Фиона Бартън
Детето (28)

Двайсет и осма глава

2 април 2012 г., понеделник

Анжела

Странно, но не репортерката, а младото момче зададе въпроса, от който се страхуваше най-много. Защо мисли, че Алис е бебето от развалините. Не можеше да му го обясни рационално. Нищо не свързваше нея или бебето с Улуич. Изплаши се, че ще я зарежат, обявявайки я за фантазьорка. Но не стана така.

— Джо се учи на занаята — бе казала Кейт, когато пристигнаха. Но именно той я подложи на изпитание. Анжела бе отговорила на всички останали въпроси без запъване.

Тя засече за момент, когато Кейт й каза, че иска да знае „всичко“, това я върна обратно в онази стая в полицията, но се съвзе достатъчно бързо.

Ето това е проблемът, когато поканиш репортери в дома си. Никога не знаеш какво ще изровят. Тя реши да им каже, че навремето полицията реши да разследва нея за отвличането на детето, преди да го стори някой друг. Тогава тази версия се коментираше във вестниците и беше сигурна, че Кейт я бе прочела.

А и нямаше какво да крие.

Полицаите се отчаяха поради липсата на каквито и да било следи, това беше всичко. Понеже не откриха нещо друго, насочиха поглед към нея. Ник й каза, че ще стане така още преди да дойдат. Но никой от тях не бе готов за онова, което последва.

Обадиха се предварително и след като Ник говори с инспектора, дойде при нея и каза:

— Искат да говорят с нас, Анжи. Предполагам, че и те не знаят защо — каза той, но тя видя, че е разтревожен.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита тя. — Имат ли нова информация? Открили ли са нещо?

— Не, скъпа — каза Ник и взе ръката й. — Инспектор Ригби каза, че иска да поговори някъде на тихо с нас.

Инспекторът дойде и доведе със себе си двама от своите хора. Докато разговаряше с Анжела и Ник в хола, онези започнаха да претърсват къщата. Инспекторът задаваше въпросите си, а Анжела седеше и мълчеше като статуя, неспособна да отговори на нито един.

— Кога за последен път видяхте Алис, госпожо Ървинг? — попита той. За пръв път я наричаше с цялото й име, а не Анжела, и Ник реагира моментално. Мина в защита. И сгреши.

— Що за въпрос е това? — попита той прекалено високо. — Вие знаете точно кога я е видяла за последен път.

— Успокойте се, господин Ървинг — каза Ригби. — Просто искаме да сме абсолютно сигурни, че не пропускаме някоя подробност. Разбирате ли, имаме само един свидетел и трябва да проверяваме всичко по два пъти.

— Един свидетел? Когато Анжела започнала да пищи, са се събрали около десетина души.

— Но това е било след като сте заявили, че бебето е откраднато, нали? — обърна се Ригби към Анжела. Тя не вдигна поглед.

— „Заявила“ е, че бебето е откраднато? Какво означава това? — извика Ник. — Бебето е изчезнало. Някой трябва да го е взел. Какво си мислите, за бога?

Анжела стисна ръката на мъжа си, за да го спре да задава въпроси, чиито отговори не искаше да чуе.

Ник я погледна за пръв път, откакто бе започнал разпитът. Тя се запита какво видя в очите й. Разплака се, но сякаш наблюдаваше реакцията си отстрани. Като минутите в болничната стая след изчезването на Алис. След пристигането на сестрите тя като че ли се откъсна от случващото се. Нарекоха го шок, но не направи добро впечатление на хората наоколо.

— Защо не плаче? — чу тя една от жените с бели престилки да шепне на колежката си, застанала на вратата на стаята й. — Ако беше моето бебе, щях да си изплача очите.

Но Анжела не изигра очакваната роля. Цялата й енергия беше насочена в това да диша, да успее да остане жива. Изглежда, никой не разбираше това. И ето че след няколко седмици полицията беше у тях и намекваше, че тя може да се е отървала от детето си.

— Детектив — успя най-после да отвори устата си тя и Ригби се наведе към нея.

— Да, госпожо Ървинг?

— За последен път я видях в кошчето й, когато отидох да се изкъпя. Казах ви го още тогава, когато дойдохте в болницата.

Той кимна.

— А защо оставихте детето само, госпожо Ървинг?

Този въпрос не й бе задаван досега. Всъщност я питаше: „Каква майка сте, щом оставяте детето си само?“.

— За да си взема душ. Излязох да се изкъпя. Тя… спеше — запъна се Анжела.

Инспекторът погледна към Ник.

— По кое време напуснахте болницата със сина си, господине? — попита той.

— Защо задавате едни и същи въпроси? — настръхна Ник. Говореше тихо, но гневът в него кипеше. — Защо?

Инспектор Ригби потри ръце в коленете си.

— Искаме да се уверим, че не пропускаме нещо. Вие самите няма да ни простите, ако стане така, нали?

Анжела кимна. Тя не би простила такова нещо.

— Госпожо Ървинг — продължи инспекторът, връщайки я към въпроса, — какво чувствахте към Алис?

В стаята се възцари тишина. Чуваше се само накъсаното дишане на Анжела.

— Не знам какво имате предвид — каза най-после тя. — Какво да чувствам към детето си? Обичах я.

— Обичали сте я? — повтори инспекторът.

— Да. Защо се опитвате да ме объркате?

— А вие, господин Ървинг? Вие какво чувствахте към Алис? — попита Ригби с равен тон. Без никаква драма.

Ник се свлече на стола си.

— Същото. Извинете, детектив, много съм уморен. Не мога да мисля ясно — каза той глухо, като изтощен човек и Анжела взе ръката му в своята.

Инспекторът прочисти нервно гърлото си.

„Има и още“, каза си тя и се хвана с две ръце за ръба на масата, сякаш да не падне.

— Разбрах, че имате проблеми с брака си — продължи той.

Анжела вдигна поглед към него.

— Всеки брак има проблеми — каза тя и пусна ръката на Ник.

— Какъв е вашият проблем? — продължи с въпросите Ригби.

— По-добре попитайте Ник — каза тя и затвори очи.

Гласът на мъжа й долетя сякаш от другата стая, докато обясняваше, запъвайки се, как я бе предал.

— Беше грешка, детектив — каза той. — Ужасна грешка. Подхлъзване. Не означаваше нищо за мен.

Тя осъзна, че той използва същите думи, с които се бе защитил пред нея, когато го разкри.

Тогава също се запъваше. Но не спираше да обяснява. Убеждаваше я, че могат да поправят счупеното. А тя беше ужасно изплашена от алтернативата, затова не посмя да каже „не“. Животите им бяха толкова преплетени, че не виждаше как може да разсече възела. Представи си самотата на съществуване без прозяващия се до нея Ник и реши да зарови в себе си болката и гнева. Никога не използваше името на жената, дори и в мислите си. Тя беше жена без лице и без име. Никога не я беше виждала и това помагаше. Никаквица, изкушила съпруга й — този идиот — след запой с момчетата.

Анжела така и нямаше да узнае, ако не бе взела якето му, за да го занесе на химическо чистене. По навик изпразни джобовете и откри полупразен пакет с презервативи.

— Беше само веднъж, Анжи — бе плакал той. — Бях пиян, не знаех какво върша. Моля те, прости ми! Обичам те, теб и Патрик. Обичам ви толкова много!

— Хайде да си направим още едно бебе — бе прошепнал той в леглото две седмици по-късно. — Ще бъдем щастливи, Анжи, обещавам ти. Бебето ще ни сближи.

И тя забременя. Алис трябваше да бъде лепилото, с което да залепи счупеното.

Анжела не знаеше дали той го бе правил и преди. И дали продължаваше. „Вълкът козината си мени, но нрава — не“, се въртеше в главата й всеки път, когато мъжът й се прибираше късно или излизаше за час-два. Но дори и да беше продължил, беше много внимателен.

Когато Ник стигна до края на признанието си, тя отвори очи. Детективът седеше на ръба на своя стол и претегляше всяка негова дума.

— Защо не ни казахте за това по-рано, господин Ървинг?

— Не виждам връзката с Алис — отвърна Ник.

— Онази жена, с която сте имали мимолетна, както я наричате, връзка… Как се казва тя?

— Мариан — отвърна Ник.

— А фамилията й?

— Не я знам — каза той. — Казах ви, че беше пиянска забежка. Тя няма нищо общо с нас и бебето. Защо питате за нея? Защо ровите в живота ни?

— Трябва да имаме пълната картина, господин Ървинг — каза детективът. — Трябва да знаем всичко.