Фиона Бартън
Детето (32)

Трийсет и втора глава

3 април 2012 г., вторник

Ема

Мислите ми са пълни с Уил Бърнсайд и аз откривам, че рисувам в бележника си висок мъж. Моливът ми пробива хартията и прави голяма дупка, докато повтарям линиите и си припомням последните дни на Хауард стрийт. Къщата вонеше на разочарование. То се стичаше от тавана, капеше от стените и разваляше вкуса на храната.

Още помня ясно приглушения шепот между Джуд и Уил, припрените разговори по телефона и затварянето на вратите. Изключваха ме от всичко. Как може Джуд да твърди, че съм била влюбена в професор Уил?

Рисунката е на същия лист, където написах името на репортерката. Кейт Уотърс. Проследявам извивките на буквите с химикалката си, докато обмислям как бих могла да говоря с нея, без да се представям. Трябва да разбера какво знае тя. Да я насоча към друга следа. Далече от мен.

„Мога да спомена наркоманите“, си казвам и химикалката замира в ръката ми.

Преглеждам текста, върху който работя, и написвам първото попаднало пред очите ми име.

— Добър ден, аз съм Ан Робинсън и някога живеех на Хауард стрийт — опитвам на глас. — Знаете ли, на тази улица имаше една изоставена къща, там живееха наркомани. Мисля, че бебето е на някого от тях.

Звучеше сковано и като по сценарий, затова правя нов опит, който да е по-естествен.

— Здравейте — казвам отново и сега е още по-напрегнато.

— Ох, забрави — изпъшквам и запращам химикалката в другия край на стаята.

Но знам, че в крайна сметка ще се обадя. Идеята е добра. Тя ще тръгне да издирва онези нещастници. Откакто Джуд ги спомена, се опитвам да си ги спомня. Мисля, че живееха на номер осемдесет и едно, но ги виждам само като група, не като отделни личности — деца с мръсни коси, мършави рамене, татуировки и следи от игли. Уил ги наричаше „живите мъртви“. Ами ако започне да задава въпроси, си казвам и впивам зъби в кожичките около ноктите си. Напрягам се, за да се сетя подробности за онези деца и да ги запиша в бележника си. Имаше едно момиче на име Кари. Тя и останалите живееха там от години. Или така ми се е струвало? Тръгнаха си, преди аз да напусна, мисля, че беше през осемдесет и пета. Собственикът ги изхвърли рано една сутрин. Целият им багаж беше на тротоара — счупени чаши, пръснати пликове със спагети, мръсни чаршафи и стари пуловери. Наркоманите не взеха нищо със себе си. Всичко остана така до следващия път, когато дойдоха за боклука и нахвърляха нещата в камиона. Бях забравила за тези деца, спомних си ги едва днес. Досега бяха седели някъде назад заедно с другите гадни неща.

Добре, вече съм готова. Връщам се към задачата си. Набирам номера на „Дейли Поуст“ и чакам.

— „Дейли Поуст“, моля. С какво мога да ви помогна? — изчуруликва жената отсреща.

— Ъ-ъ, бих искала да говоря с Кейт Уотърс, моля — казвам и усещам, че звуча като плакат.

— Свързвам ви веднага.

— Здравейте, аз съм Кейт Уотърс — казва един глас.

И се започва.

Внимателно подбраното изречение за начало изхвръква от ума ми и аз се запъвам.

— Добър ден, Кейт Уотърс ли е на телефона? — питам, въпреки че тя току-що го каза.

— Да — отвръща гласът, малко по-сухо.

— Извинете, просто досега не съм говорила с репортери — изфъфлям аз.

— Няма нищо — казва тя. — Как казахте, че се казвате?

В първия момент не мога да си спомня името, което бях избрала, но след миг се сещам.

— Ан. Ан Робинсън.

— Е, Ан, как мога да помогна?

— Обаждам се за бебето в Улуич — казвам и чувам едно тихичко „ох“. — Вижте, някога живеех на Хауард стрийт.

— Така ли? — казва тя. — Кога беше това, Ан?

— От началото на седемдесетте до средата на осемдесетте. Прочетох статията ви миналата седмица и реших да ви се обадя.

— Много се радвам, че сте се решили, Ан — казва тя. Непрекъснато използва измисленото име и аз не спирам да си мисля: коя е Ан?

— На колко години бяхте тогава, Ан? Спомняте ли си ясно нещата?

— В общи линии да — отвръщам. Не бива да звуча прекалено сигурна. — Бях тийнейджърка, когато се преместих. Живеехме там под наем с мама.

„Казвам прекалено много. Добавям подробности, които не са в бележника ми. Трябва да се придържам към плана.“

— Тогава в долния край на улицата имаше къща, където живееха наркомани. Мисля, че беше на номер осемдесет и едно. Имаше хероиново зависими и… други. И се запитах, дали не са свързани с тази история. С бебето имам предвид.

— Да. Това е много интересно. На кой номер са живели… Да. Познавате ли някой от тях? Спомняте ли си имена?

Въпросите се сипят един след друг. Аз седя като онемяла, а репортерката продължава да рови в лъжите ми.

— Мисля, че една от тях се казваше Кари — предлагам име наслуки аз. — Но не съм говорила с тях. Никой не говореше с тях. Съседите се оплакваха от шума и вонята и собственикът ги изхвърли.

— Кои съседи? — пита тя.

— Не мога да кажа със сигурност.

— Всъщност е чудесно, че се обадихте — казва Кейт Уотърс. — Издирвам хора, живели на Хауард стрийт през седемдесетте. Искам да ги попитам дали си спомнят нещо. Нечие раждане или изчезване.

Тя ми разкрива какво знае и аз я натискам за повече информация.

— Кого издирвате? Кого сте открили?

— Почакайте — казва тя. — Имам няколко имена от хората, с които разговарях. Искате ли да ви ги прочета, да видим ще разпознаете ли някого?

— Разбира се — казвам аз. — Такава мистерия, нали…

— Наистина. Полицията, изглежда, няма представа какво се е случило — казва Кейт и аз започвам да дишам малко по-свободно, но тя добавя: — В момента преследвам доста интересна линия. Наистина, ще изисква много работа, но мисля, че ще се оформи невероятен материал.

— Така ли? — почти изквичавам аз, но преди да й задам друг въпрос, тя започва да чете списъка с обитателите на улицата.

Джуд също е в този списък и за миг започвам да се колебая, но само за миг, после казвам „не“. Надявам се да не забележи и я разсейвам с някаква информация за госпожа Спиъринг, после я питам ходила ли е на Хауард стрийт.

— Какво? О, да — отговаря тя. — Бях там два пъти. По-късно днес ще ходя пак. В местната кръчма.

— „Кралският дъб“ — казвам аз.

— Да. Предполагам, че и вие сте ходили там навремето — казва тя и аз смотолевям, че не съм, защото съм била под годините.

Тя се засмива и се връща към имената, стига до края и казва:

— Странно. В списъка няма Ан Робинсън.

— Вече ви казах, че бях малка, няма как да ме откриете в регистъра с гласуващи — казвам бързо.

— Естествено, но вие казахте, че сте живели там с майка си, нали? Тя трябва да е в списъка.

— М-м, да.

— Чакайте да погледна още веднъж. Не, няма Робинсън.

— Това е името ми по съпруг — съчинявам набързо и забивам поглед в бележника, търся отговори, но няма какво да добавя.

„Трябва да приключа бързо, преди да започне отново с въпросите.“ Увивам юмруци в ръкавите на жилетката си и удрям по бюрото.

— Ох, някой чука на вратата. Трябва да отворя…

— Но аз имам още много въпроси към вас, Ан — казва тя. — Дайте ми телефона си и ще ви звънна по-късно.

— Ох, съжалявам, трябва да затварям — повтарям и слагам слушалката на вилката.

Записвам всичко, което ми каза, и започвам да планирам какво ще кажа следващия път, когато се обадя.