Донато Каризи
Шепнещият (38)

37

— В твой интерес е да кажеш какво точно се случи.

Бяха извикали трима експерти по разпитите от армията и те непрекъснато се сменяха, за да изстискат Борис. Той познаваше всички техники за получаване на признание, но те смятаха да го изтощят с въпроси, като не му дават да се опомни. Разчитаха, че липсата на сън ще му въздейства по-успешно от всякаква стратегия.

— Казах ти, че не знам нищо.

Сама в малката зала, Мила наблюдаваше колегата си отвъд фалшивото огледало. До нея имаше дигитална видеокамера, изпращаща картината от разпита към затворена система: така големите клечки в Департамента — включително и Рош — избягваха да присъстват директно при заколението на един от най-добрите си хора. Можеха да го правят, седнали удобно в кабинетите си.

Затова пък Мила поиска да присъства, защото още не можеше да повярва в това изключително тежко обвинение.

„Борис откри Ребека Спрингър, сам.“

Стърн й беше разказал, че в една стая за разпити, подобна на тази Бенджамин Горка, неволно е споменал за някакъв изоставен склад с шахта вътре.

Според официалната версия, поддържана досега от него, специалният агент пристигнал на мястото сам и я намерил мъртва.

„Срязала си вените с отварачката за консерви, оставена й от Горка заедно с хранителните продукти. Но друго нещо предизвика гнева ни… Според съдебния лекар се е самоубила два часа преди Борис да я открие“ — я осведоми.

Два часа.

Но Мила беше проучила досието: още тогава, докато е изследвал останките от храна в стомаха на момичето и прекъсването на храносмилателния процес вследствие на смъртта, съдебният лекар е установил, че е невъзможно да определи абсолютно точно момента на настъпването й. И че всъщност това е могло да се случи и след тези съдбовни два часа.

Сега тази несигурност беше окончателно отхвърлена.

Обвиняваха Борис, че се е появил още докато Ребека Спрингър е била жива. В тази ситуация той е трябвало да избира. Да я спаси и да се превърне в герой, или да осъществи най-голямата утопия на всеки убиец.

Перфектното убийство. Онова, което винаги ще остане ненаказано, защото липсва подбуда.

Веднъж да изпиташ опиянението от властването над живота и смъртта на някой себеподобен. И в същия момент да си сигурен, че ще се измъкнеш безнаказано, защото вината ще бъде приписана на друг. Тези съображения бяха изкушили Борис, според твърденията на сегашните му обвинители.

В показанията си пред съда на процеса срещу Бенджамин Горка доктор Гавила беше заявил, че „инстинктът да убиваме, е във всеки от нас, но слава богу, ние сме надарени също и с механизми, позволяващи ни да го държим под контрол, да го потискаме. Все пак винаги съществува една критична точка“.

Борис е стигнал до тази точка, когато се е озовал пред онова клето беззащитно момиче. В края на краищата само една проститутка. Но Мила не беше убедена.

И все пак онова, което отначало представляваше само следствена хипотеза, впоследствие беше потвърдено по време на обиска в дома на Борис с намирането на един фетиш. Сувенир за младия специален агент, за да си спомня онова деяние с течение на времето: дантелените гащички на момичето, отмъкнати от съдебното хранилище след приключването на случая.

— Нямаш алтернативи, Борис. Ако е необходимо, ще бъдем тук цялата нощ. А също и утре, и вдругиден.

Докато говореше, агентът пръскаше слюнка. Това също служеше, за да унизява морално разпитвания.

Вратата на стаята се отвори и Мила видя Терънс Моска да влиза. Имаше очебийно петно от мазнина по ревера на сакото, остатък от обяда с някоя гадост в заведение за бързо хранене.

— Как върви? — попита капитанът, както винаги с ръце в джобовете.

Мила отговори без да го погледне:

— Засега нищо.

— Ще се огъне.

Изглеждаше много сигурен в себе си.

— Какво ви кара да вярвате в това?

— Рано или късно всички се огъват. Той също го знае. Може би ще е нужно малко повече време, но накрая ще избере по-малкото зло.

— Защо го арестувахте пред всички?

— За да не му дам възможност да реагира.

Мила нямаше да забрави лесно блесналите очи на Стърн, докато слагаше белезниците на онзи, когото считаше за третото си дете. Когато разбра за резултата от обиска в апартамента на Борис, специалният агент предложи самият той да извърши ареста. И не искаше да чуе доводите на опитващия се да го разубеди Рош.

— Ами ако Борис няма нищо общо?

Моска изпречи масивното си тяло между нея и стъклото, извади ръце от джобовете.

— За двайсет и четири години кариера никога не съм арестувал невинен човек.

Мила не можа да прикрие ироничната си усмивка.

— Божичко, тогава вие сте най-добрият полицай на света!

— Съдебните заседатели винаги приключваха моите случаи с мнение за присъда. И не защото аз съм бил добър в работата си. Искате ли да узнаете истинската причина?

— Нямам търпение.

— Светът е отвратителен, полицай Васкес.

— Убеждението ви произтича от някакъв по-особен опит ли? Защото наистина съм любопитна…

Моска не се разсърди, той харесваше този вид сарказъм.

— Случващото се в тези дни, онова, което правим за разкриването на вашия… как го бяхте нарекли?

— Алберт.

— Е, стореното от този маниак с такова умение доста напомня на един малък Апокалипсис… Вие знаете какво е Апокалипсис, нали полицай Васкес? Според Библията това е моментът на свършека на света, когато ще бъдат показани греховете на хората, за да бъдат осъдени. Този гад Алберт ни кара да присъстваме на толкова много ужасии, че сега целият свят — а не само тази нация — би трябвало да поспре и да размисли… Вместо това, знаете ли какво се случва?

Моска не продължаваше нататък, затова Мила го попита:

— И какво се случва?

— Нищо. Абсолютно нищо. Хората там навън продължават да убиват, крадат, насилват себеподобните си, сякаш това е нищо! Мислите, че убийците са се спрели, или пък крадците са се подложили на съда на съвестта си? Но искам да ви дам и конкретен пример: тази сутрин двама агенти от надзора чукат на вратата на рецидивист, наскоро освободен предсрочно заради добро поведение. Там са, защото този господин е забравил да се яви в местния полицейски участък за обичайния подпис. И знаете ли какво прави онзи? Започва да стреля. Така, безпричинно. Ранява тежко единия и сега е обграден в проклетата къща, открива огън срещу всеки, който опита да приближи. Според вас защо?

Мила беше принудена да признае:

— Не знам.

— Нито пък аз, но един от нашите е между живота и смъртта в болничното легло, а пък аз трябва да измисля до утре сутринта някакво оправдание за клетата вдовица, която ще ме пита защо нейният съпруг е умрял по толкова идиотски начин!

После спокойно добави:

— Светът е отвратителен, полицай Васкес. И Клаус Борис е виновен. Край на историята. Ако бях на ваше място, щях да се примиря с това.

Терънс Моска й обърна гръб, сложи едната си ръка в джоба и излезе, като затръшна вратата.

— Нищо не знам, това са пълни глупости — казваше Борис, но спокойно. След първоначалното избухване беше започнал да пести сили за предстоящите трудни часове.

Мила се почувства уморена от всичко това. Уморена, че винаги трябва да променя мнението си за хората. Това беше същият Борис, който я ухажваше, когато пристигна. Същият, дето й носеше топли кроасани с кафе, а после й подари парката, за да не усеща студ. От другата страна на огледалото още се намираше колегата, с когото разрешиха голяма част от загадките на Алберт. Симпатичното и леко тромаво момчище, способно да се разчувства, когато говори за своите другари.

Групата на Горан Гавила се разпадна. Заедно с нея пропадна и разследването. Отиде по дяволите също и надеждата да спасят малката Сандра: сега тя изразходваше последните си жизнени сили някъде там. Накрая щеше да бъде убита не от един сериен убиец с измислено име, а от егоизма и грешките на други мъже и жени.

Най-добрият финал, който Алберт би могъл да си представи.

Докато й минаваха тези мисли, Мила видя в стъклото пред нея да се появява лицето на Горан. Намираше се зад нея, но не гледаше в стаята за разпити. Търсеше очите й в отражението.

Тя се обърна. Гледаха се дълго, безмълвно. Обединяваше ги едно и също униние, същото терзание. Естествено беше да се наклони към него, да затвори очи и потърси устните му. Да ги притисне към неговите и да усети, че отвръщат.

Мръсна вода валеше над града. Наводняваше пътищата, задръстваше шахтите, улуците неспирно я поглъщаха и избълваха. Таксито ги закара в малък хотел близо до гарата.

Фасадата тъмнееше от смога, а щорите винаги бяха спуснати, защото, който отсядаше там, нямаше време да ги вдигне.

Имаше голямо движение на хора и постоянно оправяха леглата. В коридорите неуморните камериерки бутаха скърцащи колички с чаршафи и сапуни. Подносите със закуски пристигаха по всяко време. Някои се спираха колкото да се освежат и да си сменят дрехите. Други идваха да правят любов.

Портиерът им даде ключа от 23-та.

Качиха се с асансьора, без да си кажат дума. Държаха се за ръцете, но не като любовници. Като двама, които се боят да не се изгубят.

В стаята — различни мебели, спрей дезодорант и застоял мирис на цигари. Целунаха се отново, но този път по-силно. Сякаш искаха да се отърват от мислите си, а не толкова от дрехите.

Той сложи ръка върху малките й гърди, тя затвори очи.

Светлината от фирмата на един китайски ресторант проникваше блестяща от дъжда и очертаваше сенките им в тъмнината; Горан започна да я съблича.

Мила го остави, очакваше реакцията му.

Най-напред разголи плоския й корем, после продължи нагоре към гърдите, като я целуваше.

Първият белег се появи на височината на хълбока.

Съблече пуловера й безкрайно нежно.

И видя също и останалите.

Но очите му не се спряха там. Задачата беше за устните.

За голямо учудване на Мила той започна да преминава през тези стари белези по нейната кожа с бавни целувки. Сякаш искаше да ги излекува по някакъв начин.

Когато смъкна джинсите й, повтори операцията и върху краката. Там, където раните бяха още пресни или едва заздравели. Където острието беше преминало наскоро, потъвайки в живата плът.

Мила отново можа да усети цялото страдание, изпитано от нея всеки път, когато налагаше това наказание на душата си посредством тялото. Заедно с онази стара болка сега имаше и нещо привлекателно.

Както сърбежа на заздравяваща рана, който едновременно е щипещ и приятен.

После дойде нейният ред да го съблече. Направи го както се махат венчетата на някое цвете. Той също носеше върху себе си белезите на страданието. Прекалено слаб гръден кош, лека-полека хлътнал от отчаянието. Стърчащите кости, където плътта беше износена от тъгата.

Правиха любов със странен устрем. Изпълнен с гняв, с бяс, но също и с нетърпение. Като че ли с този акт всеки от тях искаше да прехвърли в тялото на другия самия себе си. За момент даже успяха да забравят.

Когато всичко свърши, останаха един до друг — разделени, но още свързани — да отброяват ритъма на собствения си дъх. Тогава въпросът надвисна, прикрит в тишината, но Мила можеше да го види, докато кръжеше над тях като черна птица.

Засягаше възникването на болката, на нейната болка.

Онази, която първо отпечатваше върху тялото, а после се опитваше да прикрие с дрехите.

И той неизбежно се преплиташе също и със съдбата на едно момиче, Сандра. Докато те си разменяха това чувство, тя — някъде там, наблизо или надалече — умираше.

Изпревари неговите думи и обясни.

— Работата ми се състои в това да откривам изчезнали хора. Преди всичко деца. Някои от тях липсват години и после не си спомнят нищо. Не знам дали това е добре, или зле, но може би е аспектът от моята професия, който ми създава най-много проблеми…

— Защо? — попита заинтригуван той.

— Защото, когато потъна в мрака, за да измъкна навън някого, винаги трябва да намеря някаква подбуда, сериозна причина, която ще ме върне към светлината. Това е нещо като осигурително въже по пътя назад. Защото, ако съм научила нещо, то е, че мракът ни зове, съблазнява ни с омаята си. И е много трудно да устоиш на изкушението… Когато изляза навън заедно със спасения човек, усещам, че не сме сами. Винаги има нещо, което ни следва от онази черна дупка, сякаш е полепнало по обувките ни. И е много трудно да се отървем от него.

Горан се обърна да я погледне в очите:

— Защо ми разказваш това?

— Защото идвам от мрака. И в мрака трябва да се връщам понякога.