Донато Каризи
Шепнещият (32)

31

Нощем я чуваше да вика.

Мигрената я измъчваше и не можеше да заспи. Дори морфинът не успяваше да успокои внезапните болки. Въртеше се в леглото и пищеше, докато си изгуби гласа. Някогашната красота, опазвана с толкова усилия и старание от неумолимото изпепеляване на годините, изчезна напълно. Стана вулгарна. Тя, винаги толкова внимателна и премерена в думите, се беше превърнала в грубиянка и изобретателна в обидите. Сърдеше се на всички. На мъжа си, починал твърде рано. На дъщерята, избягала от нея. И на онзи Бог, докарал я до това състояние.

Само той успяваше да я успокои.

Отиваше в нейната стая и връзваше ръцете й за леглото с копринения шал, за да не се наранява. Вече беше оскубала всичката си коса, по лицето й имаше кървави бразди, често раздираше бузите си с нокти.

Докато я галеше по лицето, тя му говореше:

— Джоузеф, кажи ми, че съм била добра майка. Моля те, кажи го!

И той го казваше, докато я гледаше в насълзените очи.

Тогава Джоузеф Б. Рокфорд беше на трийсет и две години. Оставаха само осемнайсет до срещата му със смъртта. Немного преди това се консултира с един известен генетик дали и той ще сподели съдбата на баща си и дядо си. Тъй като по онова време познанията в областта на наследствените болести още бяха непълни, получи мъгляв отговор: възможностите да е с този рядък синдром още от раждането си се колебаеха между четиресет и седемдесет процента.

След това Джоузеф продължи да живее единствено с мисълта за финала. Всичко останало бяха „етапи на приближаването“. Като болестта на майка му. Нечовешките й викове разтърсваха нощите на огромната къща, а ехото ги разнасяше из просторните стаи. Невъзможно бе да избяга. След месеци на принудително безсъние Джоузеф започна да си запушва ушите с тапи, за да избегне това изтезание.

Но не стигаха.

Една сутрин се събуди около четири. Беше сънувал и не успяваше да си спомни какво, но не това го пробуди. Седна на леглото, докато се опитваше да проумее какво се е случило.

Къщата беше необичайно тиха.

Джоузеф разбра. Стана и се облече: панталон, пуловер с висока яка и зеленото яке „Барбър“. Излезе от стаята и мина покрай тази на майка си, със затворена врата. Слезе по внушителните мраморни стъпала и след няколко мига се озова навън.

Извървя дългия път през имението, докато стигна входа на западното крило, обикновено използван от доставчиците и прислугата. Границата на неговия свят. Като малки с Лара често стигаха дотук при своите експедиции. Въпреки че беше доста по-малка от него, сестра му все искаше да продължи отвъд, показвайки завиден кураж, но Джоузеф винаги се дърпаше. От почти година Лара беше заминала. След като намери смелост да прекрачи тази линия, повече не се обади. Липсваше му.

В тази студена ноемврийска утрин Джоузеф остана няколко минути неподвижен пред решетъчната врата. После се покатери и я прескочи. Когато краката му докоснаха земята, го завладя непознато усещане, гъдел по средата на гърдите, който се разнасяше навсякъде. За пръв път изпитваше радост.

Закрачи по асфалтирания път.

Зората извести за себе си с лек проблясък на хоризонта. Природата около него беше идентична с тази в имението, дотолкова, че за момент се поколеба дали наистина е напуснал онези места и дали вратата не е само претекст, защото цялото Мироздание започва и свършва там, а всеки път, когато тази граница бъде прекрачена, всичко започва отначало, винаги тъждествено на самото себе си, и така до безкрайност. Една безконечна поредица от паралелни вселени, всичките еднообразни. Рано или късно щеше да види отново как неговата къща изниква в далечината и щеше да се убеди, че само се е заблуждавал.

Но не се случи. С увеличаването на разстоянието все повече осъзнаваше, че е в състояние да го направи.

Наоколо не се виждаха хора. Нито кола, нито къща в далечината. Звукът от стъпките му по асфалта беше единственото човешко присъствие сред песните на птиците, предизвестяващи новия ден. Нямаше вятър, за да поклаща дърветата, и докато се придвижваше, те го наблюдаваха като някой чуждоземец. На него му се искаше да ги поздрави. Въздухът беше прохладен и ухаеше на слана, сухи листа и свежозелена трева.

Слънцето вече беше повече от обещание. Плъзгаше се по поляните, удължаваше се и се разширяваше като прилив от олио. Джоузеф не беше в състояние да каже колко километра е изминал. Нямаше цел. Това му харесваше: не му пукаше. В мускулите на краката пулсираше млечната киселина. Никога не беше подозирал, че болката може да е приятна. Чувстваше се изпълнен с енергия и въздух за дишане. Тези две променливи щяха да определят останалото. За пръв път не искаше да разсъждава върху нещата. До този ден разумът му винаги беше имал превъзходство, всеки път преграждаше стъпките му с различни страхове. Колкото и да стоеше в засада неизвестното наоколо, в тези моменти вече успя да научи, че освен опасности в него можеше да се таи и нещо ценно. Удивлението, възхищението.

Точно това изпита, когато дочу някакъв нов звук. Нисък и отдалечен, но неотклонно приближаващ се в гръб. Скоро го разпозна: мотора на автомобил. Обърна се и видя да се появява единствено покривът зад едно възвишение. После колата се гмурна по наклона, но отново се показа. Старо бежово комби приближаваше към него. Мръсното предно стъкло скриваше пътниците. Джоузеф реши да не му обръща внимание, обърна се и отново тръгна. Когато колата го настигна, май намали.

— Хей!

Подвоуми се дали да се обърне. Вероятно някой бе дошъл, за да сложи край на неговото приключение. Да, така беше. Майка му се е събудила и е започнала да го вика. Като не са го намерили в леглото, са изпратили прислугата подире му: вътре в имението и извън него. Мъжът, който го викаше, може би е някой от градинарите — пристигнал е с личната си кола и предвкусва щедрата награда.

— Хей, ти, накъде си тръгнал? Искаш ли да се качиш?

Въпросът го успокои. Не можеше да е някой от къщата.

Колата се изравни с него. Джоузеф не можеше да види шофьора. Спря и колата направи същото.

— Аз отивам на север — каза мъжът зад волана. — Бих могъл да ти спестя няколко километра. Не е много, но тук наоколо няма да срещнеш друг превоз.

Възрастта му беше неопределима. Можеше да е на четиресет, или малко преди тях. Дългата червеникава и занемарена брада правеше оценката трудна. Косата също растеше на воля, сресана назад и на път по средата. Имаше сиви очи.

— Е, какво реши, качваш ли се?

Джоузеф помисли за миг, после отговори:

— Да, благодаря.

Настани се до непознатия и колата потегли. Седалките бяха покрити с кафяво кадифе и толкова протъркани на някои места, че се виждаше долното платно. Миришеше на смесица между дезодоранти за кола, насложила се през годините, докато са се полюлявали на огледалцето за обратно виждане. Задната седалка беше спусната, за да се отвори по-широко пространство, сега заето от кашони и пластмасови торбички, инструменти и туби с различна вместимост. Всичко това перфектно подредено. По пластмасовото арматурно табло имаше останали следи от лепилото на стари лепенки. На радиото, стар модел с касетофон, се въртеше касета с кънтри музика. Шофьорът беше намалил звука, за да говори с него, сега отново го усили.

— Отдавна ли вървиш?

Джоузеф не го погледна, за да не усети, че се готви да излъже.

— Да, от вчера.

— Не те ли взеха на автостоп?

— Да, един човек с камион, но после трябваше да кара в съвсем друга посока.

— Защо, ти накъде отиваш?

Не го очакваше и каза истината.

— Не знам.

Човекът се разсмя.

— Щом като не знаеш, защо си зарязал онзи с камиона?

Джоузеф се обърна и го погледна сериозно.

— Защото задаваше много въпроси.

Човекът се разсмя още по-силно.

— Младежо, твоята откровеност ми харесва.

Носеше червена винтяга с възкъси ръкави и светлокафяв панталон, както и вълнен пуловер с ромбоидни мотиви. Обувките му бяха работни, с подсилена гумена подметка. Стискаше волана с двете ръце. На лявата китка изпъкваше пластмасов кварцов часовник, от евтините.

— Слушай, не знам какви са ти плановете и не настоявам да ги науча, но живея тук наблизо, и ако желаеш може да дойдеш на закуска. Какво ще кажеш?

Джоузеф се готвеше да откаже. Достатъчно безразсъдно беше, че се качи в колата, сега нямаше да го последва кой знае къде и да му позволи да го отвлече или нещо още по-лошо. После си даде сметка, че това е само влиянието на още един от неговите страхове. Бъдещето беше загадъчно, не застрашаващо — откри го точно тази сутрин. А за да се наслади на плодовете му, трябваше да поема рискове.

— Добре.

— Яйца, бекон и кафе — обеща непознатият.

Двайсет минути по-късно излязоха от главното шосе и тръгнаха по черен път. Минаха го бавно, заради дупките и друсането, докато наближиха дървена къща със скатен покрив. Бялата боя, която я покриваше, беше олющена на доста места. Верандата изглеждаше занемарена, тук-там между дъските имаше проникнала трева. Паркираха пред входа.

„Кой ли е този тип“? — запита се Джоузеф, когато видя къде живее, но все пак предчувстваше, че отговорът няма да е толкова интересен, колкото възможността да изследва неговия свят.

— Добре дошъл — каза човекът, щом прекрачиха прага.

Първата стая беше средна по размери. Обзаведена с маса с три стола, бюфет с липсващи чекмеджета и стар диван с прокъсана тапицерия. На една от стените висеше картина без рамка — анонимен пейзаж.

До единствения прозорец имаше камина с полепнали сажди, а вътре — опушени главни, вече загаснали. Върху издялано от пън столче бяха оставени няколко тенджери със загоряла мазнина по тях. В дъното на помещението се виждаха две врати.

— Съжалявам, няма тоалетна. Но навън е пълно с дървета — добави през смях човекът.

Липсваше също електричество и течаща вода, но за късо време той разтовари от колата тубите, които Джоузеф забеляза преди малко.

Със стари вестници и донесени отвън дърва запали огън в камината. Изчисти един тиган, сложи вътре масло и се зае да пържи яйцата заедно с бекона. Макар и най-обикновена, тази храна ухаеше и възбуждаше апетита.

Джоузеф го следеше любопитно с поглед и го измъчваше с въпроси, както децата правят с възрастните, когато достигнат възрастта, в която започват да откриват света. Но другият не изглеждаше отегчен, даже му харесваше да говори.

— Отдавна ли живееш тук?

— От един месец, но къщата не е моя.

— Как така?

— Онова там навън е моята истинска къща — посочи с брадичка паркираната кола. — Аз обикалям света.

— Тогава защо си се спрял?

— Защото това място ми харесва. Един ден минавах по шосето и забелязах черния път. Завих и се озовах тук. Къщата е изоставена кой знае откога. Вероятно е принадлежала на земеделци: отзад има барака с инструменти.

— Какво ли се е случило с тях?

— О, не знам. Сигурно са постъпили като много други: когато е настъпила кризата по селата, са отишли да си търсят по-добър живот в града. Тук в района има доста изоставени стопанства.

— Защо не са се опитали да продадат собствеността си?

Човекът отново се засмя:

— И кой ще купи подобен имот? Тази земя не носи и стотинка доход, приятелю.

Приключи с готвенето и изсипа съдържанието на тигана направо в сложените на масата чинии. Без да чака, Джоузеф забоде вилицата в жълтата каша. Усещаше силен глад. Миришеше вкусно.

— Харесва ти, нали? Яж си спокойно, има достатъчно.

Той продължи да загребва лакомо. После попита с пълна уста:

— Още дълго ли ще останеш тук?

— Мислех да си тръгна в края на седмицата: зимата по тези краища е доста сурова. Сега събирам провизии и обикалям по други изоставени ферми с надеждата да открия нещо, което още може да ми послужи. Сутринта намерих тостер за хляб. Май е повреден, но мога да го поправя.

Джоузеф запомняше всичко, сякаш попълваше нещо като наръчник с познания от всякакъв вид: как да си приготвиш чудесна закуска само с яйца, масло и бекон, как да се снабдиш с питейна вода… Вероятно мислеше, че може да му послужат в новия живот. Битието на този непознат изглеждаше завидно. Да, трудно и тежко, но безкрайно по-добро от неговото досега.

— Знаеш ли, дори не се представихме един на друг.

Джоузеф задържа ръката с вилицата във въздуха.

— Ако не искаш да ми кажеш името си, за мен е все тая. Пак си ми симпатичен.

Джоузеф продължи да се храни. Другият не настоя, но той се почувства задължен да се отплати по някакъв начин. Реши да му разкрие нещо за себе си.

— Почти сигурно ще умра на петдесет години.

И му обясни за проклятието, което тежи върху мъжките наследници в неговото семейство. Човекът го слушаше внимателно. Без да споменава имена Джоузеф сподели, че е богат. Разказа и за произхода на богатството си. За онзи смел и надарен с усет дядо, положил основите на големия успех. За баща си, оказал се способен да умножи наследството заради своя предприемачески гений. Накрая говори и за себе си: за това, че не си е поставил никакви цели, защото всичко е вече постигнато. А той се е явил на света, за да предаде нататък само две неща: едно огромно състояние и един неизбежно смъртоносен ген.

— Разбирам, че болестта, убила твоя баща и дядо ти, е непредотвратима, но за парите винаги се намира решение: защо не се откажеш от богатството си, щом като не се чувстваш достатъчно свободен?

— Защото съм израснал сред парите и без тях не съм в състояние да преживея дори един-единствен ден. Както виждаш, какъвто и избор да направя, съм обречен да умра.

— Глупости! — отсече човекът, докато отиваше да измие тигана.

Джоузеф опита да се изрази по-ясно:

— Аз бих могъл да имам всичко, което си пожелая. И точно затова не знам какво да си пожелая.

— Ама що за разговор! Парите не могат да купят всичко.

— Могат, повярвай ми! Ако поискам смъртта ти, бих могъл да платя на едни хора, те ще те убият и никой няма да разбере за това.

— Правил ли си го някога? — попита човекът, внезапно станал сериозен.

— Какво?

— Плащал ли си на някого, за да убива заради теб?

— Аз не, но баща ми и дядо ми да, знам го.

Настъпи пауза.

— Здраве обаче не можеш да си купиш.

— Вярно е. Но ако знаеш предварително кога ще умреш, тогава проблемът е решен. Виж, богатите са нещастни, защото знаят, че рано или късно трябва да оставят всички свои притежания. Не можеш да отнесеш парите в гроба. Аз не трябва да се измъчвам с мисълта за моята смърт, някой го е направил вместо мен.

Човекът се замисли.

— Имаш право, но е много тъжно да нямаш никакви желания. Трябва да има нещо, което наистина ти харесва, нали? Тогава започни с него.

— Ами, харесва ми да ходя. И после, от тази сутрин ми харесват също и яйцата с бекон. Харесвам и момчета.

— Искаш да кажеш, че си…

— Не знам точно. Правя го с тях, но не мога да кажа, че наистина го желая.

— Тогава защо не опиташ с някоя жена?

— Може би трябва да го направя. Но първо трябва да го пожелая, разбираш ли? Не знам как да ти го обясня по-добре.

— Няма нужда. Мисля, че и така е достатъчно ясно.

Постави тигана върху другите на столчето. После погледна кварцовия часовник на китката си.

— Десет часа е, трябва да отида до града: трябват ми резервни части, за да поправя тостера.

— Тогава ще си тръгвам.

— Не, защо? Ако желаеш, остани тук да си починеш. Ще се върна скоро, бихме могли отново да хапнем заедно и да побъбрим. Ти си приятен тип, знаеш ли?

Джоузеф погледна стария диван с прокъсана тапицерия. Стори му се доста предразполагащ.

— Добре. Ако не възразяваш, ще си поспя малко.

— Прекрасно! — засмя се човекът. Преди да излезе, се обърна: — Да не забравя, какво би искал за вечеря?

Джоузеф го погледна:

— Не знам. Изненадай ме.

 

 

Една ръка го разтърси внимателно. Джоузеф отвори очи и откри, че е вечер.

— Край на умората! — каза новият му приятел с усмивка.

— Спал си непробудно девет часа!

Джоузеф стана и се протегна. Отдавна не беше почивал толкова добре. Веднага почувства слабост.

— Време ли е за вечеря?

— Само да стъкна огъня, и веднага започвам: взех пиле, ще го изпека на жар, както и картофи. Менюто добро ли е?

— Чудесно е, умирам от глад.

— Докато чакаш, си отвори бира, на перваза са.

Джоузеф никога не беше пил бира, освен онази, която майка му сипваше в коледния пунш. Имаше опаковка от шест и той измъкна една кутийка, после дръпна халкичката. Долепи устни до алуминиевия ръб и отпи голяма глътка. Усети студената напитка бързо да се хлъзга надолу по хранопровода. Приятно усещане, утоляващо жаждата. След втората глътка се оригна.

— Наздраве! — възкликна човекът.

Навън беше студено, но огънят в къщата разпръскваше приятна топлина. Газената лампа, сложена в средата на масата, осветяваше мъждиво стаята.

— В железарията ми казаха, че тостерът може да бъде поправен. Даже ми дадоха съвети как да стане. Това е чудесно, защото мисля да го продам на някой базар.

— Значи с това се прехранваш?

— Ами да, понякога и с това. Хората изхвърлят много неща, още годни за употреба. Аз ги прибирам, поправям ги и после изкарвам някоя пара. Някои от тях задържам, например тази картина…

Посочи пейзажа без рамка, окачен на стената.

— Защо точно нея? — попита Джоузеф.

— Не знам, харесва ми. Мисля, че ми напомня мястото, където съм роден, но може би никога не съм бил там, кой знае: пътувал съм толкова много…

— Наистина ли си бил на толкова много и различни места?

— Да, наистина.

Изглежда, за момент се изгуби в спомените си, но веднага се сепна: — Пилето ми наистина е специално, ще видиш. А, и имам една изненада за теб.

— Изненада? Каква изненада?

— Не сега, след вечеря.

Седнаха на масата. Пилето с картофи беше подправено майсторски и хрускаше. Джоузеф си сипа на няколко пъти. Човекът — мислено вече го наричаше така — ядеше с отворена уста и досега беше изпил три бири. След вечеря извади ръчно резбована лула и тютюн. Докато я пълнеше, му заговори:

— Знаеш ли, мислих дълго върху това, което ми каза сутринта.

— Кое по-точно?

— По въпроса за „желанието“. Порази ме.

— Така ли? И защо?

— Виж, аз не мисля, че е лошо да знаеш точно в кой момент ще настъпи смъртта. Според мен даже е предимство.

— Как може да твърдиш подобно нещо?

— Разбира се, зависи как гледаш на нещата. Дали си предразположен да виждаш чашата наполовина пълна, или наполовина празна. С една дума, можеш да използваш времето си, като правиш сметка колко ти остава, или пък можеш да решаваш остатъка от твоя живот в зависимост от тази граница.

— Не те разбирам.

— Ти знаеш, че ще умреш на петдесет години: според мен този факт те кара да мислиш, че нямаш никаква власт над твоя живот. Точно тук грешиш, приятелю мой.

— Какво разбираш под „власт“?

Човекът измъкна едно клонче от огъня и си запали лулата с тлеещия му връх. Дръпна дълбоко, преди да отговори.

— Власт и желание вървят в крак. Направени са от една и съща проклета материя. Желанието зависи от властта, и обратно. И не го казва някой завеян философ, а го определя самата природа. Тази сутрин ти правилно каза: можем да желаем само онова, което нямаме; ти мислиш, че имаш власт да получиш всичко и затова не си пожелаваш нищо. Но това е така, защото твоята власт произлиза от парите.

— Защо, има и други видове ли?

— Разбира се, например тази на волята. Трябва да я подложиш на изпитание, за да разбереш. Но аз подозирам, че ти не би го направил…

— Защо говориш така? Напротив, мога да го направя.

Човекът го погледна.

— Сигурен ли си?

— Разбира се.

— Добре. Преди да вечеряме, ти казах, че имам изненада за теб. Дойде време да ти я покажа. Ела.

Стана и тръгна към една от двете врати в стаята. Джоузеф нерешително го последва до прага.

— Погледни.

Направи крачка в полумрака и го чу. Имаше нещо в стаята, дишаше учестено. Веднага си помисли, че е животно, и се дръпна назад.

— Не се бой — подкани го човекът, — погледни по-добре.

Бяха му необходими няколко секунди, за да свикне с тъмнината. Оскъдната светлина от газената лампа, останала на масата, едва осветяваше лицето на момчето. Проснато на леглото, ръцете и краката вързани с дебело въже към таблите. Носеше карирана риза и джинси, но нямаше обувки. Една кърпа около устата му пречеше да говори и затова издаваше само несвързани звуци, подобни на стенания. Косите на челото му бяха мокри от пот. Мяташе се като пленено животно и блещеше очи от страх.

— Кой е? — попита Джоузеф.

— Подарък за теб.

— И какво да правя с него?

— Каквото поискаш.

— Но аз не го познавам.

— Нито пък аз. Взех го на автостоп, докато се връщах насам.

— Може би трябва да го развържем и да го пуснем да си ходи.

— Ако желанието ти е такова…

— А защо да не е?

— Защото това е доказателство какво е властта и как е свързана с желанието. Ако ти желаеш да го освободиш, тогава направи го. Но ако искаш нещо друго от него, сега имаш власт да избираш.

— Да не би да говориш за секс?

Човекът разочаровано поклати глава.

— Хоризонтът ти е твърде ограничен, приятелю мой. Имаш на разположение един човешки живот — най-великото и удивително сътворение на Бог — и единственото нещо, което ти идва на ум, е да го изчукаш…

— А какво би трябвало да направя с един човешки живот?

— Ти го каза днес: ако искаш да убиеш някого, ще наемеш някого другиго да го свърши вместо теб. Наистина ли вярваш, че това ти дава власт да отнемеш живот? Твоите пари притежават тази власт, не ти. Докато не го направиш със собствените си ръце, никога няма да изпиташ какво означава.

Джоузеф отново погледна видимо ужасеното момче.

— Но аз не искам да опитвам — каза.

— Защото те е страх. Страх от последствията, от факта, че може да бъдеш наказан, или заради чувството за вина.

— Нормално е да се боим от някои неща.

— Не, не е, Джоузеф.

Дори не осъзна, че го нарече по име: в този момент беше твърде зает да снове с поглед между него и момчето.

— Но ако ти кажа, че можеш да го направиш, можеш да отнемеш нечий живот и след това никой да не разбере?

— Никой? Ами ти?

— Аз съм онзи, който го отвлече и го докара тук, помниш ли? И после, ще бъда също и онзи, който ще зарови трупа му…

Джоузеф наведе глава.

— И никой няма да научи?

— Ако ти кажа, че ще останеш ненаказан, това ще породи ли в теб желание да опиташ?

Джоузеф се загледа продължително в ръцете си, дишането му се ускоряваше, докато вътре в него се надигаше странна еуфория, неизпитвана никога досега.

— Бих искал един нож — промълви.

Човекът отиде в кухнята. Докато чакаше, Джоузеф се втренчи в момчето, което го умоляваше с поглед и плачеше. Тогава откри, че при вида на тези безмълвно избликващи сълзи не изпитва нищо. Никой нямаше да оплаква неговата смърт, когато проклятието на баща му и дядо му щеше да дойде и да го отнесе петдесетгодишен. За света той винаги щеше да си остане богатото момче, незаслужаващо и най-малко съчувствие.

Човекът се върна при него с дълъг наточен нож. Сложи го в ръцете му.

— Няма нищо по-удовлетворяващо от това да отнемеш живот — му каза. — Не на някой определен индивид като неприятел или човек, сторил ти зло, а на случаен човек. Дава ти същата власт като на Бог.

Остави го сам и си отиде, като затвори вратата зад гърба си.

Лунната светлина се промъкваше между счупените щори и на нея ножът в ръцете му проблясваше. Момчето се мяташе и Джоузеф можеше да долови тревогата, страха в издаваните звуци, но също и в миризмите. Киселият му дъх, потта под мишниците. Приближи бавно до леглото, подът проскърцваше под стъпките му, така че момчето можеше да си даде сметка какво се случва. Опря острието на ножа с плоската страна в гръдния му кош. Трябваше ли да му каже нещо? Нищо не му идваше наум. Прониза го тръпка и се случи нещо неочаквано за него: получи ерекция.

Вдигна ножа с няколко сантиметра и бавно го плъзна по тялото на момчето, докато достигна корема. Спря. Пое си дъх и бавно натисна с острието, докато то премина през плата на ризата и докосна месото. Момчето опита да извика, но успя да издаде единствено някаква патетична имитация на болезнен вик. Джоузеф вкара ножа още няколко сантиметра, кожата се разкъса надълбоко, сякаш се съдра. Разпозна белотата на подкожните мазнини, тогава натисна ножа по-надълбоко, чак докато усети топлината на кръвта по ръката си и острия мирис на газовете, освободени от червата. Момчето се огъна на дъга и неволно улесни действията му. Той натисна още, докато не усети върха на ножа да опира в гръбнака. Момчето под него беше сноп опънати мускули и плът. Остана в тази дъговидна позиция още няколко мига. После падна тежко на леглото, лишено от сили, като неодушевен предмет. И в този момент предупредителните сигнали…

… се разнесоха отвсякъде. Лекарят и медицинската сестра забързаха към пациента с количката с дефибрилатора. Никла се мъчеше да си поеме дъх, свита на пода: шокът от видяното я беше изтръгнал внезапно от състоянието на транс. Мила я подкрепяше с ръце, помагаше й да си поеме дъх. Лекарят отвори пижамата върху гръдния кош на Джоузеф Б. Рокфорд с решително движение, като откъсна всички копчета и те се затъркаляха из стаята. Борис за малко не се подхлъзна, докато бързаше да помогне на Мила. После докторът сложи подадените му от сестрата електроди върху гърдите на пациента и преди разряда извика:

— Отдръпни се!

Горан се приближи до Мила.

— Да я изведем оттук — предложи, а после й помогна да повдигнат монахинята. Докато напускаха стаята заедно с Роза и Стърн, Мила се обърна за последен път към Джоузеф Б. Рокфорд. Тялото се разтърсваше от разрядите, но въпреки това под завивките можа да забележи нещо, което приличаше на ерекция.

„Проклета гадина“ — помисли си.

Пиуканията от монитора на сърдечната дейност се съединиха в една последна нота. В този момент Джоузеф. Б. Рокфорд отвори очи.

Устните му започнаха да помръдват без да могат да произнесат звук. Гласните струни бяха повредени след извършената трахеотомия, позволявала му да диша.

Този човек би трябвало вече да е мъртъв. Апаратите около него сочеха, че вече представлява безжизнена плът. И все пак се опитваше да каже нещо. Хриповете му го правеха да изглежда като някой, който се дави и се опитва да вдиша още глътка въздух, докато се мята насам-натам.

Не продължи дълго.

Накрая невидима ръка отново го дръпна надолу и душата на Джоузеф Б. Рокфорд сякаш бе погълната от неговия смъртен одър, оставяйки отгоре му като отпадък само едно празно тяло.