Донато Каризи
Шепнещият (39)

38

Облегнала се е на стената с ръце на гърба, в сянката. От колко ли време е там и я наблюдава?

Решава да я повика.

— Глория…

И тя се приближава.

Все същото любопитство в погледа, но този път има и нещо различно. Някакво съмнение.

— Спомних си нещо… някога имах един котарак.

— И аз имам: казва се Худини.

— Красив ли е?

— Проклет е.

Но веднага разбира, че момичето не очаква този отговор от нея, и се поправя:

— Да. Козината му е в бяло и кафяво, винаги спи и все е гладен. Глория мисли за миг, после отново пита:

— Според теб защо бях забравила тоя?

— Не знам.

— Мислех си… ако съм забравила за него, тогава може би не си спомням и за толкова други неща. Вероятно и как се казват наистина.

— На мен Глория ми харесва — окуражава я тя, помни нейната реакция, когато спомена истинското й име: Линда Браун.

— Глория…

— Да?

— Ще ми разкажеш ли за Стийв?

— Стийв ни обича. Скоро и ти ще го обичаш.

— Защо казваш, че ни е спасил?

— Защото е вярно. Направил го е.

— Аз нямах нужда да ме спасява.

— Не си знаела, но си била в опасност.

— Франки ли е опасността?

Глория се страхува от това име. Колебае се. Не знае да говори ли, или не. Преценява добре ситуацията, после се приближава до леглото и почти шепне.

— Франки иска да ни причини зло. Търси ни. Ето защо трябва да се крием тук.

— Не знам кой е Франки и защо би трябвало да ме мрази.

— Не мрази нас, а родителите ни.

— Моите? И поради каква причина?

Не може да повярва, за нея историята е абсурдна. Докато Глория е напълно убедена.

— Родителите ни са го изиграли, намесени са пари.

Още веднъж от устата й излиза фраза, сякаш взета назаем от някого другиго и заучена пасивно наизуст.

— Моите не дължат пари на никого.

— Майка ми и баща ми са мъртви. Франки ги уби. Сега ме издирва, за да довърши започнатото, но Стийв е убеден, че той никога няма да ме открие, ако остана тук.

— Глория, чуй ме…

От време на време Глория се изгубва и трябва да я върне обратно, където и да е стигнала в мислите си.

— Глория, говоря с теб…

— Да, какво има?

— Твоите родители са живи. Спомних си, че ги видях по телевизията преди време: бяха в едно токшоу и говореха за теб. Поздравяваха те за рождения ти ден.

Не изглежда потресена от това разкритие, но сега започва да обмисля възможността то да е истина.

— Аз не мога да гледам телевизия. Само касетите, които ми каже Стийв.

— Стийв. Стийв е лошият, Глория. Франки не съществува. Той го е измислил, за да те държи затворена тук.

— Той съществува.

— Помисли: виждала ли си го някога?

Тя мисли.

— Не.

— Тогава защо вярваш в това?

Въпреки че Глория е на нейната възраст, изглежда на доста по-малко от дванайсет години. Мозъкът й сякаш е спрял да се развива, когато е била на девет. Тоест, когато Стийв е отвлякъл Линда Браун. По тази причина винаги трябва да обмисля малко по-дълго нещата.

— Стийв ме обича — повтаря, но само за да се убеди в това.

— Не, Глория, той не те обича.

— Значи според теб, ако опитам да изляза оттук, Франки няма да ме убие?

— Никога няма да се случи. И после, ще излезем заедно, няма да си сама.

— Ще бъдеш с мен?

— Да. Но трябва да намерим начин да избягаме от Стийв.

— Само че ти си болна.

— Знам. И не мога да си движа ръката.

— Счупена е.

— Как е станало? Не помня…

— Паднахме заедно по стълбите, когато Стийв те доведе тук. Той се ядоса много: не иска да умреш. Така няма да успее да те научи как трябва да го обичаш. Много е важно, знаеш ли?

— Никога няма да го обичам.

Глория печели няколко секунди.

— Името Линда ми харесва.

— Доволна съм, защото това е истинското ти име.

— Тогава ме наричай така…

— Добре, Линда — изговаря го отчетливо и тя се усмихва. — Сега сме приятелки.

— Наистина ли?

— Когато си кажем една на друга имената, ставаме приятелки, никой ли не ти го е казвал?

— Аз вече знаех твоето… Ти си Мария-Елена.

— Да, но всичките ми приятели ме наричат Мила.