Донато Каризи
Шепнещият (40)

39

Онова копеле се казваше Стийв, Стийв Смити.

Мила произнесе името с презрение, докато Горан държеше ръката й върху хотелското легло персон и половина.

— Беше само един тъпак, а животът му — пълен провал. Сменяше някоя глупава работа с друга и не успяваше да се задържи дори месец. Повечето време стоеше безработен. След смъртта на родителите си наследил къщата — онази, в която ни държеше затворени — и парите от застраховката „Живот“. Не много, но достатъчно, за да му позволят най-накрая да осъществи своя „велик план“!

Каза го с прекомерна разпаленост. После отпусна глава на възглавницата, спомняйки си за онази абсурдна случка.

— Стийв харесваше момичетата, но не смееше да ги доближи, защото имаше пенис колкото кутре и се боеше да не го вземат на подбив.

Подигравателна и отмъстителна усмивка проясни за миг чертите на лицето й.

— Затова започнал да се интересува от момиченца, убеден, че с тях би имал повече успех.

— Спомням си случая „Линда Браун“ — каза Горан. — Точно бях поел първата си катедра в университета. Мислех си, че полицията е направила доста грешки.

— Грешки? Това се оказа огромен скандал! Стийв беше некадърен негодник, оставил след себе си безброй улики и свидетели! Те не бяха в състояние да го открият веднага, а после казаха, че е много хитър. За този идиот! Идиот, но с голям късмет…

— И все пак е успял да убеди Линда…

— Манипулираше я благодарение на страха й. Беше измислил онзи зъл човек — Франки, и му приписваше ролята на лошия, само така минаваше за добрия, за „спасителя“. Малоумникът не проявяваше и най-малка фантазия: наричаше го Франки, с името на костенурката, която имал като малък!

— Но е действало.

Мила се успокои.

— При едно ужасено и объркано момиченце. Лесно е да изгубиш чувството за реалност в такова състояние. Като си помисля, намирах се в нещо като сутерен, но аз го наричах „търбуха на чудовището“. Над мен имаше къща, построена в един краен квартал с много други къщи наоколо, всичките си приличаха, всичките обикновени. Хората минаваха наоколо и не знаеха, че аз съм там отдолу. Най-ужасното е, че Линда — или Глория, както я беше нарекъл той, с името на първото отблъснало го момиче — можеше да се движи свободно, но дори и не помисляше да излезе навън, нищо че входната врата на практика стоеше винаги отключена! Той не заключваше дори когато излизаше да прави своите обиколки, дотолкова беше сигурен в ефикасността на онази история с Франки!

— Имала си късмет да излезеш жива.

— Имах некроза на ръката. Дълго време лекарите не вярваха, че ще я спасят. Бях и много изтощена. Онзи мръсник ми даваше бебешки храни и ме лекуваше с лекарства с изтекъл срок на годност, прибираше ги от боклука на една аптека. Нямаше нужда да ме дрогира: кръвта ми беше толкова отровена от онези боклуци, че идвах на себе си по чудо!

Дъждът отвън плющеше и отмиваше остатъците от сняг по улиците. Ненадейни пориви разтърсваха щорите.

— Веднъж се събудих от това близко до кома състояние, защото чух някой да произнася името ми. Опитах се да привлека вниманието, но в този момент се появи Линда и ме убеди да престана. Така замених спасението си с дребната радост, че не съм сама. Но не бях сгрешила: горе наистина имаше двама полицаи, които претърсваха района. Продължаваха да ме търсят. Ако бях викала още, може би щяха да ме чуят. Разделяше ни само тънкият дървен под. С тях имаше една жена и, точно тя произнесе името ми, но не на глас, а мислено.

— Никла Папакидис, нали? Така сте се срещнали…

— Да, стана тогава, но въпреки че не й отговорих, тя пак ме беше чула. Затова се върнала след няколко дни и обикаляла около къщата с надеждата да ме усети отново…

— Значи не ви е спасила Линда…

Мила изпухтя.

— Тя ли? Тя винаги отиваше и разказваше всичко на Стийв. Вече беше неговата малка и неволна съучастница. Три години представляваше целия й свят. Според нея Стийв се явяваше последният възрастен, останал на земята. А децата винаги се доверяват на възрастните. Но да оставим Линда, Стийв мислеше да се отърве от мен: убеден, че скоро ще умра, вече беше приготвил една дупка в бараката с инструменти зад къщата.

Снимките на онази яма във вестниците останаха най-запомнящото се нещо.

— Когато излязох от къщата, бях повече мъртва, отколкото жива. Не забелязвах санитарите, докато ме изнасяха на носилката и изкачваха същите стълби, по които онзи некадърник Стийв ме беше изпуснал, докато ме носел самичък. Не можех да видя десетките полицаи, обградили къщата. Не чувах овациите на събралата се там тълпа, която посрещна освобождението ми с радост. И все пак, придружаваше ме гласът на Никла в главата ми: тя продължаваше да ми описва всичко случващо се и ми казваше да не отивам към светлината…

— Каква светлина? — попита учудено Горан.

Мила се засмя.

— Тя смяташе, че я има. Може би заради вярата си. Казваше, че когато умрем, се отделяме от тялото и след като преминем бързо през един тунел, се появява прекрасна светлина… Аз така и не й казах, че всъщност не съм видяла нищо. Само тъмнина. Не исках да я разочаровам.

Горан се наведе над нея и я целуна по рамото:

— Сигурно е било ужасно.

— Извадих късмет — каза тя.

И мислите й веднага се понесоха към Сандра, шестото момиче:

— Трябваше да я спася, обаче не успях. Възможно ли е още да е жива?

— Вината не е твоя.

— Всъщност, да. Моя е.

Мила се изправи, остана седнала на ръба на леглото. Горан протегна ръка към нея, но сега вече не можеше да я гали. Милувката остана на границата на кожата, без да я достигне, защото тя отново се бе отдалечила.

Той я усети и я остави.

— Отивам да си взема душ. Трябва да се връщам вкъщи, Томи има нужда от мен.

Остана неподвижна, още гола, докато не чу водата в банята да тече. Искаше да изпразни съзнанието си от ужасните спомени и то отново да е бяла празнота за запълване с незадълбочени мисли като онези на децата — привилегия, отнета и насилствено.

Дупката в бараката за инструменти зад къщата на Стийв не беше останала празна. Вътре в нея остана способността й да изпитва емпатия.

Протегна ръка към шкафчето и взе дистанционното на телевизора. Включи го с надеждата, че както водата от душа на Горан незначителните приказки и картини ще отмият всички остатъци от злото в главата й.

На екрана една жена стискаше микрофона, докато вятърът и дъждът се опитваха да й го отнемат. Вдясно от нея се виждаше логото на телевизионните новини. Отдолу вървяха надписите за извънредна емисия. В дъното, на разстояние, къща, обградена от десетки полицейски коли с проблясващи светлини, които прорязваха тъмнината.

„… и до един час главен инспектор Рош ще направи официално съобщение. Междувременно можем да потвърдим, че новината е вярна: маниакът, тероризирал и потресъл страната с отвличанията и убийствата на невинни деца, е разкрит…“

Мила не можеше да помръдне, държеше очите си приковани в екрана.

„… става дума за освободения предсрочно рецидивист, който тази сутрин откри огън по двама полицаи от надзора, отишли в дома му за рутинна проверка…“

Историята, разказана от Терънс Моска в помещението до стаята, където разпитваха Борис. Не можеше да повярва.

„… след смъртта на единия полицай от надзора в болницата явилите се на мястото Специални части са решили да нахлуят. Чак след смъртта на рецидивиста и проникването им вътре са направили неочакваното и изненадващо откритие…“

„Момичето, кажи ми за момичето!“

„… припомняме го за онези, които сега започват да ни гледат: името на рецидивиста е Винсент Кларисо…“

„Алберт“ — поправи я наум Мила.

„… източници от Департамента ни информират, че шестото момиче още се намира в жилището зад мен: в момента лекарски екип му оказва първа помощ. Нямаме потвърждение, но изглежда, че малката Сандра още е жива.“

Запис от подслушване № 7

от 23 декември т.г.

Час: 3.25 сутринта

Продължителност: 1 мин. И 35 сек.

Затворник РК-357/9:

… да знаем, да сме готови, да се подготвяме (следва неясна за устройството дума)… достойно за нашия гняв… да направим нещо… доверие преди всичко… (неясна фраза) много добро, благосклонно… нека не ни се подиграват… да знаем, да сме готови, да се подготвяме (неясна дута) винаги има някой, който се възползва от нас… необходимото наказание… да излежи присъдата… не е достатъчно да разбираш нещата, понякога трябва да действаш впоследствие… да знаем, да сте готови, да се подготвяме (неясна дума)… също и да убиваме, убиваме, убиваме, убиваме, убиваме, убиваме, убиваме, убиваме, убиваме, убиваме, убиваме, убиваме, убиваме, убиваме.