Фиона Бартън
Детето (10)

Десета глава

24 март 2012 г., събота

Ема

Създадох страница в Google alert^[1] за историята с бебето. Знам, знам, казах, че няма да правя нищо по въпроса, но искам да разбера какво знаят другите. Просто за всеки случай. За да съм подготвена.

И тази сутрин намирам в инбокса следното: „Кое е бебето от развалините?“.

Някаква репортерка души наоколо, прави от мухата слон, разговаря с човека, открил трупа, и с полицията. Полицията.

Усещам как ударите на сърцето ми карат пръстите ми да вибрират по клавиатурата. С кого още мисли да говори тази жена? Написвам името й — Кейт Уотърс — в бележника до компютъра и прочитам историята още няколко пъти.

Телефонът звъни, но аз го оставям да прехвърли човека на гласовата поща. Чувам Джуд да оставя съобщение, гласът й еква от апарата в коридора на горния етаж, сякаш е в къщата. Сякаш отново сме на Хауард стрийт и тя ме вика да ставам за училище.

Знам, че днес майка ми ще звънне. Днес е рожденият ми ден — един от дните, когато се обажда, откакто започнахме отново да си говорим. Сдобрихме се преди няколко години и сега сме нещо като далечни роднини, които търсят обща земя, когато говорят една с друга.

„Помниш ли ужасния бански костюм на баба ти?“, казва Джуд и аз й пригласям: „Да. Слава богу, че авокадото излезе от мода“. Засмиваме се и за няколко минути се чувстваме близки. Но тази игра със „спомняш ли си“, не може да ни задържи заедно. Защото има толкова забранени теми!

Затова си звъним по рождени дни, за Коледа и други празници. Рутина, която ни позволява да сме в крак с календара, но не е въпрос на емоции.

Работата е там, че се оправям прекалено дълго без майка, за да имам нужда от нея сега и съм убедена, че и Джуд чувства същото към мен. Странно наистина. Нито една от връзките ми не прилича на тези, които имат другите хора. Майка ми ми е като братовчедка, съпругът ми — баща, а бебето ми… Бебе няма. Не искам да мисля сега за това. Стига!

Днес гласът на майка ми ме кара да потръпна. Изчаквам да спре да говори, после се качвам горе да изслушам съобщението.

„Ема, обажда се Джуд“, казва тя. Никога не се нарича „мама“. Научи ме да й казвам Джуд още когато бях на десет години. „Мама е състаряващо, Ем“, ми казваше, „а и ако ме наричаш Джуд, самата ти ще изглеждаш по-голяма“. Сякаш се срамуваше, че съм й дъщеря. И аз започнах да я наричам Джуд. За нейно удоволствие.

„Там ли си, Ем?“, продължава гласът. „Вдигни, ако си там. Ъм… добре. Просто звъня да ти честитя рождения ден и да видя как са нещата. Трябва да говоря с теб, Ема. Моля те, обади се…“

„Трябва да говоря с теб.“ Сядам на стола до телефона. Сигурно е прочела статията. Какво знае тя, питам се механично. Този въпрос ме измъчва години наред.

Изслушвам съобщението още веднъж, в случай че не съм чула нещо. Но не. Чух всичко. Тонът й е същият какъвто беше, когато ме търсеше из къщата. „Тук ли си, Ема?“

Тук ли съм? Тук ли съм наистина? Седя безшумно със затворени очи, дишам дълбоко, опитвам се да проясня ума си. Но когато отварям очи, лампичката за съобщението все още мига. Намигва ми, сякаш знае.

Телефонът внезапно оживява, звънът изпълва коридора и аз скачам от стола, искам да избягам. Но вместо това, вдигам слушалката.

— Ема, аз съм — казва Джуд. — Къде беше? Опитвам се да…

— Извинявай. Имам много работа.

— Работиш на рождения си ден? Мислех, че Пол ще те изведе някъде на обяд. Да не би да е забравил?

— Тази седмица има много работа, но довечера ще празнуваме.

— Добре. Съжалявам, че не ти изпратих картичка. Забравих да я пусна. Седи си тук, на бюрото. Някой път ще си забравя и главата. Както и да е. Ти как си?

Запъвам се, объркана от толкова приказки.

— Ами… горе-долу.

— Ох — измърморва тя.

— Кажи ти как си? — питам аз. „Придържай се към безопасните теми.“ — Как е кръстът ти?

— Боли както винаги — отвръща тя. — Но иначе съм добре. Ема, там ли си още?

Гърлото ме стяга толкова силно, че ми се струва, че ще повърна всеки момент, затова млъквам за малко. Скривам се на тайното място в главата си, там, където всичко е познато и безопасно.

— Да — намирам най-после гласа си. И чакам. Трябва първа да кажа нещо по въпроса. Например да подметна с равен тон, че са изровили бебе в стария квартал. „Добре че…“

Но не съм сигурна, че ще издържа на тези преструвки. Сигурно е било ужасно да търпи настроенията ми по онова време, но тя казваше, че много тийнейджъри минават през подобни моменти. „Хормони. Всичко е част от съзряването“, повтаряше често. В началото. Но извиненията започнаха да втръсват на всички. А търпението със сигурност не е част от добродетелите й. Тя спря да реагира и аз спрях да плача.

„Трудна любов“, така я наричаше тя. Не реши проблемите на нито една от нас. Аз започнах да крещя и да чупя разни неща. И тя ме изхвърли.

Опитвам се да не я виня. Вече. Ако бях аз майката, може би щях да направя същото. Но навремето не го приемах така…

— Някой звъни на вратата, Джуд — казвам внезапно, скривам юмруци в ръкавите и ги опирам на масата за подкрепа. — Извинявай, ще ти се обадя по-късно.

— Ох, Ема! — изпъшква тя.

— Очаквам колет — казвам отчаяно, оплитайки се в измишльотини.

— Ох. Отивай тогава. Ще ти се обадя пак.

Затварям телефона, залива ме вълна на облекчение и това ме развеселява. Но знам, че само отложих неизбежното.

Пет минути по-късно телефонът звъни отново и за част от секундата обмислям възможността да не вдигна. Но трябва. Ще продължи да звъни, докато ме намери.

— Защо не дойдете насам? — казва Джуд, сякаш не сме прекъсвали разговора. — Не си идвала в апартамента ми, а и не сме се виждали от месеци.

Реагирам мигновено. Вината и срамът — католическите близнаци — плюс Павловият инстинкт формират отговора ми на пасивноагресивния й удар.

— Няма да е лесно. Опитвам се да свърша с книгата преди крайния срок.

— Щом си толкова заета, трябва да помислиш за приоритетите си.

— Не е честно, Джуд — отвръщам. — Работата ми е важна, но ти също си важна за мен.

— Да — захапва тя, — но не достатъчно, за да прекараш няколко часа с мен. Както и да е. По радиото започва нов неделен сериал. Няма да скучая.

— Добре, добре, ще дойда — казвам с усещането, че отново съм сърдит тийнейджър.

— Чудесно — възкликва Джуд. — Нека да е утре. Ще приготвя специален обяд. Пол ще дойде ли? Винаги е добре дошъл, знаеш, но ще е хубаво да се видим само двете.

Ядосвам се от името на Пол, но той така или иначе няма да иска да дойде. С всички сили се старае да хареса Джуд, но до този момент не му се получава.

— Възхищавам се на интелекта на майка ти — ми каза той, когато я видя за пръв път на един ужасно неловък обяд в Ковънт гардън, — но тя е готова на всичко, за да излезе най-умната и най-правата от всички.

Тайното му отмъщение е да я нарича Джудит — име, което тя ненавижда.

— Всъщност Пол има спортен полуден, така че ще дойда сама.

— Тогава до утре в дванайсет. Не закъснявай — казва тя. — Имаме много дълъг разговор.