Донато Каризи
Шепнещият (4)

3

С тази загадка разследващите напуснаха полянката насред гората и се преместиха във фургона, разположен на междуградския път. Наличието на прясно кафе и сандвичи изглеждаше в контраст с видяното, но служеше да създаде привидност за контрол. Само че едва ли някой щеше да посегне към храната в тази студена февруарска утрин.

Стърн извади от джобчето си кутийка с ментови бонбонки. Поразклати я и изтърси две в шепа, а после ги метна в устата си. Според него му помагаха да мисли. После попита повече себе си, отколкото другите:

— Нима е възможно…?

— По дяволите… промърмори Борис. Но го произнесе толкова тихо, че никой не го чу.

Вътре в кемпера Роза търсеше местенце, където да събере мислите си. Горан я усети. Разбираше я, тя имаше момиче на възраст колкото онези деца. Първото нещо, за което си помисляш, когато се сблъскаш с престъпление срещу малолетни. За твоите деца. И се питаш какво би се случило, ако… Но не успяваш да довършиш изречението, защото дори само от мисълта ти призлява.

— Ще ги открием на парчета — каза главен инспектор Рош.

— Значи това е нашата задача? Да събираме трупове? — попита Борис ядосано. Като човек на действието той не се виждаше в ролята на гробар. Изискваше да има виновен. Другите също не закъсняха и се съгласиха с думите му.

Рош ги успокои:

— Нашият приоритет винаги е бил арестът. Но не можем да се измъкнем от мръсната работа по издирване на останките.

— Било е преднамерено.

Всички се втренчиха в Горан, не разбираха думите му.

— Лабрадорът надушва ръката и изравя дупка: това е част от плана. Нашият човек е държал под око двете момченца с кучето. Знаел е, че го разхождат в гората. Затова е разположил там своето малко гробище. Довършил е своето „дело“ и ни го е показал. Това е.

— Означава ли, че няма да го хванем? — попита невярващо ядосаният Борис.

— Вие знаете по-добре от мен как стават тези неща…

— Но ще го направи, нали? Ще убие отново… Досега му върви, ще опита отново — този път Роза не искаше да се примири с действителността.

Искаше й се някой да я опровергае, но Горан не намираше отговор. И дори да имаше мнение по въпроса, не би могъл да предаде с хуманно приемливи думи жестокостта да се раздвоява между мисълта за онези ужасяващи мъртви и циничното желание убиецът отново да нанесе удар. Защото — и това го знаеха всички — щяха да го хванат единствено ако продължеше.

Главен инспектор Рош отново взе думата:

— Ако открием телата на онези момичета, поне ще можем да дадем на техните семейства по едно погребение и гроб, върху който да плачат.

Както обикновено, Рош извърташе същността на въпроса и го представяше по политически коректен начин. Правеше генерална репетиция за появата си пред пресата, щеше да смекчи историята в полза на собствения си образ. Първо траурът, скръбта — за да спечели време. После — разследването и виновните.

Но Горан знаеше, че операцията му нямаше да успее: журналистите щяха да се нахвърлят на всяка хапка, да разкъсват ненаситно историята и да я подправят с най-отвратителни подробности. И преди всичко, от този момент нататък нямаше вече да им прощават нищо. Всеки техен жест и всяка дума щяха да придобиват стойността на обещание, на тържествен обет. Рош беше убеден, че може да залъгва репортерите, като всеки път ги подхранва с късчета от онова, което биха искали да чуят. Затова Горан остави на главния инспектор крехката му илюзия, че контролира нещата.

— Струва ми се, че трябва да дадем име на този тип… преди да го направи пресата — предложи Рош.

Горан беше съгласен, но подбудите му се различаваха от тези на главния инспектор. Както всички сътрудничещи на полицията криминолози, докторът по криминология Гавила си имаше собствени методи. Най-напред трябваше да придаде черти на престъпника: по този начин превръщаше още неясната и неопределена фигура в нещо човешко. Защото, пред лицето на едно толкова жестоко и незаслужено зло винаги сме склонни да забравяме, че извършителят, както и жертвата, е личност — често пъти с нормално битие, работа и дори семейство. В подкрепа на тезата си доктор Гавила обръщаше внимание на студентите си в университета, че почти винаги при арестуването на някой сериен убиец неговите съседи и близките му са като паднали от небето.

— Наричаме ги чудовища, защото ги чувстваме далече от нас, искаме да са „различни“ — казваше Горан на своите семинари. — Всъщност, приличаме си във всичко и за всичко. Но ние предпочитаме да игнорираме мисълта, че някой от себеподобните ни е способен на всичко това, и така оправдаваме отчасти нашата природа. Антрополозите го дефинират като „деперсонализация на престъпника“ и често пъти тя представлява най-голямото препятствие пред идентифицирането на някой сериен убиец. Защото един човек си има слабости и може да бъде заловен. Докато чудовището — не.

По тази причина Горан държеше окачена на стената в своята аудитория черно-бялата снимка на едно дете. Невръстно, пълничко и беззащитно човешко мъниче. Студентите я виждаха всеки ден и накрая се привързваха към изображението. Когато някой намираше кураж да го попита кое е детето — обикновено по средата на семестъра, — той ги предизвикваше да отгатнат. Отговорите бяха най-различни и чудновати. А той се забавляваше на израженията им, когато накрая разкриеше, че детето е Адолф Хитлер.

В колективните представи след войната нацисткият лидер се превърна в чудовище и години наред победилите в конфликта нации се противопоставяха на различното виждане. Затова никой не познаваше снимките от детството на фюрера. Едно чудовище не може да е било дете, не може да е имало различни от омразата чувства и съществуване, наподобяващо онова на връстниците му, които после щяха да се превърнат в негови жертви.

— За много хора да придадеш човешки черти на Хитлер, означава да го „обясниш“ по някакъв начин — говореше на студентите Горан. — Но обществото твърди, че крайното зло не може да бъде обяснено, нито разбрано. Опитите да го направиш, означават, че трябва да му потърсиш и някакво извинение.

В кемпера на подвижната полицейска група Борис предложи името „Алберт“ за създателя на гробището от ръце, спомнил си беше един стар случай. Присъстващите приеха идеята с усмивка. Решението беше взето.

От този миг нататък членовете на отдела щяха да използват това име по адрес на убиеца. И ден след ден Алберт щеше да придобива физиономия. Нос, две очи, лице, собствен живот. Всеки щеше да му придаде своята представа и вече нямаше да го разглеждат само като изплъзваща се сянка.

— Алберт, а? — в края на съвещанието Рош още претегляше медийната стойност на името. Премяташе го между устните си, опитваше вкуса му. Май ставаше.

Но имаше нещо друго, което измъчваше главния инспектор. Затова се обърна към Горан.

— Ако искаш да знаеш истината, съгласен съм с Борис. По дяволите! Не мога да принудя хората ми да събират трупове, докато някакъв луд психопат ни прави на смешни!

Горан знаеше, че когато Рош говори за „своите“ хора, в действителност разбира преди всичко себе си. Боеше се, че няма да обере лаврите. И постоянно се опасяваше, че някой ще обвини федералната полиция в некадърност, ако не успееха да спрат виновника.

Освен това имаха проблем с шестата ръка.

— Мисля засега да не бързаме с новината за наличието на шеста жертва.

Горан се обърка: — Но тогава как ще разберем името й?

— Не се безпокой, вече съм помислил за всичко!

В кариерата си Мила Васкес беше решила осемдесет и девет случая на изчезване. Наградиха я с три медала, получи няколко похвали. Смятаха я за експерт в нейната област, често я викаха като консултант, също и в чужбина.

Операцията от онази сутрин, когато освободи последователно Пабло и Елиза, беше определена като гръмък успех. Мила не каза нищо, но се дразнеше. Искаше й се да признае всички свои грешки. Проникна в кафявата къща, без да дочака подкрепленията. Подцени обстановката и възможните клопки. Изложи на риск себе си и пленниците, като позволи заподозреният да я разоръжи и да допре пистолет в тила й. Накрая, не успя да предотврати самоубийството на учителя по музика.

Но висшестоящите пропуснаха всичко това, те преувеличаваха заслугите й, докато пресата ги увековечаваше с ритуални фотографии.

Мила никога не се появяваше на тези снимки. Официалната причина беше, че предпочита да запази анонимността си за бъдещите разследвания. Но всъщност мразеше да застава пред обектива. Дразнеше се даже от образа си в огледалото. Не защото й липсваше красота, напротив. Но сега, на трийсет и две години, безбройните часове в залата за тренировки бяха заличили всяка следа от женственост. Всяка извивка, всяка мекота. Да бъде жена, сякаш изглеждаше някакво зло, подлежащо на изкореняване. Макар често да носеше мъжки дрехи, не приличаше и на мъжкарана. Просто нищо по нея не насочваше към половата идентичност, но тя искаше да изглежда точно така. Носеше незабележими дрехи. Не прекалено елегантни джинси, поизносени маратонки, кожено яке. Бяха дрехи, и толкова. С предназначение да я топлят и покриват. Не губеше време да ги избира, само ги купуваше. Често пъти няколко еднакви бройки. Не ги забелязваше. Искаше да бъде такава.

Невидима сред невидимите.

Сигурно и заради това успяваше да споделя съблекалнята на полицейското управление с агентите мъже.

Сега от десет минути гледаше втренчено отвореното си шкафче, докато премисляше всички събития от този ден. Имаше нещо за правене, но в момента мислите й бяха другаде. После острата болка в бедрото напомни за себе си. Раната се беше отворила отново въпреки обработката с абсорбент и лейкопласта. Не беше свършила добра работа с иглата и конеца, ръбчетата кожа около среза не позволяваха. Може би наистина трябваше да се прегледа при лекар, но нямаше никакво желание да отиде в болница. Твърде много въпроси. Реши да си направи по-стегната превръзка с надеждата, че кръвотечението ще спре, а после щеше да опита с още няколко шева. Все пак трябваше да вземе някакъв антибиотик, за да предотврати инфекцията. Щеше да си набави фалшива рецепта от един тип, който от време на време й даваше информация за новите попълнения сред бездомниците на гарата…

Гарите.

„Странно“ — помисли си Мила. Докато за останалия свят са само място за преминаване, за някои са крайна точка. Спират там и не тръгват отново. Гарите са нещо като преддверие, където изгубените души се събират в очакване някой да дойде и да ги отведе.

Всеки ден изчезват средно между двайсет — двайсет и пет души. Мила познаваше добре статистиката. Изведнъж тези хора престават да се обаждат. Потъват някъде без предупреждение, без да носят багаж. Сякаш са се изпарили в нищото.

Знаеше, че в голяма част от случаите става дума за излезли от релсите индивиди, хора, живеещи от дрога, постоянно на ръба, винаги готови да се опетнят с някое престъпление, типове, които непрекъснато влизаха и излизаха от затвора. Но освен тях имаше и едно странно малцинство: някои решаваха да изчезнат завинаги в даден момент от живота си. Като жената в семейството, отишла да напазарува в супермаркета, за да не се върне повече у дома; като сина или брата, качили се на влака, без никога да пристигнат на гарата, за която пътуват.

Мила смяташе, че всеки от нас си има път. Път, водещ към дома, при любимите хора, към онова, което ни обвързва най-много. Обикновено пътят е все един и същ, научаваме го от малки и всеки го следва през целия си живот. Но случва се пътят да прекъсне. Понякога продължава отново от друга посока. Или пък, след като е описал криволичещ преход, се връща в точката, където е прекъснал. Може да остане увиснал над бездната.

Понякога се губи в мрака.

Над половината от изчезналите се връщат обратно и разказват някаква история. Други пък нямат какво да разкажат и продължават предишния си живот. Трети не са толкова щастливи, от тях остава само безмълвно тяло. И накрая остават онези, за които никога няма да се разбере нищо.

Между тях винаги има някое дете.

Много родители биха дали живота си, за да разберат какво се е случило. Къде са сбъркали. Коя разсеяност е довела до тази мълчалива драма. Какво се е случило с детенцето им. Кой го е взел и защо. Част от тях отправят въпрос към Бог поради какъв грях са били наказани. Някои се измъчват през остатъка от живота си в търсене на отговори или пък угасват постепенно, докато си задават тези въпроси. „Кажете ми поне дали е мъртво“ — казваха. Други стигаха дотам да си го пожелават, защото искаха само да имат кого да оплачат. Единственото им желание не бе да се примирят, а да престанат да се надяват. Защото надеждата убива по-бавно.

Но Мила не вярваше в историята за „освобождаващата истина“. Беше го научила лично, още първия път, когато откри някого. Изпита го отново в следобеда, след като придружи Пабло и Елиза у дома.

За момчето имаше викове на радост в квартала, обикаляха коли, надули празнично клаксоните.

За Елиза не: беше минало много време.

След като я спаси, Мила я отведе в един специализиран център, където с нея се заеха социалните асистенти. Нахраниха я, дадоха й чисти дрехи. Кой знае защо, все се оказваха по-големи с един или два номера, мислеше си Мила. Вероятно индивидите, за които бяха предназначени, се бяха смалили в годините на забрава, още мъничко… и можеха съвсем да изчезнат.

Елиза не промълви дума през цялото време. Остави ги да се погрижат за нея, приемаше всичко. После Мила й съобщи, че ще я заведе у дома. И тогава не каза нищо.

Докато гледаше втренчено в шкафчето си, младата полицайка отново виждаше физиономиите на родителите, когато застана с Елиза Гомес пред вратата им. Бяха неподготвени и леко притеснени. Може би си представяха, че ще им върне обратно едно дете на десет години, а не това пораснало момиче, с което вече нямаха нищо общо.

Елиза била интелигентно и преждевременно развито дете. Започнала да говори рано. Първо изрекла думата „Мей“, името на плюшеното си мече. Майката обаче сигурно помнеше и последната: „утре“. Завършвала фразата „Ще се видим утре“, произнесена на вратата на къщата, преди да отиде да спи при една приятелка. Но този ден така и не настъпил. Утре за Елиза Гомес още не беше дошло. Но нейното „вчера“ представляваше безкраен ден и нямаше признаци да свърши.

В този проточил се във времето ден за своите родители Елиза продължила да живее като момиченце на десет години, със своята стаичка, пълна с кукли и коледни подаръци, трупащи се около камината. Щяла да остане завинаги, както си я спомняли. Увековечена във фотографията на спомена като пленница на някое вълшебство.

И нищо, че Мила я беше открила, те щяха да продължават да очакват загубеното си дете. Без някога да се примирят.

След прегръдка, подправена със сълзи и не особено голямо вълнение, госпожа Гомес ги накара да влязат вкъщи, предложи им чай и бисквити. Отнасяше се с дъщеря си като с някой гост. Вероятно с тайната надежда, че щеше да си тръгне след края на това посещение, като остави нея и съпруга й с онова вече станало удобно чувство на загуба.

Мила винаги бе оприличавала тъгата на онези стари гардероби, от които искаме да се отървем, но накрая все остават на мястото си, а след години излъчват типична миризма, пропиваща се в стаята. И с времето свикваме, а накрая ставаме част от нея.

Елиза се беше завърнала, нейните родители трябваше да приключат със скръбта си и да върнат цялото съчувствие, на което бяха обект през всички тези години. Вече нямаха причина да бъдат тъжни. С какъв кураж щяха да разказват на останалия свят за новото нещастие да живеят с чужд за тях човек, обикалящ из къщата?

След час, преминал в церемонии, Мила се сбогува: стори й се, че забелязва в погледа на майката зов за помощ. „Какво ще правя сега“? — крещеше безмълвно онази жена, изтерзана, че трябва да свиква с новата реалност.

Мила също трябваше да се сблъска с една истина. Елиза Гомес беше открита съвсем случайно. Ако след всичките тези години нейният похитител не беше изпитал потребност да увеличи „семейството“, като отвлече също и Паблито, никой никога нямаше да узнае как са се развили нещата. А Елиза щеше да остане затворена в онзи свят, създаден само за нея и за натрапчивите мисли на своя тъмничар. Първо като дъщеря, после като вярна годеница.

С тези мисли Мила затвори шкафчето. „Забрави, забрави! Това е единственото лекарство“ — си каза.

Управлението се опразваше, тя също искаше да си иде у дома. Щеше да си вземе душ, да отвори бутилка „Порто“ и да изпече кестени на газта. А после да съзерцава дървото от прозореца на хола. И с мъничко късмет щеше да заспи рано-рано на дивана.

Но докато се готвеше да се самонагради с вечерта си на самотница, един от колегите влезе в съблекалнята.

Сержант Морексу я търсеше.

Влагата покриваше като лъскава лига улиците във февруарската вечер. Горан слезе от таксито. Нямаше кола, нито шофьорска книжка, все някой друг се грижеше да го превозва закъдето е тръгнал. Вярно, беше опитвал да шофира, даже му се удаваше. Но за човек като него, свикнал да се губи в дълбините на собствените си мисли, воланът не е препоръчителен. Затова и се отказа. Като плати на шофьора и стъпи на тротоара с обувките си четиресет и четвърти номер, измъкна от якето третата цигара за деня. Запали, дръпна си два пъти и я захвърли. Придоби този навик, откакто реши да ги откаже. Нещо като компромис със себе си, колкото да измами нуждата от никотин.

Докато стоеше прав, забеляза отразения си в една витрина образ. Няколко мига го съзерцава. Занемарената брада, окръжаваща все по-умореното лице. Сенките под очите и рошавата коса. Съзнаваше, че не полага достатъчно грижи за себе си. Но който се грижеше за вида му, отдавна бе изоставил ролята си.

Всички казваха, че най-отличителната черта на Горан са неговите дълги и загадъчни мълчания.

Както и очите — огромни и вглъбени.

Беше почти време за вечеря. Качи се бавно по стълбището към дома. Влезе в апартамента и се ослуша. Минаха няколко секунди и като свикна с новата тишина, разпозна непринудения, приветлив глас на Томи — играеше си в своята стая. Отиде натам, но не намери кураж да прекъсне играта му, остана да го гледа от прага.

На своите девет години Томи живееше безгрижно. Имаше кестеняви коси и харесваше червения цвят, баскетбола и сладолед, даже през зимата. С най-добрия му приятел Бастиан организираха приказни „сафарита“ в училищния парк. И двамата членуваха при скаутите и през лятото щяха да ходят заедно на лагер. Напоследък не говореха за нищо друго.

Приличаше поразително на майка си, но едно нещо беше взел от баща си.

Две огромни и вглъбени очи.

Когато усети присъствието на Горан, се обърна и се усмихна.

— Вече е късно! — укори го.

— Знам. Съжалявам — защити се Горан. — Отдавна ли си отиде госпожа Руна?

— Синът й дойде да я вземе преди половин час.

Горан се намръщи: госпожа Руна изпълняваше ролята на гувернантка от няколко години. Затова трябваше да е наясно, че не му харесва Томи да остава сам вкъщи. Едно от дребните неудобства, които понякога правеха невъзможно начинанието да продължава с живота въпреки обстоятелствата. Горан не успяваше да разреши всичко сам. Сякаш единственият човек, притежаващ тази тайнствена сила, беше забравил да му остави учебника с магическите формули, преди да си отиде.

Трябваше да изясни нещата с госпожа Руна, даже малко по-твърдо. Щеше да й каже да не си тръгва вечер, докато не се е прибрал вкъщи. Томи отгатна нещичко от мислите му и помръкна. Затова Горан се опита веднага да го разсее, попита дали е гладен.

— Ядох една ябълка, бисквити и изпих чаша вода.

Горан развеселено поклати глава:

— Не е кой знае какво като вечеря.

— Това беше следобедната ми закуска. Но сега искам нещо друго…

— Спагети?

Томи изръкопляска на предложението. Горан го погали.

Приготвиха заедно спагетите и подредиха масата, като в някое изпитано домакинство, в което всеки си имаше задължения и ги вършеше, без да се съветва с другия. Синът му се научаваше бързо и Горан се гордееше с него.

Последните месеци не бяха лесни и за двамата.

Имаше опасност животът им да се разнищи. Затова той се опитваше да държи заедно нишките и търпеливо да ги свързва наново. Надмогваше липсата с подреденост. Редовно хранене, прецизни часове, утвърдени навици. От тази гледна точка всичко си беше както преди. Всичко се повтаряше по един и същ начин и това беше успокояващо за Томи.

Накрая се научиха помежду си, един от друг, да съжителстват с онази празнота, но без да отричат реалността. Когато някой изпитваше желание да говори, даже говореха.

Единственото, което не правеха никога, беше да изричат името на празнотата. Защото това име беше излязло от техните речници. Използваха други начини, друга изразности. Изглеждаше странно. Човекът, който не пропускаше да даде име на всеки срещнат сериен убиец, сега не знаеше как да нарича съпругата си отпреди време и позволи на сина си да „деперсонализира“ майка си. Като че ли живееше в приказките, които му четеше всяка вечер.

Само Томи поддържаше в равновесие връзката му със света. Иначе би се подхлъзнал за миг в дълбините, които изследваше всекидневно там навън.

След вечеря Горан се затвори в кабинета си. Томи го последва. Правеха го всяка вечер. Той сядаше на старото скърцащо кресло, а синът му се просваше по корем на килима, за да започне с въображаемите си диалози.

Горан погледна библиотеката си. Книгите по криминология, криминална антропология и съдебна медицина изглеждаха добре на рафтовете. Някои от тях имаха луксозна подвързия с позлатени букви. Други изглеждаха по-скромно, подвързани семпло. Отговорите се намираха вътре. Но както казваше винаги на студентите си, трудното беше да откриеш въпросите. Тестовете се редуваха с потискащи фотографии. Наранени, разкъсани, изтезавани, горени, разпарчетосани тела. И всичко това грижливо отпечатано на лъскави страници, коментирано с подробни обяснителни бележки. Човешкият живот, превърнат в безстрастен обект на изучаване.

Заради това допреди време Горан не разрешаваше на Томи да влиза в напомнящата сакристия стая. Боеше се, че любопитството му ще вземе надмощие и като отвори някоя от книгите, ще открие колко жесток може да е животът. Но веднъж Томи наруши забраната. Намери го проснат по корем, както сега, разлистваше съсредоточено едно от онези томчета. Горан още помнеше: беше се спрял на изображението на млада жена, извадена от една река през зимата. Гола, с поморавяла кожа и застинали очи.

Но Томи съвсем не изглеждаше смутен и вместо да му се скара, Горан седна до него с кръстосани крака.

— Знаеш ли какво е?

Дълго време Томи невъзмутимо мълчеше. После отговор, като прилежно описа всичко забелязано. Тънките ръце, започналите да посребряват коси, погледът, потънал кой знае в какви мисли… Накрая започна да си фантазира за заниманията й, нейните приятели и къщата, където е живяла. Тогава Горан се усети, че Томи забелязва всичко в тази снимка, освен едно нещо. Смъртта.

Децата не виждат смъртта. Защото животът им продължава само ден, от събуждането до заспиването вечер.

В онзи ден Горан разбра: колкото и да се старае, никога не ще успее да опази сина си от злото на света. Така, както и след години не беше успял да го избави от онова, което неговата майка му причини.

Сержант Морексу се отличаваше от останалите началници на Мила. Не му пукаше нито за славата, нито за снимките по вестниците. Затова тя очакваше мъмрене за действията си в къщата на учителя по музика.

Морексу беше припрян в обноските и настроенията си. Не успяваше да сдържи емоциите си повече от няколко секунди. Така на момента можеше да е дръпнат или разгневен, а веднага след това усмихнат и невероятно любезен. Освен това, за да не губи време, използваше жестове. Например, ако се налагаше да те утеши, държеше едната си ръка на рамото ти и в това време те изпращаше до вратата. Или си чешеше слепоочието със слушалката, докато говореше по телефона.

Но този път не бързаше.

Остави Мила права пред бюрото си, не я покани да седне. После се вторачи в нея, с протегнати отдолу крака и скръстени ръце.

— Не знам дали си даваш сметка какво се случи днес…

— Знам, сбърках — не доизчака тя.

— Затова пък спаси трима.

Това твърдение я накара да застине няколко секунди.

— Трима?

Морексу се изтегли нагоре по стола и наведе очи към стоящия пред него лист.

— Намериха една бележка в къщата на учителя по музика. Изглежда, е имал намерение да си хване още едно…

Сержантът подаде на Мила фотокопието на лист от бележник. Под деня и месеца имаше изписано име.

— Присила?

— Присила.

— И коя е?

— Едно момиченце с късмет.

Не каза нищо повече. Защото не знаеше нищо друго. Нямаше фамилия, адрес, снимка. Нищичко. Само това име. Присила.

— Затова престани да се укоряваш — продължи Морексу и преди Мила да е казала нещо, добави: — Днес те видях на пресконференцията, изглеждаше сякаш нищо не те засяга.

— Всъщност е точно така.

— Мамка му, Васкес! Даваш ли си сметка колко благодарни трябва да ти бъдат спасените хора? Да не говорим за семействата им!

„Вие не видяхте как майката на Луиза Гомес я гледаше“.

— Искаше й се да му каже, но се задоволи с едно кимване. Морексу я наблюдаваше и клатеше глава.

— Откакто си тук, не съм чул никакво оплакване от теб.

— Това добре ли е, или зле?

— Ако не го разбираш сама, тогава имаш голям проблем, момичето ми… Затова реших, че ще ти дойде добре да поработиш в колектив.

Но Мила не беше съгласна:

— И защо? Върша си работата и единствено това ме интересува. Вече съм свикнала да се справям сама. Ще трябва да нагаждам методите си към някого. Как ще му обясня, че…

— Иди да си стегнеш багажа — прекъсна я Морексу, без да изслуша вайкането й.

— И защо е това бързане?

— Заминаваш тази вечер.

— Това нещо като наказание ли е?

— Не е наказание, нито ваканция: нуждаят се от съветите на някой експерт. А ти си много известна.

Полицайката стана сериозна.

— За какво става дума?

— Историята с петте отвлечени момиченца.

Мила я беше чула отгоре-отгоре по телевизията.

— И защо аз?

— Защото, изглежда, има шеста, но още не знаят коя е… Искаше да научи още подробности, но очевидно за Морексу разговорът беше приключил. Отново се разбърза и вече й подаваше една папка в плик, като едновременно показваше вратата с нея.

— Вътре е и билетът за влака.

Мила я взе и се насочи към изхода. Но преди да напусне стаята, отново се обърна към сержанта:

— Присила, значи?

— Точно така…