клиентите си:

— От същото ли, Кейт?

Тя се засмя и извика високо поръчката си.

— Може ли да разменим няколко думи? — попита тя, когато той остави чашите им на плота.

— Разбира се. Но моята госпожа още не си е дошла. С нея трябва да говорите. Тя знае всичко.

Двамата седнаха на същата маса, Джо започна да рови в телефона си, а тя се загледа в лицата наоколо. Обичаше да забелязва дребни детайли — лекьосани панталони, които говореха за немарливост, смели забележки, издаващи тийнейджърска напереност, прикриване на треперещи ръце, празни очи, черна тупирана коса на жена, останала в младостта си.

— Кейт — прекъсна неочаквано мислите й Джо.

— Да? — насочи вниманието си към него тя.

— Госпожица Уолкър. Все още не сме говорили с нея.

— Да. Хайде да я намерим — каза тя и остави наполовина изпитата си чаша на масата. — Питам се, дали полицията е говорила вече с нея.

 

 

Полицията беше говорила с госпожица Уолкър и когато им отвори вратата, тя преливаше от вълнение.

— Дойдоха двама полицаи. Казаха ми, че са открили Алис Ървинг. Не мога да повярвам. Малкото момиче е било заровено на Хауард стрийт през всичките тези години.

— Спомняте ли си случая, госпожице Уолкър?

— О, да. Полицаите ми припомниха някои подробности, но основното го помнех.

— Как според вас Алис е завършила живота си тук?

— Нямам представа — отвърна дамата. — Пълна мистерия. И полицаят ми каза така.

Джо й връчи телефона си.

— Ето списъка на хората, живели тук през шейсетте и седемдесетте години, госпожице Уолкър. Едно от семействата се нарича Уолкър. Ваши роднини ли са? — попита той и посочи името в списъка си.

Тя сложи очила със замърсени стъкла и се вгледа в екрана на телефона, но бързо се дръпна назад.

— Съжалявам, не мога да прочета.

Кейт отвори бележника си.

— Добре че ги имам изписани и тук — каза тя и вдигна победоносно вежди към колегата си.

Госпожица Уолкър се вгледа в имената.

— О, да — каза след миг. — Това са чичо и леля. Те живееха на номер шейсет и едно години наред. Братът на баща ми и неговата съпруга. Тогава ние живеехме от другата страна на кръговото — в Чарлтън. Но през осемдесетте аз се настаних за няколко месеца на номер шейсет и три.

— Уау! — възкликна Джо. — Значи познавате хората от списъка?

Кейт се облегна назад и продължи да наблюдава сцената. Той се справяше добре.

Госпожица Уолкър зачете бавно, ръката й погали мъркащия Шорти до нея.

— Да, познавам всички семейства на площадката. Знаех ги още когато идвах на гости на чичо и леля. Като млада бях редовен гост за неделния им чай. Някои от имената не ми говорят нищо, но те се сменяха толкова бързо, че не съм имала шанса да се запозная лично с всички.

— Поддържате ли връзка с някои от хората в списъка, госпожице Уолкър? — попита Кейт. — Бихме искали да поговорим с тях за онова време. Може да си спомнят нещо.

— Да видим. Чичо и леля починаха отдавна. Те нямаха деца. Семейство Смит имаха момче, по-голямо от мен, но доколкото знам, те се изнесоха някъде на север. Семейство Спиъринг и Бейкър все още живеят тук. Често срещам Джун Спиъринг в местния магазин. Както и дъщеря й, Сара.

Джо записа имената им в бележника си.

— Кой беше собственик на сградите през седемдесетте години на миналия век, госпожице Уолкър? — попита Кейт. — Когато са били апартаменти и стаи, давани под наем?

— Наричай ме Барбара, скъпа — каза госпожица Уолкър. — Купи ги един ужасен човек. Надут пуяк. Хвалеше се, че познава всички известни хора. Казваше се Соумс, като онзи Соумс от „Сага за Форсайтови“.

— Май не си го харесвала много? — предположи Кейт.

Госпожица Уолкър примига.

— Не — каза твърдо тя. — Той беше гадняр. Мислеше се за голяма работа. Идваше редовно и се закачаше с момичетата на наемателите. Правеше се на Чаровния принц. Но всяка седмица изпращаше горилите си да събират наема. Пази боже да изостанеш с плащането. Чупеха мебели, правеха и други, по-лоши неща.

— Отвратително — каза Кейт. „Но той ще има списък с наемателите и ще знае подробности за тях“, помисли си тя и попита. — Къде е той сега?

— Господ знае. Надявам се вече да е в гробищата — каза госпожица Уолкър.

— Боже, какво ви е направил този човек? — учуди се Кейт.

— Нищо, нищо — каза нервно Барбара. — Той продаде сградите малко преди цените да хвръкнат. Бас държа, че се изяжда от яд, дето не е изчакал — добави тя.

Кейт погледна часовника си.

— Ние трябва да тръгваме, Барбара. Остава ни още много работа.

— Благодаря ти, Барбара — каза Джо. — Много ни помогна. Сигурно е забавно да живееш в центъра на събитията.

— Да. Вече си имаме и почитатели. Жената, която дойде и огледа мястото през полицейската лента, беше първа, но след нея се появиха и други.

— Обзалагам се — каза Джо, докато закопчаваше якето си.

— Заповядайте по всяко време — каза жената на раздяла. — Ще се радвам на малко компания.